„Забулени“ заплахи?

В последните дни, във връзка с изказването на Главния прокурор Сотир Цацаров, че трябва да се забранят бурките, и с проекта на общинарите в Пазарджик да наложат забрана върху носенето им в общински сгради и служби, отново се разгоря спорът за това да бъдат или не забранени те. Но той съвсем не е нов. Поместената по-долу статия, чийто автор е изтъкнатият американски философ проф. Марта Нюсбаум, беше напечатана във флагмана на пресата на САЩ в-к „Ню Йорк таймс“ на 11 юли 2010 по повод на аналогични спорове и решения в Испания. Българският й превод беше публикуван в брой 22 на вече несъществуващия не по вина на преводача електронен бюлетин „Правата на човека във фокус“. Публикуваме тази статия – в редактиран превод – отново, защото доводите на проф. Нюсбаум, че забраната на носенето на бурка е тежко нарушение на правата на човека, си остават напълно валидни и неопровержими и днес.

По-рано този месец в Испания Събранието на автономната провинция Каталуния със съвсем малко мнозинство отхвърли предложената забрана за носене на мюсюлманска бурка на всички публични места, като по този начин преобърна гласуването, чрез което една седмица по-рано Горната камара на Парламента в Испания я подкрепи. Подобни предложения скоро могат да се превърнат в закони във Франция и в Белгия. Дори забрадката често предизвиква проблеми. Във Франция момичетата не могат да носят забрадки в училищата. В Германия (както и в части от Белгия и Нидерландия) някои местни управи забраняват на учителките в обществените училища да носят забрадки, когато са на работа, макар че на монахините и на свещениците е позволено да преподават в облеклото, което им е предписано от религията. Какво трябва да каже политическата философия по отношение на тези развития? Както се оказва, има дълга философска и юридическа традиция на размишления върху подобни въпроси.

Нека да започнем с едно допускане, което се споделя от извънредно много хора: това, че всички човешки същества са по еднакъв начин носители на човешко достойнство. Всеобщо прието е, че правителствата трябва да се отнасят към това достойнство с еднакво уважение.

Но какво значи да се отнасяме с еднакво уважение към хората, когато става дума за религиозната вяра и съблюдаването на предписанията на религиите?

Сега добавяме още една предпоставка: че способността, чрез която хората търсят най-висшия смисъл на живота, която често е наричана „съвест”, е нещо много важно за хората, тясно свързано с тяхното достойнство. Добавяме още една предпоставка, която можем да наречем предпоставка за уязвимостта: тази способност може да бъде сериозно накърнена поради лошите материални условия, в които човек се намира. Тя може да спре да бъде активна, може дори да бъде вътрешно разядена, насилена или наранена. (Този вид щета, който американският философ от 17-ти век Роджър Уилямс сравни със затварянето в затвор, се случва, когато на хората не им се позволява да отдадат чрез действия или материални знаци почитанието, което се изисква от техните вярвания. Вторият вид, който Роджър Уилямс нарича „изнасилване на душата” се случва, когато хората са принудени да твърдят, че споделят убеждения, които те всъщност може и да не поддържат, или да се съгласяват с канонични изложения на вярата, които те обаче не поддържат.)

Предпоставката за уязвимостта ни показва, че отдаването на еднакво уважение към съвестта изисква да пригодим материалните условия така, че да бъдат защитени както свободата на мисълта, съвестта и религията, така и свободите на изразяване и на практикуване.

Така бащите-основатели на САЩ стигнаха до заключението, че защитата на равните права на свободата на съвестта изисква „свободно упражняване на вярата” за всички на основата на равенството. Но какво действително означава това и какви ограничения биха могли да бъдат разумно наложени върху религиозните дейности в едно плуралистично общество? Философските архитекти на нашата правна традиция можаха лесно да видят, че когато мирът и сигурността или равните права на другите са заплашени, биха могли да бъдат налагани известни разумни ограничения върху нещата, които хората правят в името на религията. Но те достигнаха до това след задълбочена и много принципна обосновка на тези ограничения и защити.

Тук философската традиция се разцепва. Една нишка, свързвана с друг философ от 17-ти век, Джон Лок, твърди, че защитата на еднаквата свобода на съвестта изисква само две неща – от една страна, закони, които не ще наказват религиозната вяра, а от друга – пак закони, които не дискриминират практики, които се извършват съгласно тях, когато става дума за религиозни дейности.

Един пример на дискриминационен закон, казва Лок, би бил такъв, който обявява за противозаконно да се говори на латински в църквата, но не ограничава употребата на латинския в училищата. Очевидно е, че същината на този закон се състои в преследването на изповядващите римокатолическата вяра. Но дори ако законът не е в посочения смисъл преследвачески, той може да стане такъв поради това, че би могъл, без да е предварително мислено като негова цел, да обремени някои религиозни дейности повече от други. Ако хората намерят, че съвестта им не им позволява да се подчинят на някой закон (например такъв, който налага военна служба с оръжие или задължителни за всички работни и почивни дни), най-разумното е да следват съвестта си, казва Лок, но трябва да понесат съответното наказание. Един съвременен случай, решен в стилистиката на Лок от Върховния съд на САЩ през 1993 г, се отнася до една заповед, приета от управата на град Hialeah в щата Флорида, САЩ. Тази заповед обявява „обредното пренасяне в жертва на животни” за противозаконно. В същото време тя разрешава обичайните начини за убиване на животни с цел добив на храна. Върховният съд, обявявайки тази заповед за невалидна, се обоснова с това, че нареждането на властите в този град всъщност е било преднамерена форма на преследване на последователите на убежденията на религиозната група Santeria, в чиито вярвания е включено и ритуалното убиване на животни.

Друга традиция, свързана с Роджър Уилямс, основателят на колонията Роуд Айлънд и автор на многобройни трудове върху религиозната свобода, твърди, че защитата на съвестта трябва да е по-строга, отколкото изложената по-горе. Тази традиция доказва, че законите в една демокрация винаги се правят от мнозинствата и по този начин естествено въплъщават идеите на мнозинството за това, което е редно или не.

Дори ако подобни закони нямат заложено в тях намерение да преследват, те могат да се окажат твърде несправедливи за малцинствата.

В случаите, в които подобни закони обременяват свободата на съвестта, например като изискват хората да свидетелстват пред съда кои са дните, които смятат за свещени, или да служат военна служба, когато религията им забранява, или да се въздържат от употребата на наркотици, която се предполага от свещените церемонии на някои религии, тази традиция поддържа, че специално изключение, наречено „приспособяване” следва да бъде давано на вярващите от религиите на малцинствата.

Общо взето, позицията на привържениците на приспособяването е тази, която доминира в правото на САЩ и в публичната култура – от момента, когато Джордж Вашингтон написа знаменитото си писмо до квакерите, обяснявайки им, че няма да изисква от тях да служат в армията, защото „задръжките, които съвестта налага на всички хора” заслужават да се отнасяме към тях с „най-голям такт и отзивчивост”. За известно време модерното конституционно право на САЩ прилагаше стандарта на приспособяването, поддържайки, че правителството не може да налага „съществено бреме” върху „свободното изповядване на религия” от хората, ако липсва „непреодолим интерес на държавата” (за който мирът и сигурността са очевидни примери, макар и да не са само те). Ключовото дело, даващо израз на този принцип, се отнася до една жена, Адел Шерберт, която е адвентистка. Фирмата, в която тя работи, въвежда шести работен ден в седмицата, и това е събота. Уволнена, защото отказва да работи в събота, тя иска щата Южна Каролина да й плати полагащите й се според нея помощи за безработица. Но това й е отказано с мотива, че е „отказала да изпълнява подходяща за нея работа”. Върховният съд на САЩ отсъди в нейна полза, аргументирайки се, че недаването на полагащите й се помощи за безработица е все едно тя да бъде глобена заради нестандартната й практика и по такъв начин тя е лишавана от еднаквото й с всички други право да изповядва религията си по свой собствен начин. По принцип няма нищо погрешно да се избере неделята като ден за почивка, но има нещо погрешно в това, че не е имало съобразяване или приспособяване с особените религиозни нужди на г-жа Шерберт.

Аз мисля, че принципът на приспособяването е по-адекватен отколкото този на Лок, защото достига до трудно уловимите форми на дискриминация, които са повсеместно разпространени в ръководния принцип, че мнозинството е това, което определя кое е право и кое не в демократичния живот. Но и това си има своите проблеми. Един от тях (подчертан от съдията от Върховния съд Скалия, когато той призова конституционната юриспруденция да спазва стандарта на Лок през 1990 г.) е, че е трудно съдиите да управляват. Скалия осъзна, че създаването на изключения към общото законодателство на основата на решенията по отделни дела е твърде хаотично и надхвърля компетенциите на съдебната власт. Другият проблем е, че позицията на приспособяването обичайно облагодетелства религията и пренебрегва другите причини, по които хората могат да търсят изключение от общите закони. Това е особено труден въпрос, който изисква продължителна дискусия, чието място не е тук. Но ние и не се нуждаем от нея, защото понастоящем редица случаи в Европа включват едно изцяло дискриминационно законодателство, което не сполучва да покрие дори отслабените изисквания на подхода на Лок. Нека се съсредоточим върху бурката, а аргументите могат да бъдат лесно приспособени към други казуси.

Обикновено в защита на предложените забрани се привеждат пет аргумента. Да видим дали те се отнасят с еднакво уважение към всички граждани. Първо, твърди се, че за да се запази сигурността, е необходимо хората да показват лицата си, когато се появяват на публични места. Втори, тясно свързан с първия аргумент казва, че откритостта и взаимността, които са свойствени на отношенията между гражданите, са затруднени или възпрепятствани, когато се покрива част от лицето.

Грешката в тези два довода е, че се прилагат непоследователно.

Да речем, че стане много студено в Чикаго, както разбира се, в много части на Европа. Ние вървим по улиците, нахлупили шапките си до ушите и до веждите си, завили с шаловете си носовете и устите си, така че те не се виждат. Никой не мисли, че в този случай има какъвто и да е проблем с откритостта и със сигурността, нито пък че на някого би му хрумнало да ни забранява да влизаме в обществени сгради, „опаковани” по този начин. А и много професионалисти, които обичаме и на които се доверяваме, покриват непрекъснато лицата си: хирурзите, зъболекарите, играчите на американски футбол, скиорите и кънкьорите. Това, което предизвиква страх и недоверие в Европа, очевидно не е покриването на лицето само по себе си, а че мюсюлманките го правят.

Едно разумно изискване би могло да е мюсюлманките да имат снимка, на която се вижда лицето – в шофьорската книжка или в паспорта. При подходящи мерки за спазване на благоприличието по време на правенето на снимката, подобна фотография би могла да бъде изисквана. Обаче сега ние знаем, че лицето е много лош идентификатор. На граничните пунктове идентификацията чрез особеностите на очите и пръстовите отпечатъци вече замениха снимките. Когато тези високи технологии стигнат до полицейските патрулни коли, както и до пунктовете за проверка на самоличността на летищата, ние ще можем да премахнем снимките, и по такъв начин нищо няма да остане от първия и от втория аргументи.

Трети довод, високо ценен сега, е, че бурката е символ на мъжката доминация, което символизира превръщането на жената в прост обект, или казано другояче, че на жените се гледа само като обекти и им се отрича правото да бъдат личности. Каталонският законодател неотдавна нарече бурката „един унизителен затвор”. Първото, което можем да кажем за този довод, е, че хората, които го привеждат, обикновено знаят много малко за исляма и би им било много трудно да кажат кое какво символизира в тази религия.

Но още по-крещящият пропуск в този аргумент е, че той не вижда, че обществото е изпълнено със символи на мъжкото превъзходство, които приравняват жените до състоянието на прости обекти.

Порно списанията, фотографиите на разголени жени, стегнатите джинси и изобщо, всички неща от този род, по всяка вероятност третират жените като обекти, както впрочем и толкова много страни от нашата медийна култура. А какво да кажем за „унизителния затвор” на пластичната хирургия? Всеки път, когато се събличам в съблекалнята на спортната зала, която посещавам, виждам жени, носещи белези от извършена липосукция, жени със закръглени ханшове, жени с импланти на бюста. Не е ли истина, че много от тези неща са сторени, за да бъде видът на жените в съответствие с мъжките норми за женска красота, които превръща жените в сексуални обекти? Защитниците на забраната на бурката не предлагат всичките тези практики, превръщащи жените в обекти, да бъдат забранени. Разбира се, те често просто участват в тях. И забраната на всички подобни практики на основата на равенството би представлявало едно нетолерантно нахлуване в сферата на свободата. Още веднъж, нека да повторим, че противниците на бурката са крайно непоследователни, като ни въвеждат в заблуждение чрез страха си от различното, което е дискриминационно и недостойно в една либерална демокрация. Начинът да се справим със сексизма – в този случай, както и във всички останали – е чрез убеждаване и чрез пример, а не чрез демонтиране на свободата.

Освен това, в тази връзка има нещо важно, което следва да спомена. Когато Турция  преди много време забрани  покривалата, за това имаше основателна причина в особения контекст на времето, когато това стана, защото тогава жените, които ходеха по улиците незабулени, бяха ругани и нападани. Забраната даде защита на едно пространство за избор да бъдеш незабулена и тя бе легитимна до момента, до който жените нямаха възможност да правят този избор. Ние можем да мислим за това като „съществено обременяване”, оправдано (но временно) с „непреодолим интерес на държавата”. Но сега в Европа жените могат да се обличат повече или по-малко така, както им харесва; няма причина за налагане на това ограничение на религиозната свобода, което предвижда забраната.

Четвърти аргумент твърди, че жените носят бурки, само ако са принудени. За този довод можем да кажем, че по-скоро е неприемливо да правим такива всеобхватни обобщения.

Освен това следва да добавим, че те обикновено се правят от хора, които и представа си нямат какви са конкретните обстоятелства на една или друга жена.

Ние трябва да отговорим, че, разбира се, всички форми на домашно насилие и физическа принуда по цял свят са поставени вън от закона и че законите против насилието и малтретирането в дома следва да бъдат много по-ревностно прилагани, отколкото го правим сега. Наистина ли тези, които привеждат този довод, вярват, че домашното насилие е проблем, присъщ само на мюсюлманите? Ако те действително мислят по този начин, правят капитална грешка.

Съгласно данните на Бюрото за съдебна статистика на САЩ, през 2001 г. насилието над интимния партньор представлява 20 процента от всички завършващи без смърт престъпления, които се извършват срещу жени.

Националното изследване за насилието срещу жени, данните от които се цитират на уеб страницата на Бюрото за съдебна статистика, показват, че 52% от анкетираните жени са казали, че са били физически насилвани през детството си от възрастен родител или настойник и/или че такова насилие е било вършено над тях от различни извършители, когато те вече са били възрастни. Няма данни, които да сочат че мюсюлманските семейства имат непропорционално висок дял в извършването на подобни насилия. Разбира се, ако вземем пред вид силната връзка между домашното насилие и злоупотребата с алкохол, изглежда по-правдоподобно е, че мюсюлманските семейства, сред които по религиозни причини неупотребата на алкохол е много по-разпространена, отколкото сред християнските, ще се окажат с по-малък дял домашно насилие.

Да предположим, че са налични свидетелства за силна статистическа връзка между носенето на бурка и насилието срещу жени. Може ли правителството да забрани носенето на бурка въз основа на това? Върховният съд на САЩ поддържа, че танцуването без дрехи може да бъде забранено на основата на вероятната връзка между този вид танци и престъпленията, включително престъпленията срещу жени, но не е ясно дали това становище е правилно. Колежанските братства[1] имат много силна връзка с насилието срещу жени и някои университети забраниха всички или някои братства в поради това. Но частните институции има правомощия да издават такива правила, докато една пълна забрана от страна на правителството на мъжките клубове за пиене (или на други места, където мъжете се напиват, например футболните мачове) със сигурност би представлявало едно много ексцентрично ограничение на свободата на сдружаване. Но най-важното е, че всеки, предлагащ да се забрани бурката следва да разсъждава заедно с това и върху примерите, които бяха приведени по-горе, да прецени тежестта на доказателствата и да си направи изводите за собствените си, въодушевяващи го, хобита.

Със сигурност обществата имат право да настояват всички жени да имат прилично образование, а също и възможности за работа, които биха им позволили да излязат от домовете си, когато им се случи нещо, което не харесват.  Ако хората мислят, че жените носят бурки само защото са принудени, нека създадат за тях изобилие от възможности, а в същото време да въведат закони, които да правят началното и средното образование задължителни и тогава да видят какво жените в действителност правят.

Най-накрая, чувала съм доводи, че бурката е сама по себе нездравословна, защото държи горещо и носенето й е неприятно. (Не е за учудване, че този довод идва от Испания.) Това може би е най-глупавият измежду всичките аргументи. Облеклата, които покриват цялото тяло, могат да бъдат удобни или неудобни в зависимост от това кой ги произвежда. В Индия обикновено нося пълно индийско salwaar kameez[2], направено от памучен плат, защото е изключително удобно и напълно предпазва от праха ръцете и краката на тези, го носят, и така най-малкото намалява риска от рак на кожата. Сигурно не е ясно за мнозина, че количеството кожа, което типичната испанска жена излага на открито поради испанския начин на обличане, би следвало да получи оценката на дерматолозите.

Но нека го кажем още по-остро – тези, които поддържат довода за нездравословността на носенето на бурка, биха ли търсили действително забраната на всички неудобни и възможно нездравословни женски облекла?

Не би ли трябвало да почнем с високите токчета, които са толкова прелестни? Но не, високите токчета се свързват с нормите на мнозинството (и са един от главните продукти, които Испания изнася), така че те не привличат върху себе си гняв.

Всичките пет довода са дискриминационни. Ние дори нямаме нужда да стигаме до деликатния въпрос за религиозно обоснованото приспособяване, за да видим, че те са напълно неприемливи в едно общество, което се придържа към стандарта за еднаква свобода за всички. Еднаквото уважение към съвестта изисква да ги отхвърлим.

 

[1] Вид студентски дружества в американските университети, бел. прев.

[2] Това е типично облекло на индийските жени, което покрива цялото тяло, бел. прев.

 

Статията е публикувана в американския вестник „Ню Йорк таймс” на 11 юли 2010 г.

Превод: Емил Коен

Avatar

Марта Нюсбаум

Марта Нюсбаум (Martha Nussbaum) е професор, изтъкнат теоретик на морала. Тя е професор по право и етика в Юридическия и в Теологическия факултети на Чикагския университет както и в неговата катедра по класическа философия. Тя е автор на няколко книги, между които „Свобода на съвестта: в защита на американската традиция на религиозно равноправие“ (2008) и „Не за печалба: защо демокрацията се нуждае от хуманитарните науки“ (2010).