Здравната каса: божественост, целесъобразност или банално зло?

Монополистката Национална здравноосигурителна каса в България (НЗОК) официално влезе в ролята на Бог. Тя реши, че е в компетенциите ѝ да преценява кой заслужава да живее и кой – да умре. И че преценката ще се извършва от нейните администратори, без необходимост от медицинска експертиза. Въздигането в божествен статут се случи конкретно на гърба на пациентите с хепатит С. Касата оповести, че ще отказва съвременната безинтерферонова терапия на тези от тях, които така и така се очаква да умрат, както и на имащите определени придружаващи заболявания и зависимости. Ако познавате хора, подлагали се на интерферонова терапия, ще знаете, че тя може да излекува от хепатит С, но е с толкова сериозни странични ефекти, че може и да убие. (На останалите горещо препоръчвам книгата на Тошка Иванова „Позитивно“.) Колкото по-отслабнал е организмът на болния, толкова по-вероятно е терапията да го убие, или поне да му причини тежки съпътстващи заболявания.

Пациентското сдружение „ХепАктив“ оспори решението на НЗОК в съда. В жалбата се казва, че „никъде в действащото законодателство на България не се предвижда ограничение на медицинската помощ съобразно очакваната продължителност на живота на пациента“, както и с оглед на употребата на алкохол или наркотици.

Здравната каса не прави и опит да аргументира, че решението ѝ е хуманно. За нея е достатъчно основание, че то е целесъобразно. Но доколко действително е такова? Преди да премина към отговор на този въпрос, ще дам пример с едно друго лечение.

За разлика от шумно огласеното и коментирано решение на НЗОК, миналата година една важна промяна в медицинската практика в България мина незабелязано. Става въпрос за терапията на ХИВ-позитивните. Основен индикатор за състоянието на хората, заразени с ХИВ, е равнището в кръвта на определен вид бели кръвни телца (лимфоцити), наречени CD4. Колкото по-малко са те, толкова по-отслабен е имунитетът. Ако спаднат под 200 на кубичен милиметър кръв, вече официално може да се говори за СПИН. При такова равнище на CD4 вече могат да се очакват и пневмонии, а при по-ниско – още по-зловещи болести.

На Запад терапията на ХИВ може да започне още тогава, когато се установи, че някой е носител на вируса. Съвременните терапии са такива, че свеждат равнището на вируса в кръвта почти до нула и човек, освен че не развива заболявания поради имунна недостатъчност, става практически незаразен.

Миналата година – тихомълком и под напора на външни регулации – ХИВ-позитивните получиха по-бърз достъп до терапията си, както е в страните, в които ХИВ се е превърнал вече от почти сигурна смъртна присъда в просто едно досадно нещо, заради което трябва да пиеш лекарства цял живот. Едва ли някой ще се учуди, ако кажа, че преди практиката не беше такава. Изчакваше се равнището на CD4 в кръвта на ХИВ-позитивния, което към момента на откриването на вируса може да е било като на здрав човек, да спадне до равнища, близки до границата със СПИН, а в някои случаи – дори да достигне тази граница. И чак тогава се предписваше терапия.

Какво се случва, ако, за да се спестят държавни пари, се чака имунитетът на заразените с ХИВ да достигне критични стойности, за да им се отпусне лечение? На първо място, отслабеният имунитет може да стане причина за редица заболявания, които също имат нужда от лечение. Второ, но не и по значение – ХИВ-позитивният, който не се подлага на терапия, е заразен.

Заразността обикновено се мисли единствено с оглед на личната отговорност на заразения. Смятаме, че ако използват достатъчно предпазни мерки – презервативи, индивидуални игли за венозни наркотици, няма да има проблем. Знаем, че презервативите понякога се късат, но „топката“ остава пак в полето на личното поведение.

Какво обаче се случва, ако ХИВ-позитивен се нуждае от медицинска манипулация? В България много лекари, зъболекари, медицински сестри ще откажат да я извършат, ако знаят, че пациентът е носител на вируса. Ако не успее да намери медицински лица, които спазват професионалните стандарти за етика и хигиена, пред човека остават два пътя – да се откаже от манипулацията или да премълчи, че е носител на вируса. В първия случая страда здравето му, във втория, ако човекът не се подлага на терапия и медицинските лица, както често се случва, не ползват достатъчно защитни средства, има опасност да се заразят и/или да заразят други пациенти. Така броят на заразените расте поради дискриминационните нагласи и немарливостта на хора, призвани да спасяват човешки животи.

Резултатът е от забавеното лечение на ХИВ-позитивните е, следователно, освен влошаване на тяхното здраве, разпространение на вируса сред повече хора, които също ще имат нужда от лечение. Помислете за парите, които се „спестяват“, ако се отложи началото на терапията с година, две или три, сравнени с тези, които трябва да се дадат за още един носител на вируса – за цял живот.

Ситуацията на болните от хепатит C в немалко отношения е аналогична с тази на ХИВ-позитивните. Подобна е и стигмата по отношение на тях и нежеланието на много медици да им извършват манипулации. Съществува, съответно, същият риск пациентите да премълчат за вируса, за да могат да се лекуват или да спасят живота си, и така на риск да бъдат изложени медицинските лица и техните пациенти.

Една от основните разлики е, че при хепатит С терапията не продължава цял живот, а е за определен период от време. Безинтерфероновата терапия е по-ефективна и изисква по-кратко време за лечение. Тя води и до регрес на цирозата на черния дроб, която понякога се получава от дълго време нелекуван хепатит, и която също се нуждае от терапия. Както стана дума по-горе, самото лечение с интерферон може да провокира заболявания, които също имат нужда от терапия. Затова, според „ХепАктив“, безинтерфероновата терапия излиза по-евтина от интерфероновата, макар самите медикаменти да са по-скъпи. В този смисъл, намерението на Здравната каса да спести пари се оказва не само нехуманно, а и икономически недалновидно.

Защо, тогава, Здравната каса взема решения, които не само са нехуманни, а и не отговарят на заявената в тях икономическа целесъобразност?

В жалбата на „ХепАктив“ се обръща внимание, че в резултат на неподложеното на публично обсъждане решение една определена фармацевтична фирма се превръща във „фаворит“. Така че е възможно зад „целесъобразните“ аргументи всъщност да стои корупционна схема.

Има обаче и друго. Корупцията може да се осъществява и по външно благовидни – или поне не толкова скандални – начини. Да заявиш, че в качеството си на административен орган ще преценяваш кой ще живее и кой – не, трябва да си не просто корумпиран. За да е подобен аргумент легитимен за теб, трябва да си крайно нечувствителен към човешката ценност.

Хана Аренд свързва наречената от нея „баналност на злото“ с характеристиките на тоталитарните системи, в които хората изпълняват, каквото се иска от тях, без да се замислят колко чудовищно може да е то. Те не са някакви чудовища, а най-обикновени хора, които смятат, че съвестно си вършат работата. За тях достатъчен аргумент да пращат човешки същества в газовите камери е, че в противен случай за новопристигналите в концлагера няма да има достатъчно място. Мисли се не за хората, а за функционирането на системата, независимо какво „произвежда“ тя.

Баналността на злото обаче е възможна не само в тоталитарните държави. Тя се случва и в общества, в които отсъства базисната предпоставка, че хората имат равни права. В общества, чиито институции съществуват най-вече заради собственото си безпроблемно функциониране. В които е нормално един министър на здравеопазването да нарече част от гражданите скотове и да заяви, че спешна помощ не им се полага, и да сведе пациентите до пръстовите им отпечатъци. В които е нормално да бъде направен невъзможен гражданският контрол върху отпускането на скъпоструващо лечение на деца, в резултат на което децата, чакащи лечение, да започнат да умират. В които е масово срещано да не се полагат достатъчно усилия за спасяването на живота на възрастни хора, защото… те са възрастни и така и така няма да живеят още дълго. В които бежанците, болни от краста в резултат на лошите условия, в които са настанени, се третират като опасност, а не като хора, които имат нужда от лечение. В които има обществен натиск да се разрушават единствените жилища на определена група хора.

Има голяма вероятност жалбата на „ХепАктив“ да постигне успех и дано това стане по-скоро, защото в подобни случаи времето се измерва в човешки животи. Много по-трудно обаче ще се обърне процесът на дехуманизация в България, който набира скорост през последните години.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.