Снимка на българския расизъм ли е “Снимка с Юки”?

Споделете статията:

 

Историята в  българския филм „Снимка с Юки“ прилича на белене на лук. Колкото повече люспи падат, толкова повече люти и от очите избиват неканени сълзи. Човек и да се срамува от тях, няма значение – текат си по бузите. Година след награждаването в рамките на София филм фест(2019), филмовият дебют на режисьора Лъчезар Аврамов и съсценарист Димитър Стоянович бе излъчен навръх Разпети петък по БНТ. Малкото прилични рецензии за „Снимка с Юки“ приветстваха добре напипаната драматична колизия за престъплението и наказанието, но бяха резервирани за анти-расисткия патос на авторите. Eдин сайт зададе въпроса “Кой плати на този либерално-коректен филм?”Поради обобщения застъпващи преимуществено гледната точка на ромите,  пост във Фейсбук бе докладван и цензуриран за…реч на омраза.

 

 

В„Снимка с Юки“ има епизод как скърбяща фамилия решава да се снима с…умрялото си дете, „седнало“ сред тях. Този сюжет е несрещан в световното кино. По-важно е как авторите са го защитили в разказа си за един български млад мъж, влюбен в японска фотографка и върнал се в България подобно повечето номади от 90-те. Преди двамата да отидат в селото му, Юки се подлага на инвитро процедура. Безплодието на японката е една от причините за нейната предразположеност към по-дълбока рефлексия, меланхолия и етично поведение. То се случва в края на връзката й с Георги.

Първо банално отлюспване на лука. Георги(Руши Видинлиев) и Юки(Кики Сугино) отиват в селото му

Пристигнала в наследения дом от родителите в селото(Лесидрен)на 30 годишния мъж,  влюбената  двойка, оглежда  селския бит. Той изобилства с микс от стари вещи(ракла с неизбежните ръчно тъкани бели момински дрехи) и по-модерна мебел. Нищо не е натрапчиво – нито опърпаната кухня, нито немития с години прозорец и вехта врата. На вратата ще се появи роднина. Ще побъбри малко с него, а Георги ще превежда на английски на Юки. Роднината ще го нарече “Американец“ и това прозвище остава през целия филмов разказ като знак за разлом – Те, от сиромашкото село, и Той, от външния, бял свят.

 

Почти веднага в разказа влиза циганската тема. Ако използваме политкоректен език, започват междуетническите взаимоотношения. Юки иска да отиде в махалите да снима. Роднината на Американеца маха презрително с ръка – какво ще им снимаш, цигани, беднотия. И добавя, всички тук сме бедни. Американеца също вразумява японския ентусиазъм на любимата си – не е това, което си въобразяваш. „Тези роми не са като онези във филмите“. Нищо особено. Няма смисъл. Тези цигани са си цигани.

Юки обаче не се дава. Вижда навън купчина дечурлига(ромски дечурлиги)отива при тях и започва да ги снима със своя апарат Полароид. Раздава кадрите на мърлявите момченца и момиченца, които те взимат и се кикотят. През цялото време на фотографската еуфория на Юки скептичният Американец  я гледа с любов. Роднината също гледа и цъка. Какво им намира на тези циганета!

 

 

Втора банална люспа. На път за пещерата Юки и Руши са щастливи

 По шосето двамата влюбени си бъбрят. Не много и по неособено важни теми. Покрай тях се нижат поляни, камъни, пак поляни. Руши завежда Юки в пещерата на детството си. Двамата съзерцават вълнуващата гледка.

На връщане Юки пожелава да се научи да кара. Или поне да усъвършенства неумението си да управлява кола, зависи от гледната точка. Ако си представим съд и съдебни заседатели, от утежняващо вината й значение би било „усъвършенстване на неумението“ или „научаване да кара“. Да не избързваме с хипотетичния съд, вината и наказанието на младата азиатка. Може и да се окаже неслучила се тази хипотеза за правораздаване…

Карането е забавно, двамата се кикотят, на Американеца  му хрумва да снима Юки. Изважда  Полароида  и й казва „направи муцунка, както се сърдиш на баща си“. Юки се залива от смях, прави муцунка. Американеца снима. После се чува „туп“. Спират колата. Излизат навън със свити сърца. Има защо. В канавката виждат паднало момче. То става и започва да оправя веригата на колелото си. Младият мъж отива при него и го погалва по русата десетгодишна глава. Боли ли те, пита. Нищо ми няма, отговаря малкият. Продължава да оправя веригата на колелото си. Американеца  пак пита сигурен ли е,че не го боли никъде и започва да му помага да сложи веригата. Момчето му споменава за баща си. Ако го види със счупено колело, ще го бие. Видимо бърза да се прибере. Качва се на оправеното колело и тръгва. Американеца и Юки го гледат със смесени чувства. На облекчение, че му няма нищо и не се налага да ходят до болница, но и лека вина дали трябваше да постъпят така.  От трета страна, пътуването им беше толкова приятно, толкова готино, защо трябваше…

Отлюспването на лука – трета част. Появява се абсурдната идея за снимка на циганско семейство

Тъкмо Американеца и Юки са привършили обяда  и разтребват масата, когато на вратата се почуква. Роднината. Пита ги безцелно това онова, след което задава най-важния въпрос. Чухте ли за смъртта на детето? Какво дете, вцепеняват се двамата. Циганчето. На “онези” детето. Баща му го пребил до смърт. Получил мозъчна травма, казали в болницата. Такъв си е той, пияница. Такива са те(циганите).

Юки изпада в шок. Американеца  се владее. Роднината си тръгва.

По-късно отново се чука на портата. Отварят. Виждат непознат циганин(изпълнява го световния шампион по бокс Серафим Тодоров). Циганските му очи са събрали цялата мъка на света. Нали вие правите снимки – сочи Юки. Искам да направите снимка на сина ми. Той умря.

Юки и Американеца  загубват ума и дума. Той се опитва да отклони молбата, но Юки се подчинява. Вървят зад циганина. Вървежът им прилича на вървеж на осъдени на доживот. Сякаш очакват публичен линч. Селяните обаче извръщат очи.

Влизат в циганската къща. Роднините на починалото дете са в черни дрехи. Всички мълчат. Майката е със сини очи, дългият воал открива особената й грозно-красивост и скръбно величие. Плаче безмълвно. Фигурите на всички приличат на статуи. Смъртта е изрисувала на лицата им  етническо примирение. За циганите щастие няма. Глад, мизерия, пиене, побои…

Време за предпоследната люспа. Юки снима умрялото момче

През целия му живот не съм го снимал, казва циганинът. Той беше много добро дете, учеше се, помагаше на майка си, ама на, биех го. Нямам снимката му. Сега вече ще имам.

Наредена е цялата скърбяща фамилия. В средата полагат умрялото момче. Закрепват го. Русата му коса е вчесана, смъртно бялото му личице е красиво. Юки снима разтреперана. Дава кадъра на бащата. Прави още една снимка. И нея я дава.

Погребението е мюсюлманско. Имамът опява детето. Увитото му в бял чаршаф телце е положено в гробчето. Всички плачат. Хвърлят буци пръст върху ковчега. Досущ като християнския обичай.

Последна люспа. Престъпление и наказание

Двамата живеят в стресово мълчание.  Или в режим на полуговорене. Юки например казва „да се предадем, ние сме виновни“. Американеца  не отговаря. После промърморва  нещо в смисъл „ние му предложихме да го закараме в болница“. Или в този ред – хем май сме виновни, хем не сме. Извежда за себе си самосъхраняващия извод, че той  предложи на  момчето да го откара в болница, все пак, но… Момчешкият  „отказ“ да се вслуша в думите му се превръщат в паянтова конструкция, под която мъжът се опитва да потули вината. Всяко споменаване на тази измамна конструкция довежда Юки до пълно объркване. Кой е човекът, който тя обича и се е вдигнала през Япония до Канада и оттам в България да споделя с него леглото си и да стане майка на детето им!

Вероятно е будистка, защото сътворява в селския дом на Руши ритуал. Има специална камбанка и свещи. Опакова в светлобежов плат кутия, в която е наредила снимките си. Връзва на панделка плата. Запалва свещи. Моли се. После излиза. Знае къде отива. Знае защо отива. Знае и какво е бъдещето й.

Американеца  отива в кръчмата. Не знае къде е Юки, търси я, объркан е от поведението й. В кръчмата е циганинът. Той пие мрачно и накарва сащисания млад мъж  да седне до него. Вика му „хайде, Американецо, ти единствен от селото не ми каза лоша дума“, пий. Американеца  изглежда напълно безволев, подчинява се, отпива една глътка, а очите му се стрелват ту към грохналото от мъка лице на бащата, ту към посетителите на кръчмата. Те гледат към масата им с една смесица на презрение към съселянина си  и недоумение защо бялото момче пие с него. Циганинът  се провиква към тях предизвикателно „ хайде, наречете ме убиец“,!Те мълчат. Той грохва на стола. Започва да разказва на Американеца  за детето си. Колко било послушно и колко съжалява,че го е биел. И за повредената верига на колелото му намеква. Младият мъж изтръпва. Следва танц на циганина. Прилича на танцуващия  Зорба гърка от филма на Майкъл Кокаянис. Не така разточителен и страстен  в движенията и  без капчица жизненост в погледа си. Танцът му е само болка, циганска болка от нелепата загуба на десетгодишното му момченце. Нелепа ли?А ако е убийство?

Намесва се и следовател(Димитър Маринов). Видял е момчешкото колело, отбелязъл си е наум огънатата броня на колата на Американеца. Разпитва за обстоятелства Юки и мъжа до нея. Американеца  стои като истукан. Следователят прибира в чантата си все така отегчен събраните улики. Непрестанно дърдори. Може би от скука, защото е следовател на село. Казва някак рутинно „Това са циганите“. Те така живеят. Мрат като мухи. Кой ще тръгне да обвинява някого за убийство на цигане!

Следователят е расист. Откровенията  му за ромите  като подвид на човека той  произнася в църквата. Намерил е там Американеца, който стои безмълвен. Дали се моли? Гледа иконите, гледа Христос, гледа изографисания дявол. По лицето му няма нищо. Целият се е превърнал в сянка на себе си. Нито Юки вече го обича, а убийството на детето е необратима смяна на посоката на номадския му живот. Досега е бягал от  тук към Канада, от Канада  в бащиното си село. Сега няма къде да бяга. Никой освен Юки няма да разбере защо.

Никой ли?

Юки е отишла в къщата на умрялото дете. Там са ромските  жени. Тя признава вината си, ридае, подава на майката бялата кутия, коленичи пред нея. Циганките не разбират и дума на чуждоземката. Стара жена с вид на врачка отива до нея, опипва корема й. Казва й нещо. Сега е ред на Юки да не разбере нищо.

Краят на филма „Снимка с Юки“ сякаш се подразбира. Тя е решила да го напусне. Младият мъж се е отбранявал. Изтърсил е „ти си виновна, ти караше колата“. С тези думи е затръшнал вратата на обичта. Всичко помежду им свършва!

Не съвсем. Идват двете циганки – майка на умрялото момче и врачката. Тя носи нещо. Майката започва да говори на Американеца за сина си. Говори и за мъжа си. Добро дете беше, добър баща беше, много избухваше, пиеше, но момчето ходеше на училище. Добър баща. Добро дете. Това е нейният оскъден, немногословен рефрен. Младият мъж я прогонва от двора си. Махни се, махни се, махни се. Преди да си тръгнат покорно от къщата на белия човек, врачката е дала на Юки бурканче с билки. „Бездетна си, взимай ги, след 40 дни ще забременееш“.

Юки е изчезнала. В къщата няма вече следа от нея. Американеца  се опитва да не заплаче, но заплаква. Не е съвсем ридание, не е точно и мъжки сълзи. По-скоро са конвулсии на ужаса, в който тя го изоставя да живее.

Само за този ужас ли мисли Американеца?

Ненадейно идва циганинът. Разтреперан и изтерзан, младият мъж признава, че той е убил сина му. Циганинът му казва, че знае. Знае, че е убил сина му. От самото начало е знаел. Видял е очукания калник. Мислел си е и за ръцете на Американеца, изцапани от веригата. Няма как да се изтрие тази грес. Всъщност, нищо не се изтрива.

Двамата мъже са обречени. Циганинът го казва: обречени сме да живеем оттук нататък с това. Ти, с твоята вина защото уби детето ми. Аз, защото ще живея без него.

Мъката е мъка. Престъплението на Американеца не е признато пред селското общество. Нито дори пред роднината му, който също нещо подозира. Никой няма да му повдигне обвинение, никой няма да отиде на съд, никой. Циганско дете. Следователят си изми ръцете и скри уликите от местопрестъплението. Бащата…Майката…Че какво могат да направят те? Циганска несрета.

Край, който всъщност е начало 

В разказа на младия Мирослав Пенков от книгата му „На изтока от запада“, по който е направен „Снимка с Юки“, имало нещо недоизказано. Това споделят Димитър Стоянович и  Лъчезар Аврамов. Опитали се да покажат във филма си точно онова, недоизказаното. Чудя се кое е то. Дали сложният расов контекст, в който волю-неволю се случва убийството по непредпазливост на десетгодишно дете от ромски произход? Възможно ли е темата за циганската беднотия да е превзела общия им разказ за престъплението и наказанието?Американеца се е върнал от Канада в неугледното, мизерно село. Там нищо хубаво не намира, напротив. И понеже житейската му история на емигрант е куха, само любовта към Юки е придавала някаква смисленост.  Когато я загубва, всичко загубва. Нещастният случай с детето заплита темата за престъплението и наказанието, но тя е някак външна, като музика без думи.

„Снимка с Юки“ е първият филм от последните 15 – 20 години разказващ за ромите като човешки същества. След  „Черната лястовица“ на Георги Дюлгеров – 1995, „Лист обрулен“ на Светослав Овчаров – 2002, българското кино отвърна очи от темата за българи и не-българи. На малкия екран вървят лекарски или криминални сериали, а добрите игрални филми като тези на Стефан Командарев, Костадин Бонев, Кристина Грозева, Петър Вълчинов, Ралица Петрова, допускат циганския персонаж в периферията на разказа. Или изобщо не го отразяват. В условията на пазарна икономика и търсене на търговска печалба от филмовите дистрибутори и собствениците на МОЛ-ове, където цената на билета е между 8-10 лева(до 15 лв на премиера), темата за ромите не е печеливша. Даже обратното. Документалното кино има своите зрителски постижения и обществен отзвук  като например „Кембридж“ на Елдора Трайкова.  Но какво е разпространението му?

Междувременно, расизмът избуя. За ромите в гетото или в някое глухо село подобно на това, в което се заселиха за малко Американеца  и Юки, хората в огромната си част не са емпатични. Дори съседите им са като слепи за техните мъки и мизерно съществуване. Общественото мнение по правило е погълнато от разказите на съвременния урбанизиран, технологизиран и консуматорски свят. В кадъра на новините попадат сателитните чинии и мобилни телефони като доказателства за ромска „собственост“и финансова състоятелност. Сателитите и телефоните обикновено са взети на лизинг или на черна лотария. Телефонът  за ромите е особено задължително да се купи. Никой не работи без дигитално устройство, дори когато чисти с метлите и парцалите улици и обществените тоалетни. Дискриминацията на етноса и достъп до цивилизация, е във всичко. Децата от гетата я ходят на училище, я не. Болните, старите, младите и бебета живеят в коптори. До масовите ромски къщи може и да има приличащи на замъци постройки на цигански барони, но кой брои изключенията! Кофите за боклук и продаването на старо желязо, събрано от моргите за коли или крадено от жп гарите са битие, което определя съзнанието, както е казал Карл Маркс. Медиите допускат епизодично ромите пред микрофони и камери, флиртувайки отблъскващо със страданието им. Или пък ги сатанизират, зависи. И те са все по-невидими и все по-окаяна е бедността им. Колкото по-бедни, стават толкова по-асоциални.

Не само светът на капитала и пазара са причина ромите да живеят под социалното дъно. Не. Историята от преди половин век помни как с въвеждане на  категорията „не-хора, “под-човек“(untermensch) в общественото мислене и говорене за евреите, нацизмът постигна своя връх на нечовечността. В България да кажеш за циганите, че са под-човеци, че не са хора като “белите”хора, не е сензация. Цели партии влизат в българския парламент с програма с цел тяхната максимална маргинализация и изключване от обществото. Програмите на тези партии биват маскирани като концепции за интеграция, а на практика пред скоби извеждат циганите като данъчно, социално, културно бреме за българите. Фашизирането на политическия дискурс върви стремително и необезпокоявано от съдебната власт, на която е възложено да наказва опасните подстрекатели срещу малцинствата. Съдилищата не осъждат някой, който е убил ром. Убийството на ром за огромна част от хората е не по-различно от убийството на куче. Хуманитарната рефлексия за мизерията в днещно и бъдеще време на мургавото малцинство, не се престарава да е публична. Не е престижно белият интелектуалец да зове в публичното пространство за спешни, неотложни мерки за спасяването на ромските деца. В един от отзивите за “Снимка с Юки”образована българка е написала:”Драматичният конфликт е изведен добре, не беше нужно диалозите да обрастват с расови размишления”.

Следователят така каза на Американеца –  кой мисли как и защо е било умряло циганското дете?

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).