За журналистиката – без въпроси и имунитети

„Депутатски маймунитет“. Така го наричаше (покойният днес художник) Огнян Фунев онова нещо, дето днес народните представители хем го искат, хем искат „да си го махнат“. Тъкмо бяха започнали 90-те. И даже съвсем никой не предполагаше, че Сидеров ще пожертва журналистическата си кариера на главен редактор, за да спасява нацията.

Историците помнят достатъчно много кървави разправи с български депутати и министър-председатели. Независимо от имунитетите им. Понеже само летописците могат да направят корелацията между наличието на имунитет и съдебните преследвания, тях никой не ги пита. Защото е притеснително какво ще кажат.

Политиците не са имунизирани от журналистическите въпроси. Това е нашето поле. Там сме силни и даваме своите битки. Умението да питаш другите, пък и себе си, е тънката част от журналистиката, която я превръща от занаят – в изкуство.

Да се огледаме във въпросите, които задаваме.

„За какво гласувахте, г-н Борисов?“, в хор питат сдружени репортерки без медийни, възрастови и интелектуални граници. Питат, но отговор не искат. Искат да чуят за пореден път нищо не значещи думи, които да им оправдаят дежурството по изборите. Или може би искат да провокират събеседника да наруши закона, че да има после нещо по-интересно за писане. Ако правилно си спомням, журналистическият въпрос е гласът на публиката. Кой смята, че публиката не знае за какво е гласувал Бойко Борисов?

Може би проблемът идва от известна свенливост при общуването с политици. Да опитаме с въпросите към колеги-журналисти. „Какво ти подариха за рождения ден? С кого беше на празника?“, две симпатични блондинки се опитват да говорят с Кеворкян. Играят си на интервю. И получават публични лекции за нежеланието да зададат важните въпроси. А ние получаваме дежавю, а не отговори. Естествено, че събеседниците (ББ или КК, няма значение) охотно ще дават акъл какво да ги питат, само и само репортерите да не се сетят да питат нещо действително важно. Кой смята, че публиката не го забелязва?

Друга смелост е да питаш човек без имунитет и авторитет. „Как се чувстваш?“. Да поясним – след като си прегазил две деца на пътя. Не иска да чуе отговора. Той й ясен. Репортерката го е „изчислила“ предварително. Не й хрумва, че човекът (колко е странно, че продължава да бъде такъв и след престъплението) живее точно до жертвите си, сред тях, около тях, с тях. И в буквалния физически смисъл (сетихте се сами, нали?) и в онзи, метафоричния, дето убягва на непросветените.

Проблемът на журналистиката не е в подхлъзването по спектакъла на Сидеров в деня на изборите. Нито в дирижираното вглеждане в депутатския му имунитет. Проблемът е в делничните и празнични пусти въпроси, които създават впечатлението, че работата на журналиста е да създава въздушни течения. В този смисъл е напълно разбираемо, че онзи, който удари в лицето Сидеров, щял да става телевизионен водещ. Той поне вече знае как да пита. Отговорите нямат значение.

Avatar

Вяра Ангелова

Вяра Ангелова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор на текстове в областите медийна критика, радиожурналистика, журналистическа етика, медии и малцинства.