Защо са отрицателни нагласите към имигрантите в България? Отговор на читателско писмо.

На редакционния имейл на Marginalia пристигна писмо от М. Ф., ученичка в гимназия в Кърджали. Ето какво ни пише тя:

„Намерих имейла Ви по интернет и реших да Ви пиша, тъй като се занимавате с миграционни и етнически изследвания. Участвам в един проект и подготвям доклад на тема толерантност и по-точно за имигрантите в България. Позволете ми да Ви задам няколко въпроса.

Защо са отрицателни обществените нагласи към имигрантите в България? Осигурява ли им се достъп до услуги и помощ от държавата? Какво може да се направи за по-успешното им интегриране? С какво може да допринесе всеки от нас като граждани на тази държава? Какво е нивото им на информираност относно проекти, курсове, документи? България е малка държава с ограничени финансови възможности. Имаме нужда от помощта на развитите европейски държави, а получаваме ли такава? 

Много бих се радвала, ако отделите от времето си и отговорите на въпросите ми. Искам също да добавя, че спечелването на този проект  е много важно за мен. Благодаря Ви предварително!“

Marginalia своевременно изпрати информация на М.Ф. Искрено ѝ желаем успех с проекта. Тъй като обаче смятаме, че зададените от нея въпроси са много важни, публикуваме и коментар по темата, който да е от полза на повече читатели.

Когато говорим за имигранти, имаме предвид няколко различни неща. Често пъти употребяваме тази дума като синоним за чужденци, бежанци или хора, търсещи убежище. Това го правят и повечето журналисти, и дори политиците. Ако сме специалисти по миграция обаче е много важно да правим разликата между различните категории чужденци. Ако работим с проекти в тази област, ще знаем, че парите за имигрантите и тези за бежанците обикновено идват от различни фондове. И ако темата на проекта е „имигранти“, а ние пишем за бежанци, проектът ни няма да спечели. Затова е добре да започнем с няколко важни разграничения.

Имигрантите, в тесния смисъл на думата, са чужденци, които са дошли в България да работят, да правят бизнес или като членове на семейства на българи или на други чужденци. За тях се използва и изразът „граждани на трети страни“. Тоест те не са граждани нито на България, нито на Европейския съюз или Европейското икономическо пространство (ЕИП – Исландия, Норвегия и Лихтенщайн) и Швейцария. Според европейското законодателство гражданите на ЕС, ЕИП и Швейцария не се смятат за имигранти. Гражданите на трети страни могат да са от всички останали страни – някои балкански страни, Азия, Америка, Африка и тъй нататък.

Имигрантите в България могат да са със статут на продължително пребиваване, дългосрочно пребиваване (ако са живели в страната минимум 5 години) или постоянно пребиваване (за каквото трябва да бъдат изпълнени и други условия).

Чужденците, които идват в България, защото бягат от родината си, не са имигранти в тесния смисъл на думата. Те са хора, търсещи убежище. Ако държавата им предостави легален статут, те стават или бежанци и имат всички права на българските граждани освен избирателното право, или придобиват хуманитарен статут, който дава права като на чужденците с постоянно пребиваване.

Има и чужденци, които по една или друга причина нямат документи. Това са хора, на които не е предоставено убежище, но не са върнати и в страните си по произход, хора, които са имали имигрантски статут, но са го загубили по различни причини – административни неуредици, не са можели да си плащат таксите и т.н. В България, ако се роди дете на родители, които са без документи, то също е без документи и няма никакви права.

Чужденците в България са около един процент, което никак не е много. Голямата част от тях са имигранти, бежанците и търсещите убежище са много по-малко. Най-много граждани на трети страни има от Руската федерация – по данни на Националния статистически институт през 2013 г. те са били около 15 300, тоест 35% от гражданите на трети страни.

След тези уточнения вече мога да премина към въпросите.

Защо са отрицателни обществените нагласи към имигрантите в България?

Ще говоря по-общо за чужденците, а не конкретно за имигрантите. Българското общество знае много малко за чужденците в страната, а липсата на информация е предпоставка за страх и отхвърляне. Под „чужденци“ повечето български граждани си представят мюсюлмани, араби, африканци (всъщност по данни на НСИ гражданите на трети страни от Африка към 2013 г. са само 668!). И изхождат от расистките си предразсъдъци и страха си от исляма. Етническите българи също така имат проблем и с приемането на традиционните малцинства в България и прехвърлят нагласите си към тях и към чужденците. За съжаление, в голямата си част медиите и политиците не помагат за информиране и разпръскване на страховете на хората, дори напротив – засилват ги.

Осигурява ли им се достъп до услуги и помощ от държавата?

Много важен въпрос! За различните категории чужденци се осигуряват (и не се осигуряват) различни неща.

На чужденците без документи абсолютно нищо не се осигурява. Те нямат право на нищо, за което се изискват документи за самоличност – примерно да се оженят, да учат, да работят или дори да имат телефон на свое име. Имат право само на правна помощ, ако могат да си я позволят финансово или ако намерят адвокат, който да ги защитава безплатно. Има случаи, в които дори отказват да погребат чужденец, който няма документи.

Имигрантите (гражданите на трети страни) обикновено нямат нужда от помощ от държавата. Те работят или са осигурени от семействата си. Само чужденците със статут на постоянно пребиваване обаче имат право на здравно и на социално (за пенсия) осигуряване, а децата им – на безплатно образование. Имигрантите, дошли в България да работят за няколко години, трябва сами да си плащат лечението, както и да намират пари за доста високи такси, ако искат децата им да ходят на училище. Освен това статут на постоянно пребиваване не се дава на всички хора, които са изпълнили критериите за него. По закон той може да се даде, но може и да не се даде. И се дава обикновено на чужденци от Русия и бившия СССР, а на имигранти от арабските страни или Африка може изобщо да не получат. И цял живот да са прекарали в България, тези хора няма да имат право на пенсия и на здравно осигуряване, а децата им – на безплатно образование.

Що се отнася до услугите, основната институция за имигрантите е Дирекция „Миграция“ към МВР. Там всичко е написано на български и ако чужденецът не знае езика ни или не е с придружител, който го знае, никой няма да му обърне внимание.

По различен начин стоят нещата с хората, които търсят убежище. В повечето случаи, когато идват в България, те нямат нищо, което да им помага да се издържат – жилище, работа, близки. Затова се настаняват в центрове към Агенцията за бежанците, където получават подслон и пари – по 65 лева, с които да се хранят, обличат, да си купуват санитарни материали и всичко, което им е нужно. Има и доброволци и неправителствени организации, които им помагат. Когато получат бежански или хуманитарен статут, бежанците трябва да устроят живота си – да си намерят жилище и работа.

Някои от търсещите убежище обаче попадат не в центровете на Агенцията за бежанците, а в така наречените „специални домове за временно настаняване“, които са нещо като затвори за чужденци без документи. За да се измъкнат от тях, те често пъти намират външен адрес, на който да живеят. Но ако живеят на външен адрес, губят правото си на помощ от държавата.

Хората, търсещи убежище, бежанците и чужденците с хуманитарен статут имат и право на социално и здравно осигуряване, както и на безплатно образование. Какви са проблемите с образованието обаче ще стане дума по-нататък.

Какво може да се направи за по-успешното им интегриране?

На първо място – да има добро желание. На второ – да се прави нещо. На трето – това, което се прави, да е адекватно за съответните категории чужденци, за да има и интеграция, а не просто усвояване на едни пари.

За интеграцията на гражданите на трети страни на практика нищо не се прави, въпреки че има стратегии, принципи и т.н. Преди години имаше проекти към Министерството на труда и социалната политика, но вече и това няма. Може би държавата мисли, че интеграцията на имигрантите е само тяхна отговорност. Държавата е платила на неправителствени организации, които да разработят индикатори, с чиято помощ да се измерва интеграцията на имигрантите. Тя обаче не прилага тези индикатори, затова няма никакви данни дали и доколко имигрантите се интегрират. Както вече стана дума, имигрантите нямат достъп до социално и здравно осигуряване, както и до безплатно образование. Изключение са чужденците с постоянно пребиваване, но, за да получат статут на постоянно пребиваване, се предполага, че вече са успели да се интегрират. Как? Вероятно сами.

За интегрирането на търсещите убежище, бежанците и чужденците с хуманитарен статут поне на теория се полагат малко повече усилия. Към Агенцията за бежанците има интеграционен център. За децата (поне за тези, които са в сградата на агенцията в Овча купел) осигуряват курсове по български език от 3 или 6 месеца, след които те да тръгнат на училище. Имаше и интеграционна програма за възрастни, която включва курсове по български език и такива за професионална квалификация. Само че в последната година тази програма не действаше.

Тези мерки за интеграция обаче в огромна степен не работят, не само защото всъщност само малка част от търсещите убежище и бежанците имат достъп до тях. Курсовете към интеграционната програма за бежанците, които са получили статут, например се случват… в работно време. И бежанците трябва да избират – дали да устроят живота си в България и да работят, или да получават още известно време помощи, защото са се включили в програмата. Освен това предлаганите обучения по професионална квалификация не са съобразени нито с бежанците, нито с пазара на труда.

Сериозен е и проблемът с образованието на децата. След като преминат курс, който е само по български език, те трябва да тръгнат на училище, без да знаят нищо на български по останалите учебни предмети. Поради това, ако нямат документ за завършен клас, децата масово бяха слагани в първи и втори клас, независимо от възрастта им. Представяте си как това се отразява на един тийнейджър. Сега вече децата трябва да се сложат в клас, съответен на възрастта им. Но не е измислен начин как да стане това. Нито в училище, нито извън училище е предвидено някой да се занимава индивидуално с децата бежанци, за да им помага с ученето. Затова преди началото на тази учебна година редица медии публикуваха информация, че повече от 400 деца бежанци и търсещи убежище не могат да тръгнат на училище.

Наскоро вицепремиерът Меглена Кунева предложи да се наказват родителите на децата бежанци, които не ходят на училище. Как може да наказваш някого, че не е направил нещо, което не си му дал възможност да направи?

С какво може да допринесе всеки от нас като граждани на тази държава?

Можем да допринесем с много неща. Някои хора например в свободното си време са доброволци. Чужденците имат нужда не само от храна и дрехи, а например понякога някой, който говори български, да им помогне в контактите им с институции или с попълването на документи. Не само бежанците, а и гражданите на трети страни имат нужда от такава помощ понякога. Изобщо, работа за един доброволец винаги ще се намери.

Не по-малко важно е обаче да допринасяме с информация, защото тя е най-доброто оръжие срещу предразсъдъците, заблудите и лъжите. Ето един пример:

В България е много разпространена заблудата, че търсещите убежище не трябва да минават границата ни нелегално, а да отидат на ГКПП (граничен контролно-пропусквателен пункт), да се наредят на опашка и учтиво да потърсят убежище. Дори министър-председателят Бойко Борисов твърди, че така трябва да става. Само че това не е вярно. За да ви пуснат през границата, трябва да имате документ и право да влезете в определена страна. Търсещите убежище често са без документи, освен това са нямали възможност да кандидатстват за виза. Граничните полицаи нямат право да ги пускат. Почти единственият начин да станеш бежанец е да минеш границата нелегално. Преди няколко дена група от търсещи убежище решила да послуша съвета на Бойко Борисов. Как мислите, дали са ги пуснали през контролно-пропусквателния пункт?

По същия начин можем да се опитваме да разпръскваме предубежденията, че чужденците са терористи, че разнасят болести, че не искат да работят или да се интегрират, че България не може да поеме „толкова много“ чужденци и т.н.

Дори и да не сме доброволци, е добре да се запознаем с чужденци, да говорим с тях, за да си изградим собствено мнение. Може просто да разменим две думи с работещите в дюнерджийницата, в китайския ресторант или в руския супермаркет.

Какво е нивото им на информираност относно проекти, курсове, документи?

Отново зависи. И от това за какви чужденци става дума, и от местонахождението им, и, не на последно място, от това дали изобщо има проекти и курсове за тях.

За гражданите на трети страни, както вече стана дума, почти не се предлагат проекти и курсове. Доколкото има проекти, по-скоро имигрантите са в полза на организациите, които ги разработват, отколкото обратното. На дадена организация ѝ трябват еди-колко си имигранти, за да си изпълни проекта. Намира ги, интервюира ги или ги подлага на други дейности. След това ги пуска по живо, по здраво и отчита, че е изпълнила проект с еди-колко си имигранти.

Иначе в България има няколко информационни центъра за имигранти. Те организират най-вече празници и събития, в които представят културата на определена група чужденци или запознават тях с българската култура. Но за попълването на документи имигрантите се информират най-вече сами и с помощта на знаещи български познати.

Хората, които търсят убежище, обикновено научават в центъра, в който са настанени, дали се предлагат курсове, в които могат да се включат. Такива курсове се организират не само от администрацията, а и от доброволци и организации. При пристигането си в България понякога те срещат проблеми при попълването на документи, примерно – при подаването на молби за убежище, ако наоколо няма преводачи и други хора, които да говорят техния език.

България е малка държава с ограничени финансови възможности. Имаме нужда от помощта на развитите европейски държави, а получаваме ли такава? 

Основната част от средствата, които България получава за интеграция на чужденци, е по линия на Европейския съюз. Сериозният проблем обаче е – защо у нас битува усещането, че чужденците непременно са финансово бреме за нас? Друг, също сериозен проблем е – какво става с парите, които Европейския съюз отпуска за интеграцията на чужденци? Ще започна от втория въпрос.

Част от средствата, които Европейският съюз отпуска, отива не директно за чужденците, а за неправителствени организации, които правят различни анализи, оценки, предлагат политики, мерки, индикатори за интеграция и т.н. Някои от тези организации си вършат работата професионално, други по-скоро отчитат дейност и усвояват едни пари. Държавата, за съжаление, не се интересува особено от резултатите нито на едните, нито на другите.

Много пари обаче са предназначени директно за търсещите убежище, бежанците и тяхната интеграция. Наскоро излезе информация от одит на Сметната палата, че за периода от 2011 до 2013 г. за интеграция на бежанците са били предназначени 900 000 лева. От тях обаче са използвани само една трета, и то – със съмнителен ефект. Останалите пари са неясно къде. Така, докато граждани, медии и политици говорят, че България няма пари за бежанци, същата България не изразходва за интеграцията на бежанци и тези пари, които има. Тъй че проблемът не е в липсата на пари, а в предразсъдъците, страха, ксенофобията, да не забравяме и корупцията.

Дали обаче чужденците в България са само едни безпомощни хора, които имат нужда да бъдат подпомагани с пари? Огромната част от чужденците у нас работят и плащат данъците си тук. Или купуват имоти и с това подпомагат местната икономика. Но ние сякаш не забелязваме това. Много имигранти дори нямат право на никакви социални придобивки, тъй че държавата ни само взема от тях, без, в общия случай, нищо да им дава. Повечето търсещи убежище получават малки помощи, докато вземат статут. И ако им се предоставят възможности да работят и да се интегрират в България, сумите, които държавата и Европейският съюз са инвестирали в тях, ще се възвърнат многократно. Бежанците, както казва и миграционният адвокат Валерия Иларева в интервю за Marginalia, не са бреме, а са силни и ценни хора. Те могат да бъдат ресурс за развитието на България, ако им се предоставят малко повече възможности.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.