Двама мъже на самотната пейка

Тази седмица искам да ви разкажа за любимата си пейка в София. Тя не е специална пейка в центъра на София в Градската градина, обградена от хора и на която сядат от закусващи банкери с макиато фредо сутрин до шумни тийнейджъри вечер. Не, тя е доста самотна пейка, точно до линията на влака, която разделя квартал Гевгелийски от Западния парк.

В последните няколко седмици ми се случи да мина оттам и я видях – стояща с гръб към линията, една единствена пейка, на която според мен никой не сяда. Защото макар и обикновено да минавах в съботните следобеди оттам, тя винаги е празна.

Нека да сме честни, аз, макар и не банкер и тийнейджър (вече) едва ли бих пил кафето си и шумно дискутирал проблемите си точно тук – до жп линията.

Затова и си харесах тази пейка – с нейната самотност и си казвах събота след събота. Другата събота ще дойда специално, за да поседя тук. Някак обещавайки й, че ще й обърна внимание.

И най-накрая миналата събота се реших. И излезнах по-рано, с книга в ръка се отправих към любимата най-самотна пейка в София с бодри крачки.

И тя беше заета. Седеше един мъж и четеше вестник. Неловкостта ме удари директно и не знаех какво да направя. Някак странно щеше да е седна там. Как да му обясня, че съм дошъл до това забравено място, за да седна на тази пейка, на която никога никой не сяда. И понеже се въртях неловко, човекът директно ме заговори:

–        И вие ли чакате влака?

–        Ами не, не знам. Не знаех, че има гара тук. (Изведнъж осъзнах, че има шанс това да е спирка на влака и затова да я има тази пейка).

–        Няма гара тук. Аз просто обичам да гледам влаковете и като имам възможност излизам и чакам да мине. И му махам.

Погледнах го недоверчиво – човек на 50-тина години седящ с вестника си, чака влака, за да му маха с ръка като малко дете. Но от друга страна – защо не. Усмихнах се.

–        В такъв случай мога ли да почакам влака до вас. Знаете ли кога ще мине?

–        Скоро. Но добре, че сте си взели книга. Понякога влаковете закъсняват. Всъщност знаете ли, че Мусолини е направил влаковете да не закъсняват в Италия.

–        Всъщност знаете ли, че това е легенда и не е съвсем вярно.

–        Вие как знаете? – попита ме човекът.

–        Ами баща ми е железничар – отвърнах – затова и знам много неща за влаковете. А брат ми е историк – затова и знам много неща за историята.

–        Тогава ще ви повярвам. Жалко де. Едно хубаво нещо да е направил този Мусолини и ще се окаже лъжа.

–        Да и много не хубави неща….

С което разговорът ни спря. Аз си четях книжката, човекът – вестникът на малката самотна пейка, забравена в края на София, чакайки да мине влака. Седях и си мислех за пейките, за Мусолини и за това дали наистина влаковете в Италия са се движили навреме. Пронизителен звук ме извади от мислите. Влакът приближаваше.

Изправихме се, обърнахме се и помахахме на влака, който профуча покрай нас. Човекът сгъна вестника и си тръгна:

–        Довиждане, беше ми приятно. Другата събота по това време пак ще чакам влака. Беше ми приятно да си поговорим. Ако решите, сте добре дошъл.

И така в плана ми за тази събота има ясно нещо. Късния следобед ще чакам влака за Перник. А дотогава ще трябва да прочета малко повече факти за влакове. Защото не ми се говори за фашисти. А ако и вие не знаете как да прекарате съботата си – елате на любимата ми пейка в София да чакаме влака.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика