Антонина Желязкова: В Огледалото за обратно виждане 21: Образование, адресна регистрация и традиция

Ето какво казва известната историчка в поредната част от авторската си поредица “В Огледалото за обратно виждане”:
“Понякога се взирам в правилата за прием на първокласниците и се питам, а защо няма точкуване за постоянното местожителство на бабите и дядовците. Малките деца и без друго се отглеждат с голяма помощ от тях, очевидно е, че старите имат поне между 30-60 години регистрация на един и същи адрес. Лесно е да се допусне, че и родителите на бъдещия първокласник вероятно са учили в училището, където са изкласили баба или дядо. Това е само тъжен хумор”.

И така, когато започне класирането на първолаците, предимство имат децата/родителите с постоянен/настоящ адрес в района на училището и този адрес не е променян през последните 3 години.[1]

 

Имах планове да напиша поредния текст за малцинствата. Този път изборът ми се спря на моите преживявания с каракачаните. Изведнъж разбрах, че съм в пълен ступор. Не мога да мисля, нито пък да пиша по моите теми, защото цялото ми съзнание е обсебено от предстоящото класиране на моята внучка за първи клас в софийско училище. Будя се нощем и ме преследва кошмарът, че няма да успеем да я запишем там, където трябва и където искаме. Страдам при мисълта, че с нея е възможно да се прекъснат образователните стандарти в нашето семейство.

 

Нощем, докато мисля, се успокоявам с мисълта, че майка й е учителка, аз съм преподавателка. Вече сме научили малката Антонина доста изпреварващо включително на шах и много сложни думи. Бихме могли да я образоваме и в къщи до бакалавър поне. Спомням си обаче, че без легитимна диплома сме за никъде. Моите приятели, завършили Висшия ислямски институт и техните ходения по мъките,  са пред очите ми години наред. Нямат диплома от академично акредитирано учебно заведение и не могат да продължат на никъде. А моята внучка да няма свидетелство дори за начално образование ли?! Ами освен това може би на първо място е социализацията. И до днес най-близките ми приятели са от основното училище.

 

Разбираемо е, че таргетът на наредбите за прием са младите семейства. Те обаче са и най-мобилната част от населението. Имаме сбъркана представа за постоянен адрес на младите. Те започват съвместния си живот в някаква мансарда или крайградска къща, понякога в чужбина. Сетне с помощта на двете родителски семейства ремонтират гарсониера купена или под наем. Ражда се дете, става тясно и нехигиенично в гарсониерата, започват да се прехвърлят ту при едните, ту при другите родители, пътуват на гурбет или търсят нещо по-прилично под наем в периферията на големия град. Да не говорим за младите семейства от вътрешната миграция, които от села и градове са намерили работа в София и често сменят общежития и квартири. Има нещо феодално и крепостно, както навремето беше софийското жителство, през първата четвърт на ХХІ в. да бъдеш обвързан с дългосрочен постоянен адрес и да нямаш правото и свободата да избереш желаното училище за децата си.

 

Направих малко теренно проучване по темата. В резултат научих, че този крепостен проблем се разрешава от българите, както винаги с хитрини (Андрешко). Записваш майката и детето на адрес в близост до желаното училище, макар те да продължават да живеят някъде съвсем на друго място.

Едни познати интелектуалци се позасмяха и казаха, че на техния адрес в малка гарсониера, където едва се събират двамата, са записани около осем човека, за да учат внуците им в избраното от родителите училище с изучаване на немски език.

Самотна дама от приятелите ми в квартала с домашни любимци, при една ранна сутрешна разходка ме предупреди, че има и рискове. Упълномощени лица на много от желаните училища правели проверки. Когато тя, след много загубени часове в общината,  успешно извършила адресна регистрация на своя позната, самотна майка с бъдещ първокласник на своя адрес, минали хора от администрацията на училището и поразпитали съседите. Детето веднага отпаднало от списъците с кандидати. И така нататък, безброй истории, в които е ясно, че отива на халост много лична и семейна енергия, да не говорим за общинските администрации, които извършват тези промени в местопребиваването на майки и бъдещи ученици насам и натам. Сигурно съществува някаква образователна логика в това правило, но тя е недостъпна за мен.

 

Приятели от Лондон ме увериха, че там е същото. Младите семейства обаче, които веднага след раждането на детето избират къде ще се образова, наемат/купуват нови жилища в близост до съответното училище/колеж и се преместват, за да осъществят плановете си за децата. Това е трудно да се реализира у нас, защото обикновено родителите са слабо платени и нямат ресурс, за да мигрират из града тук или там според избора на учебно заведение.

 

Обширна може да бъде и темата за семейната образователна традиция, която е невъзможно да се поддържа и развива. А семействата, които имат и ценят своите образователни традиции в България съвсем не са малко – дали ще учиш в немско, руско или английско училище, или пък в някое от училищата по изкуствата, или в техникум. Когато синът ми завърши гимназия, както всички абитуриенти по онова време имаше възможности, за да продължи в чужбина – предложения за Канада, Англия, Германия…Неговата кратка реплика беше: „Няма да съм първият идиот от семейството, който да не завърши Софийския университет, след четири поколения. После ще му мисля…”

Образователната традицията има значение за задържането на младите в България, това не подлежи на съмнение.

 

Ние си мечтаем за кварталното училище „Тодор Минков”, защото всички сме учили в него, а мама дори е била учителка там през 40-те години. Когато празнуваха 100-годишнината на школото (2006), срещам Иван Попйорданов, бащата на Чочо, и той ми разказва как неговите съвипускници си направили анкета на купона, коя е била в онези години любимата им учителка. Оказа се мама, без да е учудващо, защото е била красива, двайсет и няколко годишна в развълнувана тийнеджърска паралелка. Та той казва: „Жива ли е майка ти? Когато започнахме да си спомняме с нежност за нея, се оказа, че нямаме представа как е тя. Упрекваха най-много мен, защото живеем едно до друго.” Беше си отишла предишната година.

 

След това започнаха училищните приключения на брат ми, сестра ми, а след години и моите в това квартално училище, което след края на Втората световна война и до 1962 г. беше прекръстено на училище „Йосиф Сталин”. Аз имах късмета да започна в „Йосиф Сталин”, но да завърша в „Тодор Минков”, та дипломата ми за основно образование не е с позорящ печат. Брат ми и сестра ми нямаха този късмет. Да им видите само свидетелствата от училище „Йосиф Сталин”!

 

Баба, която е била учителка до края на Първата световна война и имаше свои високи разбирания за образованието, най-изненадващо отказа да ме заведе за първия учебен ден в училището. Години по-късно си дадох сметка, че тя, която живееше на не повече от двеста метра от входа на училището, никога не стъпи там. Въпреки, че дъщеря й е учителствала там, а тримата й внуци се учеха в това училище.

Баба беше дълбоко убедена, че всички посети от нея знания, ще бъдат заличени от тогавашната образователна система.

Мама и татко на работа, Баба – бойкотира, та на моя първи учебен ден ме отведоха брат ми и сестра ми. Още при влизането в училищния двор към тях се хвърлиха приятелите им, те ме избутаха и казаха: сама ще намериш табелата с буквата „Б”. Лутах се през огромната тълпа, намерих едра жена, която държеше табела с „І Б” и попитах плахо „извинете, но аз май съм при вас?”  „С кого си?”, „Сама”. Гледахме се дълго и изпитателно. И на двете веднага ни стана ясно, че предстоят сложни отношения между нас. Отнесла съм десетки тежки шамари през първите пет години от моята първа учителка, защото бях много непокорно и буйно дете…

 

Звучи странно, но Баба никога не провери нито едно домашно, нито пък, каквото и да било друго, свързано с училището. За сметка на това строго изискваше извънучилищните ми занимания да са на ниво – подготвена ли съм за урока по пиано, написала ли съм домашното за фрау Зигфрид – кварталната учителка по немски, четяхме заедно на глас или ми подбираше литературни шедьоври за вечерта. Баба разгърна, според мен, една блестяща паралелна образователна програма, която оформи и трима ни.

 

След това в зората на демокрацията в училище „Тодор Минков” започна да учи големият ми син, който е баща на бъдещата първокласничка. Бяха трудните първи години на прехода, но системата на училището някак си работеше. През лятото учителите обикаляха квартала и записваха първолаците персонално. Мисля, че тази система не остави нито едно от кварталните цигански деца незаписано. И в класа на сина ми имаше, но и в моя имах приятел и съученик ром.

През кризисната 1996/7 г. бяха така отговорни, за да дойдат през лятото две учителки у дома, но и в много други домове, за да предупредят, че децата са се свършили – емиграция, спад на раждаемостта, застаряване и школото обявява нулева година без прием на първокласници. Така се направи първата пробойна в семейната училищна традиция, защото трябваше да търся друго образователно убежище за малкия си син.

 

Тогава ми се притекоха на помощ от училище „Димчо Дебелянов” (еврейското). Това беше чудесен жест към мен, защото отново се вписваше в традициите на семейството. И Баба, и мама са учили в девически училища с много еврейски момичета съученички. Всички посърнали от нулевата година на „нашето училище” се зарадвахме и наистина момчето получи великолепно образование там от 1 до 7-ми клас.

Надявах се и внучката да има алтернатива в „Димчо Дебелянов”, но се случват реконструкции в училището и това отпадна като вариант.

Понякога се взирам в правилата за прием на първокласниците и се питам, а защо няма точкуване за постоянното местожителство на бабите и дядовците. Малките деца и без друго се отглеждат с голяма помощ от тях, очевидно е, че старите имат поне между 30-60 години регистрация на един и същи адрес. Лесно е да се допусне, че и родителите на бъдещия първокласник вероятно са учили в училището, където са изкласили баба или дядо. Това е само тъжен хумор.

Ще ви пиша пак, когато внучката ми е вече записана някъде в първи клас. Да й е на добър час, както и на всички първокласници, които успеят да попаднат в желаните училища!

 

 

[1] https://web2.apis.bg/sofiacouncil/p.php?i=3042021

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.