Автор: Димитрина Чернева

Когато българските власти изпращат депортираните, веднага започват грабежите над това население, обират техните домове, което означава, че се е знаело, че те никога няма да се върнат. Друг е въпросът, че то е и договорено, че България няма да се интересува от тяхната съдба. Е, вие вярвате ли, че царят и Филов са толкова неосведомени.

Жертвите безспорно са тези над 11 хиляди евреи, които са загинали в Треблинка, но жертви са и Филов, и Борис III, и Белев, и палачите. Те също са жертви, защото и едните, и другите в крайна сметка отиват на Съд. И ако там отидеш с кръв до лактите, ясно е къде ще те прати Господ.

Учудващото в този антисемитизъм е, че не толкова евреите са на прицел, колкото въобще всеки, който може да бъде идентифициран като виновник за трудностите, с които се сблъскват последователите на антисемитизма в днешна България. По-скоро това е някаква реакция на неудовлетвореност от сегашното положение и форма на протест.

Българският антисемитизъм е абсолютно пасивен и показва, че трябва да има държавна власт, която да го осъществява. Антисeмитските акции не срещат почти никакъв отзвук. Говорим за акцията на Кабакчиев в началото на 30-те години, когато са отвлечени евреи с цел откуп и малтретиране, говорим за акциите на „Ратниците” срещу еврейски магазини в края на 30-те години.

България не е изминала този път на осмисляне на собствената си история, защото в този път има едно прекъсване от 45 години, в което за никакъв вид осмисляне не е ставало въпрос. Поради което има един вакуум, който е всъщност и вакуум на поколения.

Притеснява ме това, че сега отново има опити паметта на една група да стане закон и да доминира в публичното пространство, а т. нар. закони на паметта според мен са нещо много опасно.