Защо ме изкушаватЕ, демагози?

Очаквах реакциите по повод „дебата“ за робството и моето скромно участие в него. Бях решил да не отговарям на възможните реплики, които започнаха с традиционното „мръсен сороид“, получено като съобщение във Фейсбук от непознато лице. Няма да го направя и сега, защото, първо, основните неща са казани и преповторени (без да убедят опонентите), а и мнението ми може да се намери, при добро желание.

Две послания обаче ме изкушиха. Едното е „лично писмо“ от човек, когото познавам, от когото съм се учил и, най-важното, човек, който (би трябвало да) познава детайлно проблематиката. Да го наречем И. Р. Втората провокация има съвсем различен автор, който очевидно не познава проблематиката, а и не държи да я познава. Не си спомням да съм се срещал лично с него, а и не държа на подобна чест. Да го наречем Л. Л. И докато И. Р. има най-високата научна титла и значително, според някои дори прекалено голям брой публикации за българската култура от османската епоха, Л. Л. не може да се похвали с особени приноси към изследването ѝ (а и не само в тази област, казано в скоби); статутът му в научната общност е неясен и той с всички сили се опитва да го повиши (с не съвсем научни средства). Любопитното е, и това е допълнителна провокация, е че двамата ме виждат в доста различна светлина. Единият като „майкопродавец“ (наистина етикетът е внимателно избегнат), другият – като представител на отблъскващото статукво в омразните му хуманитарни науки.

Това, което, според мен, заслужава внимание в случая, е реториката и аргументацията. А и мотивите, които стоят зад текстовете. Възраженията на привържениците на „робството“ бяха масово тиражирани и омръзнаха на всички (както впрочем и обратните твърдения). Но докато за журналисти, подготвили се за час два по темата (в най-добрия случай) и за които важното е да привлекат внимание, е донякъде обяснимо (не бих казал извинимо) да ораторстват с предложения за смяна за заглавието на Вазовия роман, за професионални изследователи с десетилетен опит това е твърде ниска топка. И, по-същественото, въвеждане на измислена теза, която след това се иронизира и оборва. При това не става дума за случайна фраза, а за повтарящ се похват. Който има и визуални варианти.

Да приемем, че авторите на подобни фрази са се подвели от иронията, която допуска деформирано представяне на реалността. Но откровените измислици, несвързани с иронията, няма как да бъдат определени освен като съзнателни заблуди. В подобни случаи, и аз не знам защо, в главата ми изскача фразата „Бият Паниковски!“ Не е съвсем на място, но не ме оставя намира.

Очевидна подмяна на тезата е засипването с примери от мемоари за жестокости, извършвани от турци върху българи. Първо, защото никой не отрича тези факти. Но логиката малко куца. По няколко причини. От факта, че един „турски циганин“ е яхнал българин (първият пример на И. Р.) не следва, че периодът трябва да се нарича „робство“. Оставям настрани широко използваната в наивната историография (не само по повод робството) аргументация чрез „например“, без да се държи сметка за това доколко примерът е статистически значим.

Да илюстрирам, малко йезуитски, признавам, мисълта си. Както И. Р. отлично знае, епископ Софроний в един момент се крие в харема на някакъв турчин и после сам разказва това. По логиката „например“ от това би могло да се стигне до невярно генерализиращо твърдение от типа на „по време на робството българските епископи намират защита в харемите на обикновените турци“. Не е така, разбира се, но случаят все пак илюстрира така омразното „съжителство“.

Сериозното осмисляне на един факт трябва да го постави в контекст. Извинявам се, че припомням банална истина. В случая удобно пренебрегвания контекст е какво се случва другаде по същото време. Например в „свободна“ Русия, където няма роби, но има крепостни. Понеже се съм историк, ще дам литературен пример. Ако вярваме на „Мъртви души“ от Гогол, търговията с хора някак продължава и след смъртта им.

Не само за да се предпазя от упреци в русофобия, бих добавил, че контекстът предполага, когато се описва „робството“ (и „потурчването“), да се държи сметка за жертвите на религиозните войни в Европа през същите векове. И не само религиозните, и не само войните, и не само в Европа.

В края аргументацията на И. Р. се свързва с имената на Захари Стоянов, поп Минчо Кънчев и много други. Е, тук не мога да се въздържа и да не прибягна до цитати, по логиката „например“.

Според нашето мнение най-главната и осезателната причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казвам в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турско владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. (З. Стоянов. Записки по българските въстания. съчинения. Т. 1, С.: Български писател, 1983, с. 200.)

Преди арестуването на бунтовниците в ушите им “свобода” гърмеше като празна бъчва, търкулена по неравен калдъръм, а след арестуването им гъгнеше като пълна бъчва, търкулена по равна плоскост. (Ст. Заимов, Миналото, С.: БЗНС, 1983, с. 532.)

„Видрица“ на поп Минчо Кънчев, и особено записките от времето на заточението, предлагат немалко примери за реалното съжителство на не само етнически, но и верски различни. Казвам това не на И. Р., който много добре го знае, а на много от другите възмутени от „съжителството“, които не познават тази забележителна книга.

Въпросът за мотивите при И. Р. изглежда ясен. Неговият несъмнен патриотизъм е искрен, явно той му пречи да вижда и нещата, които не съответстват на представите му. Но и не само това. С очевидна ирония той пише:

Храня макар и искрица надежда, че ще дойде време, когато ще се разбере кой гледа (а и се възползва) на историята като „слугиня на политиката”. Такива като мен, занимаващи се с явления на 18-19 в., няма как да минат без термина „робство”.

Аз също храня сходна надежда, но камъкът май не е в моята градина – трудно ще е да покаже, че съм се „възползвал“ от историята. По-скоро съм си навличал неприятности- А и не съм се занимавал с политика, не смятам да го правя и се гордея с това.

Но наистина има хора, които „няма как да минат без термина „робство”. Щеше ми се И. Р. да не е сред тях. Някои наивно са приели внушеното им от авторитети, други чувстват професионално и социално застрашени. Отново ще цитирам реплика на Virtual Museum of Bulgaria (да английският не е от мен), която по същество казва, че нещо може да е не е добро, но то е наше и затова не може да бъде критикувано. Като под „наше“ тук се подразбира както „българско“, така и важна част от нашата професия, която се оказва заплашена.

Няма да коментираме възстановката, ясно е че е посредствена. До кога обаче обаче ще позволявате господа власт имащи на Емил Джасим откровено да се гаври с нас и историята ни? (Правописът на оригинала е запазен.)

* * *

Далеч по-лесно ми е да възразя на Л. Л. Случаят е ясен, донякъде скучен. Господинът всъщност не говори за „робството“, а и не се интересува от него. Той просто отново използва повода не просто да се заяви (както правят голяма част от останалите критици), а за да повтори отново тезата си. Цитирам:

В БАН твърдят, че са направили структурни и тематични реформи в резултат на международен научен одит, на който се подложиха преди шест години. Някои от направените препоръки обаче бяха напълно игнорирани, дори посрещнати с отпор. […] Българската историческа наука се нуждае от модернизиране – нейното европеизиране се нуждае не от игнориране и отпор, а от популяризиране, за да срещне обществено разбиране.

(Лазарин Лазаров, Националната идентичност и преразглеждането на историята.

http://librev.com/index.php/discussion-culture-publisher/2915-2016-02-08-16-21-15)

На пръв поглед – нищо ново и нищо смущаващо. За мен смущаващи са мотивите на Л. Л., който от години лансира една своя концепция, чиято прозрачна цел е той и хора около него да се доберат до някакви постове (в Фонд Научни изследвания, в БАН, в Министерството…) Подобни хора по правило търсят контакти със силните на деня, а когато не срещнат разбиране, стават яростни критици на същите силни на деня. Проблемът е, че идеите им не могат лесно да бъдат игнорирани, тъй като съдържат и верни неща. Често критиките им са частично основателни, макар и не безспорни. Аргументацията е интересна. Хваща се нещо, което е вярно или звучи добре, и с него се критикуват опонентите. Например любимият им импакт фактор. Да важен е, но когато някой критикува (ще повторя, понякога основателно) опонентите си, нормално е да се запитаме доколко сам критикът отговаря на критериите, които сам поставя пред другите.

Друг важен елемент от аргументацията в този случай е позоваването на външни авторитети и своята приближеност до тях. В последно време подобно черпене на авторитет се повтаря натрапчиво. В случая Л. Л. се представя като „работил в няколко американски университета“. За мен това не е достатъчно, за други е.

На критично подмятане от моя страна Л. Л. отговаря:

Не съм историк, но от 10 години съм се специализирал в областта “наукознание” и се занимавам с културна и научна публицистика.

А този Аретов – какъв е, кой го знае? Защо не каже нещо по същество?

Понеже никой не ме знае, не разбирам в какво се изразява това специализиране и дали тя прави тезите на специализиралите неоспорими. И друг характерен похват за аргументиране. Цитира се „главния редактор на прочутия ‘Time’. Не е в ‘Литературна мисъл’, а в изключително авторитетния ‘Wall Street Journal’. (Аз съм убеден че 90% от публикациите в ‘Литературна мисъл’ не биха били приети за публикуване в Западно индексирано списание)“. Няма значение, че цитатът всъщност казва неща, които са казвани и аргументирани в научни текстове преди въпросния главен редактор на прочутия Time да се е родил. За специалистите по наукознание това не е съществено, важното е да се удари един от „хрантутеници от БАН дето тролират под всяко мое писание“.

За мен проблемът не е в това, че Л. Л. не ме знае или че ми приписва тези, почти диаметрално противоположни на моите и някак ме поставя редом с акад. Г. Марков. Проблемът е сложният възел от верни и неверни твърдения, използвани инструментално и демагогски.

Да БАН и Фонд Научни изследвания трябва да се реформира, но не като се назначат хора като Л. Л. Именно да се назначат – това е тезата му – а не да се избират, защото това е псевдодемокрация и в САЩ не е така.

Опитвам се да се пазя от подобни смеси и подобни аргументации, опитвам се да си давам сметка за мотиви, които стоят зад един или друг мой жест и писание (никак не е лесно и никак не е приятно). Затова и накрая ще се съглася с възражението на И. Р. – наистина не е коректно отвореното ни писмо да се приписва на историциТЕ. Питам се обаче дали едно предишно писмо, „на наши топ историци“ го е подтикнало да напише лично писмо.

И други въпроси имам, но ще ги оставя за друг път.

 

Avatar

Николай Аретов

Николай Аретов е професор в Института за литература (БАН), главен редактор на издателство „Кралица Маб” и на списание „Литературна мисъл”.