Жертвата като свидетел

От години нямам телевизор. И да имах, нямаше да си губя ценно време от живота в гледане на долнопробни предавания като „Съдебен спор“. Че предаването е образец на това, за което в англоезичния свят има хубав термин – trash TV (телевизия боклук) – имах повод да се уверя, след като приятел алармира, че темата е смъртта на архимандрит Августин от Троянския манастир, та го намерих онлайн. Ако помните, през пролетта неонацистка „айнзац група“ извърши „рейд“ в Троянския манастир, за да го „прочисти“ от „хомосексуалисти“. Седмица по-късно архимандрит Августин, хомофобска медийна кампания срещу когото се водеше от месеци, почина. Повод за телевизионния „съдебен спор“ беше, че близкият до архимандрит Августин Светослав Ангелов упреква отец Силвестър Янакиев, един от водачите на „айнзац групата“, че го заплашва и че е виновен за смъртта на архимандрита. В хода на предаването двамата си разменят обиди, като Ангелов получава и хомофобски такива. Младеж от публиката скача да го бие. Водещата кротко го пита защо. Оказва се, че младежът е наследник на рода Янакиев, пази семейната чест, един вид. Адвокат на отец Силвестър е не кой да е, а Павел Чернев. Той пък казва на водещата, че тя няма право да говори, а може само да присъства.

Защо разказвам тази гадост? Защото дори като в боклучаво предаване като „Съдебен спор“ не би било възможно да се развие подобен сюжет, ако в България престъпленията от омраза се разпознаваха и третираха като такива. „Рейдът“ в Троянския манастир е престъпление от омраза и попада под санкцията на Наказателния кодекс. Последствието за извършителите обаче беше само че си направиха пиар преди изборите за Европейски парламент.

А представяте ли си френски вариант на „Съдебен спор“, в който ищец е близък на някой от загиналите карикатуристи от „Шарли“, ответник е представител на „Ислямска държава“, а негов адвокат е един от тарторите на терористичната организация? Трудно е дори да си го помислим. Не е възможно да има такова предаване, защото престъплението е еднозначно признато и осъдено като престъпление, а и никой не би канил като легитимен събеседник терорист.

„Айнзац групата“ в Троянския манастир никого не е убила, ще кажете. Не е, но пак става дума за престъпление от омраза. И за смърт. Става дума и за неонацизъм, който би трябвало да е също толкова нелегитимен, колкото е ислямският тероризъм. Не и в България обаче.

Между другото, веднъж ми се случи да бъда в едно телевизионно студио с Павел Чернев. Съгласих се да участвам, за да окажа подкрепа на приятели на битите младежи в трамвай 20. Младежите бяха пребити с метални пръти от маскирана „айнзац група“, защото са с леви убеждения, докато отиваха на митинг за защита на чужденците. (Четири години и половина по-късно делото срещу извършителите още не може да започне като хората.) Павел Чернев беше „адвокат“ на биячите (или поне на гледната им точка), а ние с приятелите на битите трябваше да защитаваме жертвите. Не можах да окажа особена подкрепа, защото Павел Чернев почти не ни даде думата. Аргументът ни, че не е хубаво да се бият хора заради политическите им убеждения, беше удавен в логореята на Чернев колко е лошо да си комунист. А двамата водещи от bTV се държаха така, както Чернев изискваше от водещата на „Съдебен спор“ – преобладаващо присъстваха и не се намесваха много-много. След тази история започнах внимателно да подбирам участията си в дискусионни предавания и да отказвам повечето, за да не допринасям с присъствието си за легитимирането на нелегитимното.

И в двата разказани случая, впрочем, жертвите нямаха думата – едната жертва беше мъртва, а другите жертви бяха в болница. Не е рядкост обаче жертвата на престъпление от омраза да е жива и пак да няма думата. Това беше един от основните акценти в доклада на „Амнести Интернешънъл“ за престъпленията от омраза в България. Този тип престъпления често пъти изобщо не се регистрира от полицията. Сигурно има някаква връзка с това, че в огромната част от случаите жертвите на престъпления от омраза принадлежат към дискриминирани малцинства.

Ако сте ром, бежанец или с различна сексуална ориентация или полова идентичност, дори да съобщите на полицията за престъпление от омраза срещу Вас, е много вероятно тя изобщо да не Ви вземе на сериозно. Да ви се подиграе или да ви заплаши, за да се откажете да търсите справедливост. Ако все пак полицията регистрира, че нещо се е случило, нищо чудно насред делото да разберете, че дори не сте страна по него, а… свидетел. Като активистите от „ЛГБТ Пловдив“. След като многократно са предупреждавали полицията и общината, че получават заплахи заради организиран от тях фестивал и след като накрая „айнзац група“ нахлува на фестивала, изпочупва техниката и заплашва присъстващите, страна по делото се оказва собственикът на заведението, чийто е бил строшеният проектор. Както каза организаторката на фестивала на конференцията на „Амнести“: „Всички пазехме сякаш проектора и той беше по-ценен от нас“.

А делата, свързани с престъпленията от омраза, почти никога не са за престъпления от омраза. За престъпленията по хомофобски подбуди на този етап няма и как – хомофобията я няма в Наказателния кодекс. Но дори за престъпленията от омраза, описани в кодекса, делата са я за хулиганство, я за телесна повреда, я за имуществени щети.

По този начин омразата продължава да се ползва с широка обществена подкрепа. А жертвите ѝ продължават да нямат думата – или са поставени в неравни пародии на дискусия, като срещу тях като опоненти са мразещите ги, подкрепени от общественото мнение, или изобщо липсват. Както липсват и жертвите на престъпления от омраза в делата, по които са само свидетели. Колко пъти сте виждали в телевизионен дебат роми или бежанци, които са жертва на омраза? Най-много да станат обект на някой репортаж, но на колко журналисти им хрумва, че те биха могли да бъдат пълноценни участници в дискусия? Именно те, а не онези, които проявяват омраза към тях.

Ала всъщност голяма част от журналистиката ни сама се е сложила там, където Павел Чернев иска да е натикана – не говори особено, а преобладаващо присъства. Тоест говори, но не със собствения си глас. Изговаря онова, което според нея други искат да чуят. Абдикира от мисията си да формира мнение. Не си и помисля, че от нея може да зависи дали има повече или по-малко жертви на омраза.

По този начин медиите ни сами се превръщат в жертви. На собственото си малодушие. И в неми свидетели на всички, които ги употребяват за собствените си цели.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.