Закъснялата памет

Аз съм човек, който се занимава с история на инфраструктура. При инфраструктурата нещата са сравнително прости. Като я построиш – променяш действителността. Един път свързва едно село с друго, но пък трето остава изолирано. Независимо от това, веднъж вече налична, по думите на историка Дирк ван Лак[1], всички вече я приемаме за дадена, за самоочевидна, за нещо, което е било там и винаги ще бъде там. Но с едно условие: само до момента, в който тя изчезне или спре да бъде поддържана. Така например, докато нямахме магистрала Тракия, всички ние тихо или гласно негодувахме за липсата ѝ. Защо негодувахме – въпросът има своите различни логики: историческа – трябвало е далеч по-рано да бъде построена, икономическа – бизнесът губел от всичко това, социална – не можело да стигнеш до работа, фамилна – по-трудно се стигало до роднините в Ямболско и т.н. Но ето, че сега, веднъж имайки я, като че ли бързо забравихме за доскорошната ѝ липса.

Метафората за инфраструктурата е удобна. Нейната всеобхватност и достъпност позволява да бъде ползвана за ред други въпроси. В случая ще я ползвам като връзка към проблема за паметта. Както в инфраструктурата, така и в структурите на нашата памет системното занемаряване, бездействието води до амортизация, западане и накрая разпад на инфраструктурата. Когато си оставил една, било коя да е памет (или инфраструктура) без поддръжка, тя започва да линее или на технически език  – да се амортизира.

Това, което е по-важно, е не самият процес на амортизация, не самият процес на дименция, не самата забрава, в която всички сме потопени, до голяма степен и заради неизбежния всекидневен живот. Далеч по важен е въпросът как е било допуснато това да се случи. Какъв е механизмът, който е позволил базовата поддръжка на нашата ментална инфраструктура, наречена памет, да бъде занемарена, да бъде охлабена, отслабена, изоставена и в крайна сметка разрушена.

Чета новините и гледам как на 23-ма души са им дадени ордени от президента Плевнелиев, затова, че са отстоявали свободата на всички нас по времето на комунизма. Половината от тях (12) на брой са вече починали, двама – Георги Заркин (1977) и Димитър Влайчев (1972 г.) са убити още 70-те години от режима. Останалите 10 обаче са починали от естествена смърт след 1989 г. Трима – Румяна Узунова (1995), Васил Узунов (1994)  и проф. Йордан Тодоров (1996) през 90-те години. Шест след 2000-та година – Нури Адалъ (2004), Едуард Генов (2009), отец Благой Топузлиев (2010), Стефан Вълков (2012). А двама – тази, 2014-та година – отец Димитър Амбарев и Костадин Събев. А за Вяра Георгиева  от Русенския комитет не може да се намери нищо в интернет, освен – „наградена посмъртно“. Зловещо, нали? Статистиката в екзистенциалния хоризонт на смъртта звучи ако не зловещо, то поне цинично и неправилно. И, да, точно такава е – половината от същите тези хора са мъртви, другата са живели 25 години в липса на признание. Лично аз мога да изброя поне още 23-ма, които с основание биха могли да се наредят до наградените. Трябва ли и те да умрат, за да заслужат едно държавно признание. В никакъв случай тук не целя нито да коментирам подбора на президента Плевнелиев, нито да хвърлям вина върху него за закъсняло действие, а още повече в  непредвидимия хоризонт на човешкия живот и смърт. Напротив, ако има държавно лице, което да заслужава уважение за полагане на усилия по запазване на паметта за периода на комунизма, е именно президентът Плевнелиев.

Много преди неговия мандат обаче, такива и много други дисиденти починаха в забрава, докато един друг президент на България награждаваше с държавни ордени печални образи на посткомунистическото ни настояще като прословутия оръжеен бос Маджуков или бизнесмена Тодор Батков, или пък вечния директор на НДК Христо Друмев. Както знаем, и наградени, и награждаващи – всички те принадлежат към бившите репресивни структури на НР България. Още пък по-рано, и както нееднократно журналистът Татяна Ваксберг изтъква[2], по време на правителството на Иван Костов един от главните екзекутори на “възродителния процес” в България – бившият вътрешен министър от 80-те години Димитър Стоянов, бе погребан освен с множество медали за заслуги, така и с държавни почести от тогавашния министър на МВР Богомил Бонев. Впрочем, по-голямата част от всички обвиняеми по делото за “възродителния процес” като споменатия Стоянов (1999), Кубадински (1995), Живков (1998), и Младенов (2000) също починаха. Последният жив обвиняем е Георги Атанасов, а Георги Танев (също сред живите), ключова фигура във „възродителния процес“ и „Голямата екскурзия“, никога не е привлечен като обвиняем, както и много други вече починали членове на Политбюро. Както всички знаем, смъртта не отбира нито палачите, нито жертвите. Но в живота бездействието към едните не е равнозначно на бездействието към другите. Докато Живков и неговият режим имат своите паметници, а не наказателни присъди и се радват на 55% позитивни оценки според скорошното изследване на Алфа Рисърч[3] и това, което направихме преди една година със закрития вече НЦИОМ[4], то паметта за „другите“, за „жертвите“ е трайно и устойчиво закъсняла и закъсняваща.

Незнанието за палачите също не е равнозначно на незнанието за жертвите. Непознаването както сред по-младата, така и сред по-възрастната част на нашето общество на повече от гореизброените имена като например Димитър Стоянов, Георги Атанасов или пък Георги Танев, всички със значима роля в едно от най-страшните събития от новата ни история – „възродителния процес“, не е тъждествено на непознаването на техните жертви като наградените – покойния Нури Аталъ и на живите Сабри Искендер и Зейнеп Келеш. Ако непознаването на първите е липсата на памет за естеството на комунистическия тоталитаризъм в България малко преди краха му, то непознаването на вторите е амортизираната памет за позитивните примери за човешко и гражданско поведение в една екстремна обществена среда. Както показахме в едно скорошно наше изследване за изучаването на комунизма в България[5], ако част от първите – екзекуторите, фигурират в учебниците за средно образование, най-малкото в качеството си на представители на държавната власт, то вторите – жертвите – изцяло отсъстват.

Важно е да се каже, че закъснялата памет както за палачите, така и за жертвите, не е задължително да се случва изолирано, а напротив, може да се случва паралелно. Например БНТ в контекста на програмата си от „25 години промяна“ излъчва серия от критични публицистични предавания и кратки филми за комунистическото и посткомунистическото ни минало. Същевременно обаче в контекста на собствените си чествания – „55 години БНТ“ рекламират своята история с петминутно повтарящо се хвалебствено слово на вездесъщия Антон Дончев. Както знаем, той е автор на поръчковата книга на комунистическия режим „Време разделно“ като част от асимилационната кампания над помаците през 60-те години и чиято екранизация удобно съвпада с кампанията „възродителен процес“ през 80-те години на 20 век. Закъснялата памет за жертвите на тези асимилационни кампании едва сега започва да се проблематизира в такъв мащаб по държавната национална телевизия. Очевидно за ръководството на БНТ няма противоречие с това легитиматорът на същите тези процеси в полето на литературата, награден с орден „Стара планина“ от споменатия президент Първанов, патетично да обяснява какво е за него „нашата Телевизия“.

Ретроградният аргумент, обикновено изтъкван от хора, които никога не са се занимавали с историческата наука или професионално с проблемите на паметта, поне не в този век, тук е – не е минало достатъчно време за трезва рефлексия на толкова скорошен период. Или, в още по-елементаризираната форма, той гласи – историята ще отсъди кой прав, кой крив. Все едно историята е направена от божествена материя и притежава морално-нивелираща трансцедентна сила. Този аргумент не е валиден поне по три причини. Теоретико-методологическата е, че модерната историография отдавна е интегрирала в себе си разказите или материалите (снимки, картини, записки) на съвременниците за скорошни събития, спомените за ежедневието, дори и мемоарната литература като легитимни исторически извори. Практическата причина е, че модерната българска историография, която не включва защитниците на горната спекулативна конструкция, изключително много напредна в изследванията си за периода от 1944 до 1989, както като обем литература, изпреварващ например дори някои от съседите ни като Сърбия, така и като събрани архивни оригинални извори и такива на свидетели от периода. Трето и последно, в пряка връзка с проблема на тази статия, е именно проблемът за паметта в хоризонта на ограничения ни в конкретно време житейски хоризонт.

Паметта се случва в нашето ежедневие с всичките ни бездействия и действия, познания и непознания. Дори и да не приемем тезата на Морис Халбвакс[6] за съществуването на „колективна памет“, то можем поне да се съгласим с неговия не по-малко именит критик Райнхарт Козелек – за наличието на колективни условия на нашите спомени. Сред тях той включва икономически, политически, религиозни, социални, църковни, партийни, национални и езикови, предварително дадени условия”, които  „определят рамката на моите възприятия“[7]. Сред тези базови условия се числи и правораздавателната система, която не успя да се погрижи за справедливостта за жертвите и наказанието на палачите, какъвто пример дадох. А грижата за паметта, за бъдещето, а, ако щете, дори и за икономическото развитие на едно общество, неизбежно минава през въпроса за справедливостта. (Връзката икономическо благоденствие и памет заслужава отделен и по-задълбочен текст). Също такова условие е образователната и в пряка връзка културна институционална среда – липсата на имената и разказите за и от жертвите в учебниците по история и литература. Такова условие е и липсата на паметници и на места на паметта (България продължава да е една от малкото посткомунистически държави без концептуален музей на тоталитарната власт и без други подобни културни институти), където да бъдат почитани същите тези хора, както от роднините им, така и от учениците и техните родители.

Накратко – липсата на базовите условия за колективна памет – институционална юридическа справедливост, места на памет, паметници, разкази на съвременници и потърпевши в учебниците, културни институти, кинематография, дигитални и документални извори като част от обучението и т.н., води до трайна занемара и в крайна сметка до разпад на менталната ни инфраструктура. Така паметта винаги ще е закъсняла за съвременното българско общество. Ще е закъсняла както за живите, така и за мъртвите. А може и с тях окончателно да изчезне.

 

[1] Dirk van Laak. Infra-Strukturgeschichte. In: http://www.jstor.org/discover/10.2307/40186014?uid=1072312&uid

[2] http://www.dw.de/сякаш-не-е-имало-възродителен-процес/a-6239557

[3] http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/11/09/2415739_koi_specheli_ot_prehoda_v_bulgariia/

[4] http://diktaturata.bg/images/PDF/istoria_na_komunizma.pdf

[5] http://kultura.bg/web/комунизмът-в-учебниците-2/

[6] Морис Халбвакс, М. Колективната памет, София, ИК „Критика и хуманизъм”, 1996.

[7] Райнхарт Козелек, „Съществува ли колективна памет”, в Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. /съст. И. Знеполски/, София, Дом на науките за човека и обществото, 2004, 42.

Avatar

Любомир Пожарлиев

Любомир Пожарлиев е докторант по културна история и стипендиант към „Докторантски Център за Изследвания на Културата“, Гисен, Германия и също към Катедра Социология, ФФ, Софийски Университет. Завършил е магистратура по Сравнителна история на Източна Европа в Централно Европейски Университет, Будапеща с теза „Възроденият национализъм: „Възродителният процес“ в България. Спомени за репресии, всекидневни съпротиви и междусъседски отношения. 1984-1989”. Актуалните му интереси са в областта на културна история на техниката и инфраструктурата, Сравнителна история на Балканите след Втората Световна война, Комунистически и тоталитарни режими в Европа, Национализъм и идентичност.