Защо брачното равенство не е достатъчно?

Така се случи, че на 26 юни се събудих с новината, че Върховният съд на САЩ е решил, че еднополовите бракове не противоречат на Конституцията. Първата ми реакция? Казах си: „О, по дяволите!“ Вероятно това не е нещото, което повечето хора очакват да чуят от мен, защото аз съм добре известна като застъпник за равенство и справедливост.

Но безпокойството ми е, че свободата да се жениш – правото да можеш законно да сключиш брак с партньор от същия пол – е на път бързо да стане изискване да сключиш брак, за да си осигуриш други права. Тревожа се, че това решение въвежда държавата в моите отношения с партньорката ми по начин, на който аз не мога да се съпротивлявам, освен ако не съм склонна да се откажа от други права и защити, които сега ще се предоставят изключително на сключилите брак двойки. Страхувам се, че това решение, което наистина отразява разширяването на правата, привилегиите и защитите, които дава законният брак, и върху еднополовите двойки, ще усили още повече усещането за това (а и самата действителност е такава), че само отношенията, които носят печата на юридически признатия брачен съюз, ще бъдат признавани и уважавани. Страхувам се, че от партньорката ми и от мен ще се иска да сключим брак, за да има тя достъп до здравна застраховка, осигурявана от нашия работодател (тя работи на половин ден на същото място, където и аз, но аз работя на пълен ден, така че само моята работа включва осигурявана от работодателя здравна застраховка). Страхувам се, че след това решение сключването на брак ще стане единственият начин за осигуряване на живота ни, както и този на семейството ни, което ние градим заедно с нея.

Когато се занимавах с документите, необходими, за да може работодателят ни да добави партньорката ми Алисън към моята здравна застраховка, попълних и един формуляр, чрез който трябваше да потвърдя, че ще сключа с нея законен брак, ако това е възможно. С други думи, тя би била мой партньор, с когото съжителствам, дотогава, докато еднополовите бракове в нашия щат са вън от закона. Университетът не разпростира облагите, които се полагат на сключилите брак партньори, върху неженените разнополови партньори. И изводът е, че би следвало законът за браковете да бъде изменен, а той още не е. От което следва, че само сключилите брак партньори, все едно дали са разнополови или еднополови, ще могат да се ползват от полагащите се според закона облекчения и предимства.

Честно казано, когато попълвах този формуляр, не мислех, че само след година еднополовите бракове ще станат действителност в моя твърде консервативен щат, а след още една година – и в САЩ като цяло. Ние се шегувахме, че ще се оженим, само ако трябва да го сторим. Всъщност си обещахме да не сключваме брак, ако не трябва, ако не сме принудени да го правим. Но откакто движението за брачно равноправие започна да набира скорост, ние започнахме по-сериозно да говорим за последиците от приближаващото се, и при това – в мащабите на цялата страна, решение относно отношенията ни с Алисън. Да повторя, че се съгласихме, че ще се оженим, само ако сме принудени да го сторим, т.е. че бихме се оженили единствено ако сме принудени, т.е. ако щатът (или университетът) ни принудят да го сторим.

Може би се чудите защо две жени, които са предани една на друга и се обичат, се съпротивляват на женитбата. Може би се чудите защо моята реакция на това решение не е приветствена или радостна, а по-скоро изразява чувството ми на безпокойство и яд.

Ето защо: от 26 юни единственият достъпен начин за признаване на обвързаността, сериозността и взаимната подкрепа, които са съставки от нашите отношения, е пътят на женитбата. Единственият начин да получим признание за нашите отношения и за нашето семейство сега е чрез женитбата ни една за друга.

Но през последните пет години поддържах партньорката си и нашите деца емоционално, социално, финансово и по всякакъв друг начин. Станах родител и приех всички отговорности, които съпътстват положението на родител, без да имам нито едно от правата, които обикновено са свързани с него. Всичко това беше, защото не сме женени. Не мога да подпиша извинителни бележки или свидетелствата за успех на нашите деца; не мога да привличам вниманието на лекарите върху здравето на децата ми и нямам законово признати права да участвам в което и да е решение, което засяга тяхното благополучие. И всичко това е истина въпреки факта, че през последните пет години приех всичките тези отговорности. Така е, защото за тези пет последни години аз споделях дом и живот с тези трима души (Алисън и двете й деца), без каквато и да е правна защита на живота, който имахме заедно.

Моля ви да разберете това, което ви казвам тук. Не твърдя, че правата на сключилите брак хора не трябва да бъдат разпрострени и върху еднополовите двойки. Разбирам символиката, чувството, разпространено сред много ЛГБТИ хора, че това – и може би само това – право може да потвърди в очите на по-широкото общество факта, че те не са изключение, а са обикновени човешки същества. И със сигурност не искам да се връщаме към мрачните дни в историята на еднополовите партньорства, когато не беше възможно да застанеш до партньора си, ако той трябва да бъде откаран с „Бърза помощ“ в болницата, когато еднополовите партньори губеха къщите си, които бяха градили съвместно, защото единият партньор умира, а домът е записан на негово име, когато трябваше да твърдиш, че любовта на живота ти е само „добър приятел“ и когато трябваше да премахнеш от пространството, в което живееш, знаците, подсказващи, че го делиш с партньор от същия пол, преди посещението на зле настроени към такова партньорство роднини. Няма да призовавам към връщане на всичко това. Защото тези двойки, които след месеци или години, или дори десетилетия, прекарани в живот заедно преди да сключат брак, имат право аз да не заставам на пътя им. Разбирам желанието им да утвърдят отношенията си по този начин, да ги направят публични чрез ритуала на сключване на брак.

Това, за което призовавам, е да се обърне внимание на факта, че бракът е една изключваща и дискриминираща институция. И това решение няма да измени тази ситуация. То няма да промени нито историята на брака, нито настоящето и бъдещето му. То просто разпростира възможността значимото сега различие в нашето общество да е между хората, които са женени и между тези, които не са, и то да „върви заедно“ с това неженените да продължават да бъдат подлагани на дискриминация и към тях да има предразсъдъци. Ще гледаме ли скептично сега на партньорите, които избират да не се женят, когато вече могат законно да го правят? Ако историята на отношението към неженените хетеросексуални партньори е някакво указание за това, което може да се случи, тогава то е точно това, което можем да очакваме да стане.

С други думи, това решение на Върховния съд на САЩ разпростира възможността партньорите, които избират да не се женят, които избират да не приемат юридическите ограничения, които носи със себе си женитбата, да се сблъскат с предразсъдъци и дискриминация. Например това решение няма да позволи на индивидите в съжителства, които обхващат много партньори, да легализират всичките си връзки и да имат достъп до правата и привилегиите, които се свързват с женитбата. То няма да отстрани политиките, които наказват бедните хора с деца чрез намаляване или спиране на помощите, които получават, щом встъпят в брак. (Отгоре на всичко, излиза, че решението на проблема с женската и детската мизерия е жените да встъпят в брак, нали така?) Освен това, решението дава пространство за по-голям натиск върху партньорите да се съобразяват с изискванията, свързани с юридическия брак, ако искат сериозността и достойнството на техните отношения да бъдат признати. Т.е., освен ако не съм склонна да сключа брак, който е един, но само един, начин за организация на взаимоотношенията, семейството ми ще продължава да не бъде признато както от държавата, така и от другите действащи в обществото институции като достойно за защита, права и привилегии. Защо е това? Защо сме толкова убедени, че само отношенията, организирани по този начин, са легимни и ценни? Защо се получава така, че партньорката ми трябва да се ожени за някого, ако иска да има достъп до качествена и достъпна медицинска помощ? Защо аз трябва да съм женена за майката на децата си, за да легализирам качеството си на родител на децата, които приех като свои преди години?

26 юни беше, разбира се, един исторически за нашата страна ден. Ако ми бяхте говорили дори преди пет години, че еднополовият брак толкова бързо ще стане законен в тази страна, то моят отговор щеше да е пълен с недоверчивост и скептицизъм. Но страхът ми сега е, че в жизнерадостта на този празник, ние губим погледа си върху ограниченията на брака.

В брака, подобно на всеки друг договор, следва да се встъпва свободно и доброволно. На 26 юни Върховният съд на САЩ отне от мен и от всички, които споделят моята гледна точка за тази разцепена и ограничена институция, възможността да сключа този договор. За нещастие, свободата да се ожениш също така сигнализира и за тиранията на брака.

 

Статията на д-р Бетси Лукал е придружена от редакционна бележка, в която се казва: „В този пост, написан от нашата гостенка д-р Бетси Лукал, тя размишлява върху неотдавнашната легализация на еднополовите партньорства в САЩ. Д-р Бетси Лукал преподава социология, женски и джендър изследвания в университета „Саут Бенд“ в щата Индиана.“ Статията е поместена в електронното издание Write Where it Hurts („Напишете къде ви боли“) на 9 юли т.г.. Това е американски сайт за обсъждане на проблемите с расизма, дискриминацията, сексизма, ксенофобията, престъпленията от омраза и други, специално от университетски преподаватели.

Превод: Емил Коен

Avatar

Бетси Лукал

Д-р Бетси Лукал преподава социология и джендър изследвания в университета „Саут Бенд“ в щата Индиана.