Стефан Дечев: Историческата памет в предизборната кампания за Брюксел

Водачът на листата на ВМРО Ангел Джамбазки използва Кубратовия сноп, който е част от символиката на междувоенния авторитаризъм.  „Атака“ и д-р Георги Димов не забрави защитата в Европейския съюз на кирилицата, но ромеите Кирил и Методий никога не са виждали нито българската, нито коя да е друга кирилица (руска, сръбска, македонска, украинска и т,.н.). Двамата са създали азбуката носеща името глаголица.
В предзиборните си изяви националистите обявиха българите за държавнотворен народ. Така ли е? В какъв смисъл само българите са такъв? Съединението – най-значимото събитие след Освобождението – не би било възможно без участието на един неетнически българин, Александър Батенберг, лутеранин.
Тези и други недоразумения може да прочетете в новия текст на Стефан Дечев в рубриката му „Исторически бележник

Ще бъде пресилено ако кажем, че историята и историческите знания играха някаква съдбоносна роля в току-що отминалата кампания за избор от България на евродепутати. И все пак, по-внимателният поглед върху присъствието на историческите теми в говоренето и представянето на кандидатите за Брюксел би ни разкрил повече профила на българската политическа класа, масовите популярни исторически знания и изобщо какво остава в главите на обществото след изучаването на история в училище.

Можем веднага да кажем, че неизненадващо темите от миналото и националния ни разказ присъстваха определено повече в кампанията на крайните националистически формации. При това най-често става дума за обикновени клишета нямащи нищо общо с историческата реалност, или имащи общо единствено с реалността на учебниците, с които са израснали няколко поколения българи.

Оставяме настрана сравнително често повтаряната тема за защитата на историческото православие, забравайки, че България е все пак светска държава, точно както и Европейският съюз е светска организация. Да минем на другите теми. Водачът на листата на ВМРО Ангел Джамбазки се позоваваше на метафората с „Кубратовия сноп“, използван между другото и в символиката на междувоенния авторитаризъм. Ала добре известно е, че този разказ е едно доста късно творение, без потвърждение, в който и да било оригинален исторически извор. Легендата за снопа пръчки като символ на единство е твърде стара и отвежда към Древна Гърция. Мотивът се среща още в творчеството на Езоп и Плутарх. Разказът на Плутарх пък попада през „Възраждането“ в книжката „Славяно-болгарское детеводство“ на Неофит Хилендарски. Видимо от там през 1882 г. го взема авторът на учебника по история Стефан С. Бобчев, като го приспособява към историята за владетеля на „Старата Велика България“ Кубрат и синовете му. От тогава легендата вече получава чрез образователната система и преповтаряне широко разпространение и видимо малко хора си дават сметка за нейния генезис. Но за добре познаващите проблематиката специалисти е било винаги ясно, че става дума за една Езопова басня, използвана за пръв път в България (по точно в Източна Румелия) от автор на учебник през 1882 г. Нито Теофан Изповедник, нито патриарх Никифор, когато говорят за Кубрат и синовете му, споменават за нещо подобно.

Пред избирателите Ан. Джамбазки говори още и за Кирил и Методий като „основоположници на нашата азбука“. И в кампанията на „Атака“ д-р Георги Димов не забрави защитата в Европейския съюз на „кирилицата“. Ала излизането извън читанките и поглеждането на тема от една наистина общоевропейска перспектива съвсем ясно показва изкривеността на този романтичен национален поглед. Противно на онова, което си мислят със знанията от училище представителите на националистическата политическа класа и техния потенциален електорат, ромеите Кирил и Методий не познават нито българската, нито коя да е друга кирилица (руска, сръбска, македонска, украинска и т,.н.) Те никога не са я и виждали. Двамата са създали азбуката носеща името глаголица. Днес тази азбука е позната единствено на няколко катедри по славистика по света. А кирилицата пък е гръцкото унциално писмо позапълнено от някоя друга буква да обозначи дадени славянски звуци. Причината – гръцката азбука е била по-практична и грамотните на нея са били общо взето тези, които са били грамотни и на глаголица. Но с гръцката азбука отдавна са писали и прабългарските каменни надписи, и някои от първите старославянски текстове. И е било много по-лесно и по-практично. Само че бързаме да допълним, че и тази кирилица се различава от днешната ни азбука, която погрешно най-често по плакатите около 24 май държат Кирил и Методий. Днешната азбука е т. нар. „граждански шрифт“, изработен в една холандска работилница по заръка на цар Петър Велики – нов кирилски шрифт, пригоден и към латинския.

Заедно с това Ан. Джамбазки обяви българите за „държавнотворен народ“. В какъв смисъл само българите са такъв. Дори да разлистим само последната книга на Милко Палангурски за депутатите в Учредително събрание във Велико Търново през 1879 г. ще видим, че освен българи, в изработването на основния закон тогава участват и предствители на малцинствата в бъдещото Княжество. Самото пък Съединение – най-значимото събитие след Освобождението – не би било възможно без участието на един неетнически българин Алексадър Батенберг, лутеранин – който видимо не принадлежи на „държавнотворния народ“ – роден във Верона, Италия, син на германски принц, от негов морганистичен брак с полска графиня, която е и руска придворна дама.

Обявявайки издигнатия от ДПС лозунг за „единство на многобразието“ за най-обикновена безмислица, за както се изрази „дървено желязо“, парадоксално Джамбазки се отклонява именно от възгледите на предшествениците си от историческата ВМОРО, с която се идентифицира днешната българска политическа сила от управляващата коалиция. Парадоксът е, че историческото ВМОРО признаваше именно многообразието в географска Македония. Преходът от името Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК) през Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО) към Вътрешна македоно-одринска организация (ВМОРО), е всъщност част от все по-голямото признаване именно на това етническо многообразие, давайки подслон в редиците на Организацията за „всеки македонец и одринец“, който е съгласен с целта – „автономия на Македония“, без разлика на вяра и народност. Сегашният уптранационализъм и тясна дефиниция на българското, са по-скоро отглас от времето на късния Живков, отколкото да имат някакво съприкосновение с историческите завети на истинската историческа ВМОРО (ВМРО).

Най-много може би се открои и най-любима беше за националистическите политици темата за „турското робство“. Имаше я и при Димов, и при Джамбазки. Да не говорим за елементаризираното разбиране за „турското робство“, чието опровергаване комай вече започна да се изтърква. Димов обаче отново вкара темата, че някой бил отричал „турското робство“ и „Баташкото клане“. Хайде да повторим за кой ли път вече. Терминът „османско присъствие“ го  няма в нито един учебник. Никой не отрича „османското владичество“, както и обстоятелството, че през 19 в. Османската империя  е държава, за която става все по-трудно да отговори на новите повеи идещи от Европа. Казва се само, че „робството“ е метафора и българите никога не са били със статут на роби, нито са живели по-лошо от много други народи в Европа тогава. В проектът „Батак“ пък от 2007 г. на Брунбауер-Балева никога и никъде не се е отричало случилото се в Батак през 1876 г.

Като цяло, предизборната риториката на БСП по исторически теми често се родееше с тази на националистически организации. Това и доказва, че те са не толкова рожба (макар и да се изживяват като такива) на някакъв междувоенен автентичен национализъм и авторитаризъм, а повече непосредствен продукт на националкомунизма и дейността на Държавна сигурност (ДС) след началото на 70-те години по линия на културно-историческо разузнаване и работа с малцинствата в страната. От там и чувствителността на БСП и противенето й на всякакви „промени в образованието“ и в защита на „българските образователни традиции“. Дори и интуитивно от БСП разбират, че особено хуманитарното образование в училище (та и в университета) под някаква форма си е още във времето на Дража Вълчева.

В един момент обаче БСП все пак се опита да се представи доколкото е възможно като някаква автентична европейска левица. Нейният представител в предаването „Панорама“ обяви как те, подобно на Европа, са против фашизма, а дясното в България имало извинително отношение към него. Тук, разбира се, има и поне два проблема. Първият – БКП не водеше борба срещу фашизма от 23 август 1939 г. до 22 юни 1941 г., равнявайки се по пакта Рибентроп-Молотов. Вторият – борбата срещу фашизма завършва, все пак, с установяването в България на недемократичен и тоталитарен режим, продължил повече от четири десетилетия.  Да оставим настрана, че през 2013 г. БСП бе също част от спорния консенсус на политическата класа в България по въпроса за депортацията на евреите от „новите земи“. Но БСП има и още проблеми с историята и паметта. Практически следвайки електората си, партията направи вътрешнопартийно реабилитиране на Т. Живков и неговата политика, която в редица моменти (асимилационната кампания известна като „Възродителен процес“ или етническото прочистване цинично наречено „Голямата екскурзия“) надминава напълно крайната междувоенна ултранационалистическа десница. И още. Има ли БСП европейски прочит на разгрома на опозицията в България? Осъдила ли е режимът на Живков, или му се кланя? Подобно на цяла Европа и на Партията на европейските социалисти (ПЕС), подкрепя ли основополагащ документ като Истанбулската конвенция? Все неудобни въпроси, които показват тотална липса на лява и европейска памет и борба за един битово консервативен и склерозирал в тукашната реалност електорат. БСП иска да се легитимира в Европа с капитала на антифашизма си от миналото, без прочит на историята, който да осъди авторитаризма, тоталитаризма и военщината. С българските учебници това все още не е така.

Оставихме за накрая управляващите. Зер тям се пада да пишат учебниците, контролирайки МОН и учебните програми. Проблематични са темите на Андрей Ковачев за „несправедливите граници“. Какво ли има предвид? А възгледът му, че „няма ляв и десен прочит“ на историята, а единствено „обективната истина за историята“ е малко демоде. На „Истината“ с главно И в историята отдавна се гледа в сериозната наука далеч по-сложно. Проблематично е и доколко нужните опити за „изучаване на комунизма“ в училище като отделен предмет няма да доведат до обратен резултат. Не биха ли напомнили по-скоро за едновремешните Диамат, Истмат, „История на БКП“ и „История на КПСС“? Рисковете в това отношение не бива да се пренебрегват.

Едно обаче е сигурно. В изборите за европарламент от 2019 г. кандидатите за Брюксел – независимо дали посягаха към теми от Средновековието, османските столетия или новото и най-новото време – определено не говореха по европейски.

 

 

 

 

 

Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве