Запрещението е непроменяно правно средство от 1949 година

В ежедневието рядко ще се наложи да си зададем въпроса какво е това – “запрещение”. Освен ако животът не ни поднесе страдание, което да ни принуди да се запитаме какво всъщност крие това понятие, какво има отвъд очевидния му смисъл на ограничаване. Дори като юристи рядко ще се сблъскаме с друго, освен с мисленето за него като очевидното разрешаване на едно затруднение.

Ако някой има проблем с психиката или интелектуалното си развитие, ако страда от множество увреждания, ще отречем способността му да взема решения, ще го обезвластим, ще предадем живота му на другиго. И ще се върнем към ежедневието си. Но има група хора, на които по силата на страданието, с което живеят и до което се докосват ежедневно, искат или не искат, им се налага да научат какво е запрещение. В юридическия му смисъл и в човешкия му смисъл.

Не, не говоря само за хората с психични разстройства и интелектуални затруднения, макар да имам предвид и тях. Говоря и за родителите, за социалните работници, психолози, лекари, приятели. Онези, които са привързани към човек със страдание. Майки, които са заставени от системата да заведат дела срещу децата си, защото системата не може да разпознае подкрепата, която години наред са оказвали на децата си, страдащи от множество увреждания, интелектуални затруднения или психично разстройство. И няма гъвкав отговор за потребността да продължат да се грижат за порасналите си вече деца, сега пълнолетни, освен ограничението, наречено запрещение. За социалните работници, които се налага да работят в поле от безпомощност, нямайки на своя страна никакви смислени правни инструменти, когато човек с психично разстройство или интелектуално затруднение е в беда.

А бедата има много лица.

Тя не се проявява само в лицето на настойника или попечителя, злоупотребил или злоупотребяващ (не всеки настойник или попечител ще предпочете личната изгода пред интересите на подопечния). Бедата понякога е за тези, които имат страхове за себе си и за имуществото си, за тези, които са твърде доверчиви или са станали жертва на насилие, без да са били под запрещение, но имащи нужда от подкрепа. Която няма как да получат, защото нуждата им не е така всеобхватна, както запрещението предполага да бъде. И всеки уважаващ себе си и професията си юрист ще им каже, че такава мярка нe е необходимо да бъде налагана… но и няма друга, която да отговори на потребността им. Бедата най-вече е в зависимостта. Зависимостта, от която уж хората с увреждания трябва да започнат да излизат и да бъдат подкрепени за самостоятелен живот, но няма смислено средство, което да им помогне да преодолеят пречките да живеят пълноценно. Онова, което би било равносилно на инвалидната количка и достъпната архитектурна среда за хората с физически увреждания. С други думи – подкрепата.

Недостатъците на сега действащата система.

Запрещението е правно средство от 1949 г. и непроменено до днес.

Факт е, че законът борави с остарели понятия, отдавна излезли от употреба. Сякаш вече е лесно да се разпознае недъгавостта му, потенциала да вреди, вместо да помага. Не говоря само за делата Станев[1] и Станков[2] срещу България. Те са само върховете на айсберга. Отвъд тях има изобилие от случаи, които доказват тезата. Изобилие от очевидни факти. Като този, че запрещението във варианта, в който съществува днес, не може да обхване никаква разумна част.

Всъщност, когато говорим за това, че законът е стар, може би трябва да погледнем още по-назад, към римското право. Азбучна истина е, че много от днешните правни норми произхождат от онези времена и промените им в годините са модификации на нормите на римското право. Може би понятието за настойничеството и попечителството[3] ще ни помогне да разберем съвременността?

Настойничество и попечителство в Римската империя било учредявано над съпругата на починалия римски гражданин, както и над непълнолетния. Настойничество се налагало на малолетните и на жените, а попечителство – на непълнолетните, разточителните и „безумните”, но само когато били в период на криза. Настойникът бил от мъжки пол или, ако нямало роднина, който да поеме тази функция – гражданин с „добро име”. Настойничеството касаело управлението на имотите на поставения под настойничество. Навършилият 7 години вече можел да действа сам, но със съдействието на настойника си. За разлика от днешния свят, в Римската империя това съгласие било нужно само ако поставеният под попечителство увеличавал дълговете си. Ако увеличавал имуществото си, подобно съгласие не се налагало да бъде давано, сделката не се нуждаела от потвърждение.

Така погледнато, излиза, че дори римското право е имало аспекти, които са били по-прогресивни от сега действащото право. От друга страна, определени решения, подходящи за онези времена, са немислими днес. Като настойничество над жена, която няма съпруг, само поради пола й. Подобна разпоредба днес би била скандална, неприемлива, невъзможна. И това е така, защото обществените отношения са се променили драматично. Надявам се, на никого не е потребно да доказвам това.

Днес светът е в процес на промяна и за хората с увреждания

Понятието „достъпна среда” не е екстравагантно, а част от ежедневната реч. В понятието се включват все повече и повече елементи, които са нематериални, които са свързани с функциониране на системите. Правото е призвано да отговори на тази потребност.

Дали законопроектът на Закона за физическите лица и мерките за подкрепа отговаря на тази потребност достатъчно добре? Само бъдещето може да даде отговор на този въпрос.

Моята позиция е, че законопроектът е дал много отговори, а практиката предстои да ги обогати.

Дискусия, разбира се, е необходима. Но ми се иска да отидем отвъд двете обичайни възражения: възражението за необходимост от психиатрична оценка и съмнението в доказуемостта на доверителната връзка и нейната обективност.[4]

Не е изненадващо, че критиците на законопроекта често се обръщат към тези два негови аспекта. Именно те кореспондират в най-голяма степен с познатото, със стигмата, с която сме свикнали. Отвъд стигмата, няма логика да се очаква, че психиатър би познавал света на един човек с психично разстройство или интелектуално затруднение така добре, та да може да определи, само на базата на един преглед, от какво се нуждае този човек, за да подреди живота си, да постигне целите си. Да се почувства приет в общността и в крайна сметка, да има живот сравним с този на всички останали, въпреки заболяването си. Впрочем, дори сега действащото законодателство не поставя безусловно изискване за назначаване на подобна експертиза. Законът за лицата и семейството не го поставя. В Гражданския процесуален кодекс пък, психиатричната оценка е обвързана с непосредственото впечатление на съдията, който може да назначи такава експертиза, само след изслушване на лицето, но може да не го направи. Решителният момент тук е личната и непосредствена преценка на съдията. Друг е въпросът, че практиката е наложила психиатричната оценка като стандарт в разглеждането на дела за поставяне под запрещение.

Конвенцията за правата на хората с увреждания

както и Общият коментар на чл. 12 от Конвенцията, приет от Комитета по правата на хората с увреждания през миналата година,[5] изрично подчертават необходимостта от изоставяне на медицинския модел и преминаване към един комплексен модел, в който човек е не само индивидуалност, но е и индивидуалност, повлияна от средата в която живее, човешката среда. Медицинският модел означава да се фиксираме върху болестта, ограничението, проблемът вътре в човека, който е само негов и не е грижа на околния свят. Новата парадигма разглежда увреждането по друг начин, едновременно като медицинско понятие, но и като функция на средата. Казано по друг начин – има проблеми, които човек преживява не защото има увреждане или не само поради тази причина, но и поради невъзможността на средата да отговори на потребностите на този човек по адекватен за него самия начин. В съвременния свят увреждането не може да бъде причина за ограничаване на права и на изключване, за драстичното намаляване на качеството на живота, което по правило човекът с увреждане преживява. Проблемът не е вече увреждането само по себе си, той се разглежда като функция на живеенето на човека в едно неприветливо общество, конструирано да функционира само за онези, попадащи в калъпа на обичайното. Новата парадигма обръща поглед към обществото и държавата и поставя на дневен ред подкрепата за преодоляване на негативите, дошли със заболяването.

Може ли лекар, та било той (или тя) психиатър, да опише тези негативи? Онези, които са симптоми на болестта, ще бъдат описани. Но онова, което е извън болестта пак ще остане невидимо, ако бъде гледано през нейната призма. Но ако приложим оптиката на човешките отношения, мисията става възможна. И нека се върнем на сравнението с инвалидната количка и достъпната среда. Един лекар не би могъл да определи как точно трябва да е проектирана количката, нито пък как да бъде модифицирана средата. Това са въпроси от компетентността на инженери и архитекти, които заедно с онези, в полза на които се проектира и изгражда средството за придвижване и се моделира средата, ще намерят правилните решения. Няма нужда от лекар, който да проверява дали всеки, който минава по една рампа или ползва пригоден за нуждите на хората с увреждания тротоар или асансьор (например) има диагноза.

Законопроектът не поставя психиатричната оценка в центъра на вниманието, а в раздела „други“

Парадоксът на достъпната среда е, че тя се гради за хора, които са уязвими, поради увреждането си, но неизбежно прави живота и на другите по-удобен. Ако продължим сравнението, лекарят може да обоснове нуждата от специално средство (каквото е една инвалидна количка или патерица), но не може да я проектира и създаде. И може да обоснове тази нужда само ако е готов да признае, че човекът с увреждане има нуждата и правото да живее в света като всички останали, без увреждането да се превръща в повод за тотално ограничаване. Да смени фокуса и да спре да вижда онова, което човекът не може, а да се съсредоточи върху онова, което може. Ако човек не може да ходи, той може би движи ръцете си. Въпросът нататък е въпрос на техническо изпълнение. Кои са средствата, които да използват това можене, така че липсата на двигателна активност на един крайник да престане да бъде пречка?

Макар да изглежда по-трудно, пренасянето на тези принципи в по-абстрактното мислене за последиците от психичните заболявания и интелектуалните разстройства не е невъзможно. Трудност има само докато разчупим модела на „неможенето” и се вгледаме в онова, което конкретният човек може. И в съдържанието на потенциала . При всичкото ми уважение към психиатрията, тя не съдържа отговорите на въпросите, свързани с онова, което човекът с увреждане може и начина да се свързва с обществото по позитивен, интегриран начин.

Ето защо, законопроектът не поставя психиатричната оценка в центъра на вниманието, а я оставя в раздела „и други”.

И нека отделим малко внимание на доверителната връзка, концепция, за която законопроектът цели да изгради. Възраженията около понятието и неговото изследване се въртят основно около две оси: формулирането на понятието и изследването на съдържанието на връзката.

Законопроектът задава минимално съдържание на понятието „доверителна връзка”. Най-общо казано, доверителната връзка е отношение между хора, между които има доверие и разбиране. В по-скоро минималистичен стил, някои критерии на такава връзка са зададени още в законопроекта – изискването в тази връзка да няма история на насилие, да има обозрим период от време, в който връзката е била налице, да е налице комуникация и разбиране между двамата. Негативния критерий, какъвто е отсъствието на история на насилие, е очевидно необходим, за да се минимализира риска от последваща злоупотреба. Трайността на връзката означава, че не се касае за спонтанно и лишено от съдържание хрумване или желание за наличие на близост с някого, а за действително, проверено във времето отношение, за което и двете страни са съгласни, че съществува. Разбирането, наличието на комуникация между страните в тази връзка е от ключово значение.

Нека пак използваме пример.

Аз може би не съм способна да разбера сигналите, които един човек с много тежко увреждане дава, но онзи, който го познава добре, ще разчете тези сигнали без усилие и ще може да ми „преведе” тези сигнали на езика, който аз разбирам. И въпросите, които имам относно предпочитанията на човека, чиито сигнали не разбирам, ще могат да бъдат доведени до неговото знание и аз сама ще се уверя, наблюдавайки процеса на комуникация, че въпреки моето неразбиране, между другите двама тя се случва. Както между майката и бебето има общуване, което не всеки път е разбираемо за околните. Както между онзи, който се грижи за един човек с тежко увреждане и човека с увреждане има комуникация, която не всеки път е разбираема за околните. Но без съмнение доверието се забелязва, привързаността може да се наблюдава, връзката между хората и комуникацията между тях, като процес, са факти, чието съществуване е установимо. И то не само на житейско ниво. Те са обективно установими.

Идеята за установяване на обективното съдържание на човешки връзки не е нова за правото. В неизброимо много дела съдилищата са изследвали прекратяването на емоционалната връзка между двама души и са намирали обективни критерии, за да установят настъпването на „непоправимо разстройство на брака”, което е причина за прекратяването на връзката между двама души, наречена брак. С други думи, правото намира как да установи наличието на връзка на доверие, взаимност и подкрепа в една толкова деликатна сфера, каквато е любовта между двама души. Намира и начин да установи липсата им. Няма никаква причина да мислим, че правото и прилагащите правото няма да са способни да надградят този опит и да разпознаят връзката на доверие между хора, които не са свързани интимно, а по-скоро граждански, в отношение на фактическа подкрепа.

***

Законопроектът за физическите лица и мерките за подкрепа идва за да запълни една празнота в правото. Идва в поле, където имаше потребност и фактически отношения, но законът им отговаряше рязко и неадекватно, създавайки повече проблеми, отколкото решения. Осветява сфера на живота ни като общество, държана встрани от вниманието ни, изисква премахване на митове и наивни вярвания, откровено отричане и изолиране на засегнатите. Имаме много работа, която ни предстои.

Преди да отречем като невъзможно предложеното (защото не го познаваме), нека погледнем към опита на онези, които са приложили принципите на подкрепата в живота си и в професионалната си практика, да видим какво се е променило в живота на засегнатите. А промените са драматични. Качеството на живот на засегнатите се е променило по неузнаваем начин, без това да навреди на никого. Организации като Български център за нестопанско право, БАЛИЗ, ГИП имаха смелостта да въведат експериментално принципите на подкрепеното вземане на решения в практиките си и събраха недвусмислени доказателства, че тези принципи са възможни и приложими действително у нас. И че не само са възможни и приложими, но и са работещи, променящи, правещи света по-добро място за всички, премахващи изолацията и намаляващи страданието.

Законът не е панацея, той е необходимото средство за да се осигури стабилност на определени отношения. Подкрепата за хората с психични разстройства и интелектуални затруднения има нужда да бъде призната и валидизирана, регулирана в онази необходима част, която връща доверието между човека с увреждане и обществото.

 

Бел. ред. Предстои приемане на Законопроект за лицата с умствени увреждания. Адвокат Анета Генова е автор на поредица от тематични анализи посветени на състоянието на правата на хората, поставяни под запрещение, написани специално за Маргиналия.

 

 

[1] Решението е достъпно на български на страницата на Министерството на правосъдието, тук: http://www.justice.government.bg/47/.

[2] Решението не е преведено на български език към момента на написване на настоящата статия. Резюме на решението на български език е достъпно тук.

[3]„Настойничество“ и „Попечителство“ отвеждат към римското право, докато думата „запрещение” е от руски произход и препраща към социалистическото ни минало.

[4] В този смисъл вж. например статията „Една объркана подкрепа” на електронното издание “Club Z”, достъпна тук. Макар статията да показва по-скоро неразбиране на тематиката, тя е симптоматична за тревогите, които промяната на парадигмата пробужда.

[5] Коментарът е достъпен на български език тук.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.