Границата, отвъд която е отнето човешкото

Преди няколко години вероятно нямаше да си задавам въпроси как да пиша по тези теми. Как да щадя хората, за които разказвам в текстовете ми. Била съм наивна. Смятала съм, че е достатъчно да съществува една правна норма, за да бъде защитен човекът, попаднал в уязвимо положение. Вярвала съм, че защитата, която се дължи, винаги ще бъде дадена и винаги ще се случи „доброто да победи”?

Може би възрастта, опитът, грешките и победите ме научиха на друго. Правото е чудесен инструмент, особено когато говорим за права на човека. Но инструмент, който трябва да се използва. Простото му съществуване не променя съществено нещата. Декларацията на свободата все още не е свобода. Декларираното право на свободна воля все още не е свободна воля. Декларираната равнопоставеност все още не е равнопоставеност. Хубаво е, че ги има, но ако не се живеят, те спират да бъдат разбирани.

За да се живеят, се иска участие: Да искаме да знаем. Да знаем. Да показваме, че знаем. Да практикуваме. Да изискваме. Да не приемаме нарушенията. Тогава правото е живо. Способно да зададе онези рамки, които освобождават живота от тревогата, че ще бъде отнета свободата ни, ще бъде отречена волята ни, ще бъдем унизени и отхвърлени. Ще можем да живеем потенциала си на креативни и талантливи човешки същества.

Парадоксът: Хората, за които пиша, са лишени от права – в името на правата им.

Мисленето за правото като за система посветена на вещния, паричния и стоковия оборот без съмнение поставя на предна линия понятия и идеи, които са свързани с вещите, техните свойства, с оборота. Човешкото присъства, но някак встрани, под формата на воля, намерение, задължение, отговорност. В един линеен свят това е добро и спокойно разбиране на правото.

Но днес живеем в нелинеен свят, сложен, многопластов, развиващ се с темпове, за които преди години, в зората на създаване на правото като стройна система от норми, никой не е подозирал, че е възможно. Свят, който настоява за развитие не само на вещните – паричните и стоковите отношения, но и на човешките.

И правото се оказва изправено пред необходимостта от промяна.

Тук много може да се каже за сблъсъка между идеите на Конвенциите, събрали в себе си основните ценности на човешкото общество и националните норми и практики, разгледани на ежедневно ниво. Но не това сравнение е целта на този текст. Целта му е вглеждането в човека, опредметен от правото. Точката, в която това опредметяване се забелязва най-лесно, е точката, в която човекът бива обявен за „слабоумен” или „душевно разстроен” и поставен под запрещение. Колкото и да съм се взирала в правните норми, до днес не съм открила друга точка, в която човек може да бъде лишен, само с един акт, тотално, напълно, безусловно, от всичко онова, което го характеризира като човек, което прави живота му пълноценен. Разбира се, човек не губи наистина своите човешки качества. Той продължава да страда, да се гневи, да боледува, да се стреми към оздравяване, да обича, да иска да бъде част от обществото, да разбира кога го боли и кога му е студено (и не само), да мечтае, да се надява, да вярва…

Само че правото му отнема възможността да направи каквото и да е с тези свои човешки чувства, желания, пориви, мечти. Правото? Да, в сегашния си вид то създава условия това да случи. Никаква защита не е възможна, освен наличието на една добра човешка връзка между поставен под запрещение и настойник. Връзка, която правото сега нито може да гарантира, нито може да създаде, нито може да провери. Споменавам тази връзка само по една причина – в никакъв случай не искам този текст да засегне онези хора, поставени по силата на закона и определена житейска необходимост в ролята на настойници, които, водени от морала си и човешката си доброта и разбиране, се стремят да постигнат смислен баланс между правното и човешкото в тази трудна ситуация.

Човешкото обаче се изплъзва от правото и позволява да се случат чудовищни злоупотреби.

Настаняването в институция е само една от формите на тези злоупотреби. Имотните злоупотреби, финансовите злоупотреби на дребно и на едро, извличането на облаги за сметка на един безпомощен човек – това е ежедневие.

Тук някъде обикновено дискусията се заплита по начин, показващ объркване, предразсъдъци и опити да се успокои съвестта ни на граждани.

Нали правото е въвело тези правила, за да пази интересите на тези уязвими хора? Да, вероятно това е била идеята – правилото за отнемане на властта да действаш в свой интерес е въведено, за да запази техните материални и финансови интереси. Но е отишло много по-нататък.

Животът ме срещна наскоро с човек, поставен под запрещение, който живее на улицата, въпреки че притежава недвижима собственост.  Не, не е въпрос на личен избор да живее на улицата, нито пък е импулс, който следва от самото заболяване (каквото и да е то). То е избор на настойника, който живее в жилището и не допуска собственика вътре. Обикновеното чувство за справедливост тук веднага се събужда и задава въпроси за законността на това положение. Разбира се, че не е законно. Но човекът на улицата няма средства да се бори срещу настойника си. Не говорим за парични средства – говорим за правни средства. Настойникът е този, който определя кое е добро и какви действия да предприеме.

Пак обикновеното чувство за справедливост очаква някой да контролира това. Никой. По закон Кметът е орган по настойничеството и попечителството.  Кметът знае. Но не предприема нищо. Той може да смени настойника, може да наложи глоба. Но не знае кого да назначи, страхува се „да не бъде съден”. От действията му лъха безпомощност и незнание. В крайна сметка, човекът на улицата, като човек под запрещение, няма да може да отиде сам в съда, защото там ще поискат вместо него да говори настойника, а настойникът е този, който живее в жилището. Той (или тя) никога няма да се оплаче от кмета. Така че, дори да е несправеливо, ако няма кой да посочи тази несправедливост, ако няма кой да застане пред съда в защита на справедливостта, то несправедливостта ще остане достатъчно „на тъмно” и никой няма да има проблеми с това.

Няма да продължавам разказа за тази история, защото навлизането в детайли ще извади фактологията от общия контекст и ще придаде индивидуалност, в която замесените лица ще се разпознаят. Историята, разказана дотук, се случва на много места в България.

Мъже и жени, на различна възраст, потърпевши, живеят на улицата или в мизерни условия.

Те не могат да ползват социални услуги, защото ползването на социални услуги изисква активност от страна на настойниците. Ползването на услуги изисква да бъдат зададени въпроси, които ще извадят на светло злоупотребата с уязвимия човек, наричана иначе „грижа”. Това е група хора, без лица, без документи за самоличност, в сърцето на обществото ни, изолирани по друг начин, държани в подчинение и мизерия не от някаква безлична система чиновници, а от конкретни хора, получили властта над живота им изцяло и без резерви, без същински контрол. Никой не знае колко всъщност са тези хора. Иска се огромна издръжливост, за да можеш да оцеляваш на улицата или в мизерни условия, ден след ден, получавайки онези средства, които някой друг е решил, че ти трябват и само ако си ги „заслужил”, т.е. ако не си спорил с настойника си и не си се оплаквал от него/нея. Да няма къде да се изкъпеш. Да не можеш да работиш. Да не можеш да потърсиш помощ. Да не можеш да се оплачеш. Да срещаш презрение в очите на хората, с които се разминаваш заради дрехите, с които си облечен и миризмата, която се носи от тях. Да е студено на тялото и душата ти. Да си сам. Много от тези хора се предават на болестта, като на единствено спасение, спасение, което дава илюзии или обяснения или възможност за изразяване на гняв и съпротива, макар по един твърде неприемлив начин. Единици се борят и разказват историята си. Но тя още не може да бъде разказана докрай публично, защото ще стане индивидуално разпознаваема и те ще бъдат наказани по жесток начин от онези, които имат пълна власт над съдбата им.

Аз не мога да бъда спокойна с това положение на нещата. Обикновената ми човешка съвест не ми дава покой. И не съм единствена. Има истории за хора, които търсят промяна за свои близки и познати, търсят път към едно различно битие, търсят вход за тези хора към света, в който всички живеем.  Защото е възможно – застъпване за уязвимите, уведомяване на администрациите, на прокуратурата, на кмета – като орган по настойничеството и попечителството, дори на Комисията за защита от дискриминация.

Каква е  надеждата за трайна промяна?

Съгласно Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, ратифицирана от България през 2012 г., всеки човек, независимо от увреждането си, е правоспособен и дееспособен наред с всички останали. Това означава, че дори под запрещение (мярка, която не може да продължи да съществува с оглед разпоредбите на Конвенцията), неговият глас трябва да бъде чут. Той или тя може да ангажира съда и администрациите с проблемите си и да поиска преразглеждане на положението си. Изглежда, че съдилищата започват да приемат този факт. Администрациите още се колебаят. Истинската промяна ще дойде с промяна на законодателството. Но дотогава, тези хора не са на склад, те живеят, страдат, умират.

В този процес на промяна изтичат човешки животи.

И, за да се върна към началото – не разказах нито една от историите, които исках да споделя. Никой от хората, които ми довериха разказите си, за да ги предам нататък, когато това стане възможно, не е (все още) в положение, в което ще се чувства защитен и в безопасност, ако индивидуалните аспекти на историята му/ѝ бъдат публично разказани. Истории за стремеж към свободата и болката, причинена от този стремеж, за търсене на себе си и загубване на себе си, в степен, в която малко от нас могат да си представят, че е възможно. В борба за запазване на умения, в развиване на необичайни умения за оцеляване в условията на институция и зависимост. Истории за болка и оцеляване, за преживяна жестокост и унижения.

Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.