Житейският план е право, държавата да го признае на хората с психични увреждания

Ще започна с една история, която се случва в Перу.

На 6.02.1993 г. Мария (María Elena Loayza-Tamayo)[1] е задържана по подозрение в тероризъм. По това време тя е на 36 години, има университетска степен по социална работа. Преподава на няколко места и в същото време е студентка във втори курс, специалност право. Има две деца, с които живее при родителите си. Притежава малък имот, където довършва строежа на собствената си къща. Тогава жената има много планове, мечти, надежди, амбиции.

Всичко това обаче било зачеркнато със замах. По това време в Перу било в сила специално законодателство срещу тероризма. По силата на този закон, само по предположение, че е възможно да извърши терористичен акт, Мария била арестувана, подложена на пълна изолация и заставена чрез мъчения да направи признания. Била осъдена, въз основа на тези признания от специален съд, който имал право анонимно да постанови присъдата.[2] По време на задържането, преди присъдата и след това, Мария била подложена на жестокости – изнасилване, заплашване, че ще бъде изхвърлена в океана, физическо насилие, психично насилие. Била държана в малка килия, храната била оскъдна и некачествена. Водата също не достигала. Когато била осъдена, тя получила нервен срив. Развила множество физически заболявания. За осигуряването на лечение, доколкото било възможно при тези обстоятелства, полагали грижи роднините. Те осигурявали и всичко необходимо за хигиенните й нужди, тъй като в затвора не се предлагали средства за това.

Мария успяла да предяви жалба пред Интерамерканския съд по правата на човека и на 17.09.1997 г. било постановено решение, с което било признато, че е нарушено правото й на свобода, че била подложена на жестокост и нечовешко отношение. Присъдено й било обезщетение за морални, емоционални, психологичеки и психични вреди, за увреждане на физическото й здраве, както и за имуществени вреди. Била освободена от затвора на 27.10.1997 г. Било установено, че физическите и психичните увреждания на Мария са резултат от жестокостите, на които е била подложена по време на задържането. Психичното разстройство, което тя развива (според един от експертите по случая се касае за посттравматично стресово разстройство), е индиректна последица от жестокостите, на които е била подложена. Експертното становище е, че тя би могла да получи някакво облекчение за психичните си страдания, ако мине през продължителна терапия.

В резултат на задържането, тя не само страда от физически и психични проблеми. Кариерата й е разрушена. Отчуждена е от децата си, които практически са израснали без нея, пропуснала е важни етапи от тяхното развитие. Животът й е подчинен на нуждата от продължителна и скъпа възстановителна (или по-скоро облекчаваща симптомите) терапия.

Защо разказвам тази история?

Порази ме паралелът между причината за нещастието на тази жена и трагедията на много хора с психични разстройства в България. И последиците – жестоки, отнемащи есенцията на живота, изваждащи го от нормалността, ограбващи бъдещето.

Причината е в предубеждението.

Предубеждението, че определен човек може да бъде опасен, поради някаква своя характеристика. Дали това е националност, раса, пол или пък диагноза, няма значение. Важно е, че подозрението, предположението, само по себе си може да стане причина за драматично нарушаване на човешките права. Подозрение, което по дефиниция е базирано на предубеждение.

Стотици български съдебни решения се базират именно на предположения за бъдеща абстрактна опасност за другите, за бъдеща и хипотетична невъзможност за справяне с едно или друго също толкова хипотетично предизвикателство, често без то да е назовано. Стотици решения за задължително лечение на хора с психиатрични диагнози, стотици решения за поставяне под запрещение. Базирани само на диагнози. И на предубеждения, свързани с тези диагнози. Независимо, че Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания е в сила за България от 2012 г. Независимо, че тя отрича подобен подход. Той е факт.

Порази ме и паралелът между преживяното от Мария по време на задържането и онова, което се случва в социалните институции за хора с психични разстройства и интелектуални затруднения. В годините са документирани много случаи на насилие, смърт от неглижиране на потребности – базови жизнени потребности като храна, отопление, елементарни здравни грижи, кошмарни условия на живот. Това се отнася и за деца, и за възрастни.

Тези условия не са предположение. Те са факт.

През 2013 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъжда България за смъртта на 7 деца (от общо 15), починали в резултат на безхаберието на държавата от студ и глад през зимата на 1996-1997 г.[3] През 2012 г. ЕСПЧ определи условията в социална институция (Дом за възрастни с психични разстройства), в които човек с психично разстройство, е прекарал 8 години, като „унизителни и нечовешки”.[4] Същата квалификация беше използвана и за условията в друг „дом” по делото Станков срещу България през 2015 г. Филмът „Изоставените деца на България” стресна през 2007 г. България и света с картината на безчовечно отношение към децата там. Доклади на неправителствени организации, а по късно и на Омбудсмана, изнасяха през годините на светло практики, които без колебание можем да наречем нечовешки и унизителни.

Студ, глад, наказания, лекарства със странични ефекти причиняващи разстройство на здравето, тремори, принудително бездействие, физическо насилие, психическо насилие – тотален контрол, обезценяване, обезличаване, принуда да се спазва точно определен ред на храна, сън и бодърстване, мизерни условия на живот, липса на средства за поддържане на хигиена, връзване, пълна загуба на индивидуалност, отнемане на всякакво, дори най-елементарно, ежедневно право на избор… Списъкът е дълъг и мъчителен. И докато постепенно материалните условия в „домовете” се подобряват поне на ниво строителство, а части от дворовете на институциите удобно се превръщат в „защитени жилища” в „общността”, отношението към хората попаднали там не се променя.

Травмите, които те са преживели в годините и продължават да преживяват, остават невидими.

И ето тук спират сходствата, които мога да намеря със случая на Мария от Перу. Защото там експерти назовават причините за разрушеното й психично и физическо здраве – това е жестокото отношение, през което е преминала, нарушаването на човешките й права, за които съдът й присъща обезщетение.

В случаите на нечовешко и унизително отношение, претърпяно в институции, връзката между претърпяното и по-късни усложнения на физическото и психичното здраве са все още невидими за правото. Може би именно по тази причина и социалните услуги не са развити в посока предоставяне на облекчаваща терапия, специфично насочена към последиците от нечовешко и жестоко отношение претърпяно в институция.

Сякаш в случая на Мария е лесно да се види връзката.

Психическото и физическото здраве на една амбициозна, успяваща млада жена, в изгрева на кариерата си, са разрушени поради жестоко и нечовешко отношение. Но какво да кажем за един човек, за когото се предполага, че страданието му е обусловено само от диагнозата и нищо друго не може да бъде толкова разрушително, колкото нея?

Нека се вгледаме в няколко истории.

Една млада жена, само че в България, учителка, има психотичен[5] епизод, в резултат на който е хоспитализирана принудително. В болницата претърпява физическо и сексуално насилие. На изхода е развалина. Никой не вярва на разказа й за насилието. Предполага се, че то не е реално, а разказите й са симптом на болестта. Не се случва разследване. Тя никога повече не упражнява професията си.

Друга жена, научен работник, претърпява сексуално насилие. Отключва психично заболяване. Хоспитализирана е по задължителен ред, където претърпява ново насилие. В края на историята е поставена под запрещение и настанена в дом. Данните за насилието се игнорират, сякаш те нямат общо с нейното състояние. Предполага се, че всичко, през което е минала, е някак си в резултат на диагнозата.

Млад мъж след психотична криза е поставен под запрещение и настанен в „дом”. Там е насилван от по-възрастните обитатели. Той никога не разбира по каква причина се случва това, не смее да сподели, освен с външни за институцията хора, провеждащи мониторинг. Обяснява преживяното с това, че вероятно е бил осъден. Умира скоро. Хора от „дома” споделят, че е бил пребит от някого до смърт. Страхуват се да говорят. Нито те, като свидетели на жестокостта, нито самият пострадал, преди смъртта си, някога получават „облекчаваща терапия”. Предполага се, че каквото и да разказват, е плод на психичното им заболяване.

Той е бил дете, изоставено от родителите си. Прекарвал е живота си в институции. Става пълнолетен. Поставен е под запрещение. Местен е като предмет от „дом” в „дом”. Протестите му водят до наказания: изолиране в сграда, в която няма отопление през зимата, леглата са счупени, има няколко мръсни одеяла, прозорците са счупени. Той няма психиатрична диагноза, но с цел контрол му се дават психиатрични лекарства с тежки странични ефекти, опасни за здравето и живота му. Наричан е „опасен” и „луд” заради опитите си да се противопостави на насилието срещу себе си. Гладувал. Не получавал никаква здравна грижа за физическото си здраве, въпреки че страдал от сърдечно заболяване. Когато накрая успява да заживее в общността наистина и вече не е под запрещение, той иска да получи рехабилитация за преживяното. Получава социални услуги като всички други – оскъдни, базирани на предположения за това какво е най-добро за него, не винаги съобразени с нуждите му и много малко с желанията му. И често чува, че сам си е виновен за претърпяното и че в институцията му е било добре, защото е бил нахранен и с покрив над главата.

Дори Руси Станев, за който ЕСПЧ призна, че е бил жертва на нечовешко и унизително отношение в институцията, само преди няколко дни се сдоби с експертно становище, в което, без никаква връзка с поставената задача, експертите описват престоя му в институцията като полезен за Руси, като подобряващ състоянието му. Разбира се, експертите не са били в институцията и вероятно предполагат, че трудностите, които сега Руси има, нямат нищо общо с факта, че 8 години той е живял в условия, признати и от съда, а преди това и от “Амнести Интернешънъл” за нечовешки и унизителни. Вероятно дори предполагат, че всички тези констатации са по-малко достоверни от техните предубеждения, че в институциите храната е питателна, медицинските грижи- осигурени, а покрива над главата – топъл и уютен.

Точно така, както в един скорошен случай една психиатърка и цяла общинска администрация предполагаха, че ако една жена под запрещение бъде извадена от условията на мизерия и недохранване, ако й бъде позволено да се разходи навън, тя, провокирана от промяната, ще разгърне опасна психотична криза, с която ще застраши себе си и околните драматично.

Нека спра с родните истории до тук и пак да се върна на случая в Перу и онова, което ме накара да пиша именно за него. Разказах за случая на Мария от Перу заради последната част на съдебното решение,

в която понятието „житейски план” е свързано директно със свободата на личността.

Съдът приема, че разрушаването на житейския план на пострадалата е допълнителна вреда, която не е същата нито с имуществената вреда, нито пък с неимуществената, за които стана въпрос по-горе. Съдът обсъжда тук въпроса за личното удовлетворение и неговата загуба. За загубата на потенциал, за провалените амбиции, изгубените специфични житейски цели и отнетата възможност на личността да се бори за постигането им. Съдът казва: „Концепцията за „житейски план” е сродна на концепцията за личното осъществяване, която е базирана на възможността личността да ръководи своя живот и да постига своите цели. Казано стриктно, тази възможност е проява и гаранция на свободата.

Човек трудно би бил описан като наистина свободен, ако няма възможността да преследва свои цели в живота и да се грижи за осъществяването им до логичния им завършек.

Тези възможности, сами по себе си, имат екзестенциална ценност. Следователно, тяхното отнемане или съществено намаляване обективно намалява свободата и съставлява загуба на ценно качество – загуба, която Съдът не може да пренебрегне.” Съдът посочва и това, че нарушаването на човешките права неизбежно води до загуба на това качество, на тази възможност. Случаите на нарушаване на човешките права променят курса на живота на човека по драматичен начин и отнемат възможности, които иначе биха били достъпни.

За мен тук е моментът, в който трябва да помълчим в памет на хилядите отнети възможности, загуби на шанс за лично удовлетворение и щастие, хилядите съдби, разрушени от предположения и предразсъдъци.

И не, не казвам, че не трябва да има психиатрична помощ и социални услуги. Но те трябва да са организирани при пълно разбиране и спазване на правата на човека, при разбиране за разрушителните последици от нарушаването им, при елиминиране на предположенията и предразсъдъците, при критичност на експертите към самите себе си и своите знания.

Един знак, че това е на път да се случи, би било извинение на държавата към онези, понесли последиците от липсата на контрол, от липсата на политики, от превръщането на предразсъдъка в норма, извинение към пострадалите, признание, че страданието им е видяно и зачетено. Впрочем, Перу като държава не стига самостоятелно до решението, че трябва да се извини на жертвите. Съдът осъжда държавата публично да се извини на Мария за всичко, което й било причинено.

[1] Loayza-Tamayo ж. Перу, дело, разгледано от Интерамериканския съд по правата на човека.Решението по същество е постановено на 17.09.1997 г., като по-късно е постановено и друго решение за тълкуването му по отношение на изпълнението му. Текстът на решението е достъпен тук: http://www.corteidh.or.cr/docs/casos/articulos/seriec_33_ing.pdf

[2] Освен в самото решение, за случая и за контекста, в който задържането е постановено, може да се прочете в „Heeding Peru’s Lesson: Paying Reparations to Detainees of Anti-Terrorism Laws”, Laplante, Lisa. Статията е достъпна тук: https://www.nottingham.ac.uk/hrlc/documents/publications/hrlcommentary2006/reparationstoantiterrorismdetainees.pdf

[3] Вж. делото Ненчева и др. срещу България, достъпно на страницата на Министерство на правосъдието, тук: http://www.justice.government.bg/47/

[4] Вж. делото Станев. срещу България, достъпно на страницата на Министерство на правосъдието, тук: http://www.justice.government.bg/47/

5] Под „психотичен епизод“ разбирам момент на откъсване от реалността и загуба на контакт със социалната среда. Тази загуба е ограничена във времето и с подходяща подкрепа може да премине, без да остави разрушителни следи върху засегнатия човек.  Обикновено пониятието се използва, за да се посочи началото на едно психично заболяване. След единичен епизод е възможно и да няма следващ такъв.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.