Защо е високо нивото на антисемитизъм в страната, спасила евреите си?

Има или няма антисемитизъм в България сега? Официалният отговор, макар и изказан по-скоро между редовете на разни тържествени документи, е твърдо отрицателен. Защо? Защото не може да има значим антисемитизъм в страната, която „единствена в Европа спаси евреите си от лагерите на смъртта”. Ето какво пише в „Декларацията по повод 70-годишнината от спасяването на българските евреи и почитане на паметта на жертвите на Холокоста”, приета от Парламента на 8 март 2013 г.: „Затова определяме спасяването на българските евреи през 1943 г. като забележително събитие, показващо човечността и толерантността на българския народ, както и волята му за справедливост”. А констатациите в единственото досега научно изследване на антисемитизма у нас говорят за това, че „Юдофобията като фикс идея, доколкото такава съществува, се свежда до сравнително ограничени обществени среди. Антисемитизмът като идеология, поне засега, е дори още по-ограничено явление.”[1] На друго място в същата книга се посочва, че „анализът на обективните исторически, културни и социално-икономически предпоставки за неговото развитие показва, че антисемитизмът по-скоро няма сериозна почва в българското общество…”[2]

Ала едно съвсем скорошно проучване на американската правозащитна организация „Anti-Defamation League” (Лига срещу поругаването) показва, че нищо в тези бодри заклинания не е вярно. Защо? Според резултатите от това проучване 44% от хората в България са антисемити. Този дял е по-висок от средния за Източна Европа (където 34% от хората са антисемити), почти два пъти по-висок от този в Западна Европа (където 24% от населението изповядва антисемитизъм), 4 и половина пъти по-висок от дела на антисемитите в САЩ (9%), два пъти по-висок от средния дял на антисемитите в Азия (22%). Е, разбира се, има и държави с много по-голям дял антисемитски настроения, отколкото у нас. В Европа шампиони по омраза към евреите са гърците, където делът на антисемитите е 69%, да не говорим за арабските държави от Близкия изток, където тези нагласи са в пъти по-високи от нашите (средно 74% от жителите в тези страни са антисемити).

Но коректно е да се сравняваме с държави, които са подобни на България – по територия, населението и историята. Тук се набива на очи следното: в съседна Румъния (със 140 000 избити през Втората световна война евреи), антисемити са 35% от хората, в Полша, където нацистите – не без активното съдействие на немалка част от полското население – избиха около три милиона евреи в лагерите на смъртта, антисемитите са колкото у нас – 45%, в Унгария, чието еврейско население през късната есен на 1944 г. с много дейната помощ на прогерманското правителство на Салаши даде около половин милион жертви, антисемитски възгледи изявяват 41% от населението. Впрочем едва ли е за учудване, че след десетилетия на последователна антирасистка и антитоталитарна политика, в люлката на Холокоста – Германия – антисемитите са по-малко, отколкото у нас – 27%.

В това изследване, проведено в 100 страни в света, се измерват антисемитските нагласи на хората, живеещи в тях. Във всяка от тях се прави проучване, като се интервюира представителна извадка от хората с въпросник, който е един и същ за целия свят и който съдържа поредица от 11 негативни стереотипа за евреите [3]. Отчита се броят на тези, които са съгласни с шест или повече от тях и на тази основа се изчислява краен бал. Организаторите твърдят, че максималният размер на статистическата грешка е не повече от 4%. У нас, както и в много други сходни по население страни, са интервюирани по 500 души. Общият брой на интервюираните е 53 000, които според авторитетната организация “Pew Charitable Trust” (http://www.pewtrusts.org ), осъществила допитването по поръчка на „Лигата срещу поругаването”, са представителна извадка за 88% от населението на света.

Тези данни могат да попаднат в раздела на куриозите – какво ли не се проучва в днешно време? Но могат и много неща да покажат за диагнозата на обществата, стига да намерим време да се позамислим върху тях.

Антисемитизмът е негативно отношение към евреите и е без съмнение най-устойчивият вид расизъм в историята. Разбира се, от негативни стереотипи към една общност до насилствени действия срещу отделни нейни членове или към цялата група, има голямо разстояние. Но нали ще се съгласим, че за да пристъпим към някакви насилствени действия – като почнем от обидни надписи по стените и свършим с убийствата – първо трябва да изпитваме омраза към тази общност?

От друга страна, периодично чуваме за трагични инциденти, свързани с евреи или еврейски обекти по цял свят, последният такъв драстичен случай беше преди около две седмици в Брюксел, където терористи стреляха срещу местен еврейски културен център. А у нас нищо подобно не става – няма пребити евреи, няма даже и бити, да не говорим за стрелби. Преди около седмица някой беше изписал антисемитски лозунг върху информационната табела на Синагогата в София и това произшествие веднага влезе в новините. Така че как да ги преценяваме тези данни? Какво да правим със сравненията с държави с ярко антисемитско минало, ние, които се гордеем с оцеляването на нашите евреи през Втората световна война? Освен това, как така 44% от хората у нас имат негативни представи за евреите, когато шансът им да срещнат през целия си живот жив евреин и така да си съставят от първа ръка мнение за тези хора решително клони към нула: според данни от преброяването на населението през 2011 г. у нас като евреи са се определили само 1162 души. Към 31 декември 2013 г. общият брой на населението на страната е бил 7 245 677 души. Простата сметка показва, че всеки жител, ако познава повече от 6235 свои съграждани, може някога през живота си да се натъкне и на евреин. Така че за личен контакт и дума не може да става.

Тогава? Явно става дума за т.нар. „битов антисемитизъм”. Неизвестно защо той се приема за едва ли не безвреден – какво пък толкова, обикновените хора имат най-различни предразсъдъци и от това нищо особено лошо не произлиза. Според тази еснафска логика трябва да чакаме да се случи нещо страшно, за да признаем проблема с нагласите. Много добре. Но, пита се, нима страшното не се случва непрекъснато? Само че все още не с евреи, а с други „инородци”. Спомнете си само нападението срещу молитвения дом на „Свидетелите на Йехова” през 2010 г. в Бургас, погрома на джамията в София… Спомнете си истинският етнически погром, който се случи в с. Катуница през септември 2011 г., спомнете си най-накрая етническото прочистване в с. Розово преди около два месеца, огледайте се и вижте дали има джамия у нас, на която най-малкото да не се чупят прозорците, да не се правят опити за палеж и т.н. и т.н.

Така че антисемитизмът следва да го разглеждаме в един по-широк контекст. И това е контекстът на расизма. Преди девет години авторът на този текст публикува статия „Обществото ни е болно от расизъм” (в-к „Сега”, 18 юли 2005 г.), в която бяха обобщени резултатите от проведено през пролетта на същата година социологическо проучване за междуетническите отношения у нас. За съжаление, за изминалите години положението с антималцинствените нагласи, в т. ч. и антисемитските, никак не се е подобрило, по-скоро е обратното. Ще си позволя да се самоцитирам, защото не виждам основания днес да се съмнявам във валидността на онези данни: „Да се обърнем към данните от проучването. То имаше за цел да покаже как етническите групи се „оглеждат” една в друга, какво мислят една за друга. Тук иде реч само за това, какво мнозинството мисли за малцинствата. За да разберем това, задавахме на хората серия от проективни въпроси като: „Съгласни ли сте (бихте ли приели или не): да се омъжите (ожените) за ром (циганин), да поддържате приятелство с ром (циганин), да живеете в един и същ квартал с такъв човек, да живеете в едно и също селище с него и най-накрая – да живеете в една страна с роми (цигани). По същия начин респондентите бяха питани и за турците, и за евреите. Отговорите на тези въпроси са много по-верен показател за истинските мнения, отколкото ако питаш: „Какво мислите за ромите, турците, евреите и т.н.?” Защото в обществото има неявна, невидима, неосезаема цензура върху ругателните мнения. Те не бива да се изказват. … И затова ние питахме не за мнения, а за евентуални действия.”

Ясно е, че едва ли бих влязъл в интимна връзка или приятелство с мразения. Тук отрицателните отговори на „етническите българи” клонят към 100%. Но животът е сложен – може да се наложи да си съсед с някого от тези неприемани групи, може да трябва да работиш на едно и също работно място с него, може – много често се случва – да живееш с такъв индивид в едно и също населено място, или, в края на краищата – да обитаваш една и съща държава. Ето изводите, до които стигнахме през 2005 г. : „Ето отговорите на самоопределящите се като българи на въпроса „Съгласни ли сте (бихте ли приели или не) да живеете в една страна с роми (цигани)?” Повече от 1/4 от тях (по-точно 27%) отговарят с „Не”. Можем ли да си представим по-силна степен на омраза от това? Около 1/5 (по-точно 18%) от тях не биха искали да живеят в една страна заедно с турците, 16% са против това да живеят в една страна с евреи, а 13% нямат нищо против арменците да бъдат махнати оттук. Това са стотици хиляди хора и те вероятно не биха имали нищо против някакви форми на етническо прочистване на ромите, турците, евреите и арменците.”

Неприеманият не може да бъде и държавен служител. Огромното мнозинство от интервюираните през 2005 г. „етнически българи” не можеха и да допуснат мисълта за роми и турци, които да са например полицейски шефове или офицери в армията. Впрочем някой да е забелязал такива през последните години? Нима вече няма хиляди роми и десетки хиляди турци с подходящ ценз за такива служби? Така че аргументът „няма подходящо образовани хора” сред тях явно не върви. Е, с евреите е малко по-добре – само около половината от интервюираните тогава не приемаха идеята за евреи като полицейски шефове или военни.

Това е положението. България беше и продължава да е болна от расизъм. А антисемитизмът е вероятно най-видимата, а и най-осъжданата по света част от него – поради това, че роди Холокоста.

Но нагласите могат да бъдат променяни, спомената по-горе Германия не е ли очебиен пример? Добре, но някой забелязал ли е у нас държавата да провежда антирасистка образователна политика, освен в тържествените приказки на тържествуващи официални лица по разни тържествени поводи? Няма такава – и това не зависи от правителствата, в това отношение всички те са еднакви. Страна, в която основите на националното самосъзнание лежат върху – вече повече от 130 години – митове и легенди за „робството”, упорито набивани в главите на новите поколения чрез училището, няма как да не е болна от расизъм. И, за съжаление, членството в ЕС – поне засега – с почти нищо не помага за прецизната диагностика и лекуването на тази болест.

В страна, в която дълбоко вкоренените етнически предразсъдъци се използват от политиците като инструмент във властовите им игри, няма как да няма расизъм. А България е такава – огромна част от политическата игра у нас се свежда до противопоставянето на господстващия етнос и на този на българските турци, до играта на приближаване – отдалечаване на „българските” партии и на ДПС, една партия с огромни недостатъци (присъщи впрочем, на всички други), но и с решителна заслуга за опазването на етническия мир.

Но да се върнем към антисемитизма. Как, ще ме питат, смеете да твърдите това, което сте написали? Нали България спаси евреите си от лагерите на смъртта? Да, евреите от т.нар. „стари предели” на Царство България оцеляха, това е истина и тя трябва да се уважава. Но това стана с цената на 11 343 жертви, превърнали се в дим в Треблинка, т.е. на убитите от нацистите, но с безценната помощ на българското правителство, евреи от Беломорска Тракия и от Македония, от т.нар. „нови земи”.

Оцеляването, нека бъде и спасение, е факт. Но то е следствие на особено стечение на исторически обстоятелства. Резултат е от загубата на германците при Сталинград през зимата на 1942-1943 г., от една страна, и на настъпилата тревога сред българските управници за историческата отговорност, която ще носят след победата на Съюзниците във Втората световна война, от друга страна. Резултат е на личните връзки
на някои от еврейските първенци с част от силните на деня през март 1943 г., които
– също както и десетки хиляди очевидци – с безразличие са наблюдавали влаковете, натоварени с евреи от Тракия и Македония. За тях те са били „чужди”, а евреите от „старите предели” са били някак по особен начин „наши”, такива, за чийто живот можем и да се замислим. Има множество отделни актове на спасяване и подпомагане, вечна трябва да е паметта за хора като Димитър Пешев и приятелите му, за позицията на църквата, на писатели, на артисти, юристи и т.н. срещу откарването на евреите от вътрешността към лагерите на смъртта. Но е историческа лъжа да се твърди, че у нас е имало масово движение в полза на евреите. Ако това бе така, нямаше как нивата на антисемитизъм сега да са толкова високи – след десетилетия пропагандни усилия за официална възхвала на „акта на спасяването”.

Та така. У нас има високи нива на антисемитизъм, защото има високи нива на расизъм изобщо. У нас антисемитските нагласи, както впрочем и расистките, са масово разпространени, защото никой не се грижи за образованието на младите поколения в антирасистки дух. Не е само това. След 2005 г. традиционния антисемитизъм – с появата на “Атака” – придоби и политическо лице, достатъчно е да се погледнат “трудовете” на водача на тази партия Волен Сидеров – “Бумерангът на злото” и “Властта на Мамона”, които са ярки антисемитски манифести. Вече девет години политиците и правоохранителните органи се правят, че не забелязват расизма и антисемитизма на Сидеров и партията му, макар че освен съвестта им и законът ги задължава да реагират.

Всичко това изобщо не е ново. То е дори вече банална истина. Но лекарят, който е призван да лекува тумора на расизма, т.е. държавата, не само че нехае за болестта, но дори си прави опасни експерименти – чрез етнически противопоставяния и непрекъсната „реч на омразата” – с духовното здраве на нацията. При това положение просто е въпрос на време натрупаните негативни нагласи към малцинствата, да придобият взривен характер.

 

[1] Антисемитизъм в България днес. Има ли?, С., ИК „Колибри”, сборник под съставителството на Алфред Криспин, 2004 г., 234 стр., стр. 27
[2] Цит. съч., стр. 46
[3] Ето списък на тези твърдения, за да се види за какво става дума: „1. Евреите са по-лоялни към Израел, отколкото към държавите, в които живеят. 2. Евреите разполагат с твърде много власт в бизнеса. 3. Евреите имат твърде много власт на световните финансови пазари. 4. Евреите говорят твърде много за това, което се е случило с тях по време на Холокоста. 5. Евреите се интересуват изключително от себе си. 6. Евреите имат твърде голям контрол върху световните дела. 7. Евреите имат твърде голям контрол върху правителството на САЩ. 8. Евреите мислят, че са по-добри от другите хора. 9. Евреите имат твърде голям контрол върху глобалните медии. 10. Евреите са отговорни за повечето от войните в света. 11. Хората мразят евреите заради начина им на живот.”

 

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.