Щом истината е куца, паметта е манипулирана

от -
546

А какъв елит имахме…

 

Фондация „Истина и памет“представя българския комунизъм както Съветският съюз правеше филми. Историята се поднася в в черно- бяло, а посланията са плакатни.  Посткомунистическото манихейство на привържениците на „Истина и памет“ упорито тласка обществения дебат към  извадена пред скоби носталгия на годините преди 9 септември. Тогава елитът е притежавал европейски стил и висок демократизъм, казват от фондацията. След 9-ти настъпиха репресиите и комунистите го унищожиха.

Продукцията на фондация „Истина и памет“ набира скорост в последните години. През 2018-та  година последователите й вече са написали учебник за комунизма в България. Младото поколение почти не знае какво е това комунизъм, казват активистите на фондацията. В „Истина и памет“ има много потомци на  „бившите хора“/роднини на онези, на които „превратът“е иззел имуществото –  кулаци, царски офицери*, едри собственици/. Следовници на фондацията са  немалко историци и журналисти. Те боравят основно със силно въздействащите думи като „комунизъм, Народен съд, жертви, концлагери“. Думите се произнасят с  измъчено лице и прегракнал от вълнение глас. Блясъкът в очите е задължителен – каузата на антикомунизма трябва да бъде защитавана всеки ден в условията на нагло съперничество на партията на бившите комунисти.

Фондацията има симпатизанти и немалко депутати от ГЕРБ, тук-таме от някогашното ДСБ, Съюза на репресираните, легионерски отломки обединени в партийката Демократичен форум, реститути и реститутки. Напоследък се присъедини и симпатичният отец Паоло Кортезе.  Между създателите на „Истина и памет“ има гражданки от чужбина. На 1 февруари те са включват като професионални оплаквачи на жертвите от злото на комунизма, убил без съд и присъда „българския елит“. После се завръщат откъдето са. В Марсилия, в Холандия, във Филаделфия, в Париж. След три дни, на един от основателите на „Истина и памет“и бивш легионер, военното министерство на Красимир Каракачанов ще връчи награда за достоен живот и защита правата на човека.

Брандът  „жертвите на комунизма“ е печеливш политически.След падането на правешкия самодържец Тодор Живков, БКП/БСП  се изсули от поемането на вина за 45 години тоталитаризъм. По митинги напомня, че преди 10 ноември 1989 г. членската й маса е надхвърляла 1 милион комунисти. Водещи партийци и до днес намекват, че към бройката захлебващи от съветския комунизъм, трябва да се прибавят и  кандидат членовете на партията. Статистически, внушителният живковски потенциал е надхвърлял  два милиона, без да броим благонадеждната младеж. В навечерието на падането на Берлинската стена, тази младеж членува масово в ДКМС.Ако трябва прецизно да се изчисли, от 8 милиона души ще остане миниатюрен процент демократи. За тях още се спори дали са били агенти на Държавна сигурност, или нейни доверени лица.

Спорът за миналото до ден днешен е зациклил. „Демократи“от десния спектър и активни БСП „другари“ делят историята на „наша“ и „ваша“.  На тази, преди 9 септември, „фашистката“. И на другата – след 9-ти, „комунистическия соц“.Тъмният цвят на първата избледнява все повече, заради агресивното нанасяне на чернилка във втората. От познавателна гледна точка, упражнението по избелване на миналото играе деконструктивна роля. Усещането за лъжа относно разказа за додеветосептемврийска България се прехвърля и върху този за комунизма.

                          Политически некоректното оределение за Съветската армия  като                                                                  „окупатор“

 

Какво се случва преди навлизането на Съветската армия на  ключовата дата знаят почти всички. Тогава са слезли от Балкана партизаните и народно-освободителната въстаническа армия /НОВА. Първото нефашисткото правителство от 1939 година насам на Константин Муравиев пада. Българските войски не оказали съпротива и кръвопролитие нямало. В сянка конците дърпал  генералисимус Йосиф Висарионович Сталин –  Джугашвили, а зажаднялата за  победа, кръв и жени негова армия срещнала радушен прием от софиянци.

Между гореизброените клишета има доза истина. Със сигурност Йосиф Висарионович Сталин е абсолютно виновен за катастрофалната ситуация с демокрацията след Вт.св.война в България. По-слабо известни са приносите за тази катастрофа на  Уинстън Чърчил. Разликата в мотивацията за какво им е България между двамата, варира според апетита им към Балканския полуостров като цяло. Единият /Сталин/ искал  да стисне в як юмрук територията на Югославия, България, Румъния, заради всичко, за което се досетите – излаз на морето, суровини, евтина работна ръка, славянско братство/дрън-дрън/. Другият…

Другият, човекът с пурата, е нощният кошмар на първото и второ правителства на Богдан Филов, на външния му министър – благия Иван Попов, на антисемитите в парламента, главнокомандващите българската армия, както и разбира се, на Негово Величество. Още през 1942 година, далеч преди подписването на мирните договори, Чърчил гръмко е заплашил България:“Моментът на разкаянието още не е минал, но той бързо минава. Каква ще бъде ролята на България на подсъдимата скамейка, когато нещастната и подла роля, която тя играе в тази война се открие и народите на Югославия и Гърция покажат на масата на примирието със съюзниците мрачната картина на делата на българската армия, жесток лакей на нацизма“.

Злият англичанин има да си връща. Плановете на Великобритания са предвиждали продължителност на икономическите връзки с България. Пред ревнивите му очи  обаче българската икономика буйно се превръщала във важен компонент в нацистката визия за общ пазар с Югоизточна Европа.  Опитите за съблазняване на островната Корона на балканската такава, не дали резултат.  България все повече търгувала с Хитлер, тъй както и студентите й все повече учели в Берлин и Мюнхен[1]. Изумителният живописец Златю Бояджиев, заедно с Иван Милев, Кирил Цонев и Стоян Сотиров излагали платната си в Берлин. Поети и писатели се радвали да видят преведени на немски свои творби.

Икономически Англия може и да е стояла в началото на 30-те атрактивна  за София, но германофилството превземало умовете и сърцето на населението и особено на елитите с чевръсти стъпки. Третият Райх фактически монополизира българската външна търговия[2]. Секретна българо-германска комисия по стопанските въпроси контролира стокообмена не само с Германия, но и с окупирани от нея европейски територии. Народното събрание гласувало закон за преференциални условия на германските фирми. Правителството на Богдан Филов  ловко разигравало държавния дълг и с клирингови спогодби с Германия успели да го намалят в абсолютни стойности. Прегръдката с Оста носела определени дивиденти, което е и причина мнозина историци днес да смятат че, годините на Вт.св.в могат да се преценят като успешни. И тези историци  се числят към Фондацията, макар и по-дискретно. Като бележка под линия остава безспорният факт, че присъединяването на България към Оста залага в бъдеще международна изолация. Националсоциализмът и фашизмът ще бъдат обявени out of fashion не само защото не стоят добре на демократичния европейски фон, а и защото идеолозите им Фюрерът и Дуче прецакаха с неадекватното си военолюбие народите си. Войната харчи много средства. В един ден разбираш,че джобът ти е празен.

Изборът на цар Борис Трети може и гальовно да го наричат хитър, или да се тръби, че е голям дипломат, но стоварва върху главата на бедната ни държавица куп беди с дългосрочен живот! Най-тежките последици от Кобургските му лукавства  са дали горчив резултат на всички ни за десетилетие напред със скоростната „съветизация на България“.

От гледна точка на британците, България е била последната преграда на германската армия към Гърция. Въпреки хитроумните ходове на  Чърчил, тя рухнала. По-лошо. След като превратът в Югославия я изважда от Пакта през април 1941 г,  армията на Третото Царство успяла светкавично да настъпи в Гърция. Окупационните корпуси на Н.В. установили железен ред, преминаващ в репресии над населението. Заедно с новоприсъединените Вардардска Македония и Беломорска Тракия, в прибавка с подарената съвсем наскоро от Хитлер Добруджа, Царска България звучала вече силна, обединена географски и идеологически правилна за Третия Райх! Чърчил можел да си изяде пурата от яд!

Наистина, имало защо да се гневи английският премиер! Всичко вървяло наопъки. Лидерите на забранените политически партии с ясна про-британска ориентация като Никола Мушанов, Стойчо Мошанов и Атанас Буров се вкисвали час по час, далеч преди фаталния 1 март 1941 година когато аристроктатичният председател на БАН, Богдан Филов, полага подписа си под Тристранния пакт. Сбогом Анти-хитлеристка коалиция! Атанас Буров,Стойчо  Мошанов и Никола Мушанов добре чували предупреждението на „лошия“ британец, че „ако България повтори грешката от Първата св.в. и поеме пътя на една ненужна, изнурителна война, ще й се пише лошо. Ние ще победим и без ни най-малко желание да бъдем отмъстителни, ще запомним кой беше с нас, и кой против нас!“ Чували, но какво от това! Г.М.Димитров  създал две радиостанции в Лондон, които започнали да излъчват куп предавания, за да наместят оптиката на населението и дадат кураж на  опозицията в България. Ефектът обаче е повече от незначителен на фона на пропагандата бълвана от мощния десен медиен бизнес! Между другото, Богдан Филов забранил публикуването на  гореспоменатите Чърчилови закани  да не би да уплаши народа с тези закани!

Възможно е, изборът на Борис Трети да ни превърне в страна-сателит на нацистка Германия да не е бил лесен. На този избор обаче липсвал цивилизационен хоризонт, дългосрочен анализ и чувство за европейски контекст. Контекстът през 1941 година бил насочен в услуга на  геополитическия баланс на Третия Райх.  Утре обаче старите демокрации и чудовищно експанзионистичният Съветски съюз ще раздадат други карти. На победените съюзници на нацисткия контекст няма да им остане нищо. Такъв е животът.

Чърчил искал Балканския полуостров обединен в конфедерация, ориентирана към Англия, но България му отказала. Чърчил знаел, че един такъв Балкански блок ще бъде надеждна преграда срещу съветското проникване. Цар Борис Трети обаче искал друго. Както вече казахме, миниатюрните движения на протест  на Г.М.Димитров и земеделците  срещу присъединяването на царството към Оста просто били незначителни срещу мощта на „обединителната“ концепция на Борис. Модерният патриотизъм днес трябва добре да прочете уроците от миналото. Заради едната Македония и Беломорието , в българските училища се срича „Майн Кампф“, а журналистите прилежно се упражняват по Гьобелс да пишат дописки!

Общественото мнение много недолюбвало англичаните. И защо да ги одобряват? Та те непрестанно декларирали, че не ги интересува дали България ще си присъедини „онези“ земи! Като прибавим и бомбардировките през 1944 година, можем спокойно да заложим на хипотезата, че не само комунистите от Балканите, но и населението развивало стремително благодарствени емоции и масови очаквания към Русия.  Информацията за диктатурата, която прекършвала човешки животи в Съветския съюз, била слаба, недостатъчна, а  и когато била налице, то тя не била разбрана  адекватно от населението

Още преди формалното подписване на политическия „ брак“с Адолф Хитлер, управляващата политическа класа е вкарал страната в най-неизгодната конфигурация на бъдеща Европа. И това трябва дебело да се подчертава! Нещо повече, за което пак по-късно ще ни поискат сметка: далеч преди Техеран, Ялта и други международни срещи, правителството на Богдан Филов и монархията на цар Борис заложили участта ни да бъдем потенциално предмостие на руското проникване на Балканите! Разбира се, допълнителни външно-политически фактори  обуславяли бъдещата „българо-съветска дружба“! Към тях се числят тежките апаратни хватки на  съветските агенти, пропагандата на Коминтерна и особеностите на българския народопсихологически характер. Заради несъмнено изгодните позиции в икономиката на Филов и Борис Трети, както и техният неутралитет, изразяващ се по селски хитро „ни с тез, ни с онез“, страната ни се е превърнала в сателит на най-недемократичния, расистки и милитаристичен режим. Което се плаща, както беше обещано от Уинстън Чърчил. Германските пропагандни балони се спукват през 1944 година за българското общество, за да започнат обречения на не-свобода живот в комунистически режим! Става мъчително ясно, че България е сложили подписа си с дявола,  играла му е сатанинското хоро, но освен загуба на пари и престиж, нищо не е спечелила!  „Невинното“ обявяване на война на САЩ и Великобритания вкара България в бомбардировки, загуба на материална сила, колатерални щети. Това също е „дар“ от централата на Третия Райх, каквито и версии да са лансирали царските хора като Груев и Лулчев.  Когато питали сестрата на Борис Трети, княгиня Евдокия защо, за бога, обявихме война на американците и англичаните, тя отговорила,че не знае. Казала, че посланикът ни, флигел-адютантът Първан Драганов, писал до Двореца – „защо се бутаме под шамарите?“ Най-вероятно, предположила княгинята, министрите са гласували, подтикнати от Гестапо…

Впрочем, в този контекст е видно,че и Чърчил не е постъпил умно когато е изпратил бомбардировачите над София да „накажат грешния народ“. Изобщо не ги е принудил да скъсат с германците. Уви, този велик ироник и стратег дълбоко е сгрешил!

Когато Червената армия навлиза в българските земи, дипломатическите тефтери на София са изпразнени от идеи. Константин Муравиев направил „нефашистко“ правителство на 4 септември 1944-та, а то заработило чак на 5 –ти. Едва тогава България обявила война на Германия. Съветският съюз пък й обявил на нея. Имало нещо много удивително как България в този момент се оказала във война с целия свят! Всички хитрини и геополитически вересии на българския буржоазен елит, лъснали като мръсно бельо.

Съветската армия – окупатор на честната, демократична страна?  Сериозно ли?

                             Анти-хитлеристката коалиция смаза България                                                                                   с нов   „Ньойски договор“

Терминът „безусловна капитулация“ влиза в обръщение между тримата големи в Казабланка – 1943 г. Там се провеждат разговори на най-високо равнище. Рузвелт и Чърчил решават, че „безусловна капитулация“ ще бъде наложена върху неприятелите на анти-хитлеристката коалиция. На 30 април  същата година Чърчил декларира:“ Ние, Обединените нации, изискваме от нацистката, фашистката и японска тирания безусловна капитулация….Ще вземем всички далновидни мерки, които са необходими да предпазят светът отново от разтърсване и разрушавани и почернени от техните пресметнати заговори и жестоки агресии“.

Тези пре-неприятни закани се отнасят не само до нацистка Германия! Те имат за мишена всички неприятели на анти-хитлеристката коалиция! Трепери, Българийо! В Двореца обаче, си правили оглушки.

Рузвелт е по-практичен като истински американец. На него никак не му харесват болшевиките, ако и да са от един отбор срещу психопата Хитлер! Рузвелт не може да понася расистката лудост на Адолф. В  Казабланка  той записва „ да избавим германския народ веднъж завинаги от нацизма, пруския милитаризъм и гибелната теория, че той съставлява „расата на господарите“. САЩ не се изсилват особено, дори когато им затварят мисията в София , Американския колеж и Методисткото девическо училище в Ловеч. Дори когато през 1942 година Народното събрание /същото, което гласувало и Закона за защита на нацията/направило специален Закон, с който се поставя под надзор имуществата на техните поданици. Както и  на поданиците на британската Кралица, разбира се. За американците е неприятно,че европейските пазари се разсипват от маниашките фантазии на австриеца Хитлер. Трябва да има с кого да се търгува след войната, нали така! Няколко години по-късно, САЩ ще предложат плана Маршал на победените. България няма да бъде сред подписалите този план. Една измежду останалите фундаменталните злини на българо- съветската външна политика!

По-късно, по време на Московската конференция отново се обсъжда принципа на „безусловната капитулация“. Вячеслав Молотов, въпреки че добре помни, че България не е скъсала дипломатическите си отношения със Съветския съюз, казва:“Искаме безусловна капитулация по отношение на Германия и нейните сателити – Румъния, Унгария, Финландия, защото те воюват с нас“. Кое е коварството на Молотов ли?Той съзнава, че на България няма да й простят нито „символичната война“, която обяви на Англия и Америка, нито гибелта на майор Томпсън и другите летци, носили оръжие на българските партизани, нито пренасочените към Третия Райх пазари! Не я протежира пряко, изчаква хода на събитията. И какво друго да направи братушката! Когато останалите от Анти-хитлеристката коалиция сочат с палец надолу, свиваш рамене. Дотук. И хвърлят  сателитна България във врящия казан на наказанието!

Дали е имало възможност България да избегне смъртоносната за бъднините й „безусловна капитулация“? Дали е можела да не попадне в някои от нейните клаузи?Казват, че Европейската консултативна комисия в Лондон от август 1944 г.  изработила четири версии за България – А,Б, С, Д. Те звучали по-милостиво. Но, преобладавало мнението, че България трябва да изпълни безусловно всякакви допълнителни изисквания на съюзните представители. Затова  в окончателния вариант останало страната ни да изпълни ВСЯКАКВИ по-нататъшни съюзни инструменти за прилагане на примирието. Към 5-6 септември 1944 г. се добавя още една фраза:“Тази инструкция и изискванията ще бъдат съобщени на българското правителство от Съюзната контролна комисия/СКК/, която ще бъде назначена в България за тази цел“.

И – внимание – отново американците, които никак, ама никак, не харесват Сталин, подхвърлят идеята „ американското правителство все още отказва да изостави  принципите на безусловната капитулация, които предлагат да бъдат наложени на България, АКО тя е готова да излезе от войната СЕГА!“Годината е 1944-та, а 9-ти септември е още в небитието.

Всичко обаче в България тече по старому.  Може би от политическо изхабяване, от персонален мързел, от братовчеди в Бавария и Виена, или кой знае от какво, но цялата 1944  година до 9 септември е пропиляна! Праща се разфокусирана политическа мисия в Кайро със Стойчо Мошанов. Той заминава, но без мандат да преговаря със съюзниците най-накрая  България да мине на страната на САЩ, Великобритания. Мошанов се разхожда в Кайро „информативно“, се казва в докладите на ченгетата от Форин офис . Никой не  забелязва никакво българско творчество за изход от възпаленото до крайност военно статукво. В Египетската столица Стойчо Мошанов разговаря обтекаемо и мъгляво с американски и английски представители, тупа топката, пише подробни и безмислени писма до Двореца. Вариантът в главата на българските политици в навечерието на края на Третото българско царство, август 1944-та година, е изглеждал дявол знае как. Нещо от рода на „победена страна“ ще бъдем, то е ясно, но поне да се борим да не  е „безусловна капитулация“! Криви и затова им били сметките! Като дочул подобни приказки и надежди,  Георгиус Папандреу възразил остро – България ще си плати като поп! Тя трябва да посрещне съюзните искания, да предаде военните материали, да поеме разходите по прехраната на репратриране на населението, да плати репарации за нанесени военни щети от ВСЯКАКЪВ ВИД, да предаде валутата, да върне териториите…На Папандреу му е лесно – зад гърба му стои Гърция! А зад България?

 


СТОЙЧО МОШАНОВ „МОЯТА МИСИЯ В КАЙРО“

България, милата, се разбързала в първите дни на септември! Е, вече нямало смисъл. Когато съюзниците научили, че е обявила война на Германия, реакцията им била  „след дъжд качулка“. Лорд Мойн казал сурово „няма да смекчат нашите сърца!“

По-нататък е ясно. Москва подчертава, че тя ще има приоритет в „случая с България“. Както вече казахме, тя го играе уж приятел, но нито една от зверските клаузи не отпада. Видно е,че подходът към българското примирие отначало докрай е този на „безусловната капитулация“. Което все пак  е малко странно, защото до подписване на документа за примирие със страната тази фраза липсва…

Изтеглянето на българските войски от Югославия и Гърция, мнозина от остатъчната власт на царския елит, се смята за важен знак за омилостивяване на сърцето на Победителите. Макар и закъснял акт /царството е било предупреждавано неведнъж за това/, всички вярват, че изтеглянето ще се схване  като изпълнение на предварителните условия, изработени на най-високи дипломатически равнища. От 9-ти септември нататък първите крачки на Отечественофронтовската власт, Звенари, земеделци, комунисти, социалдемократи, са в тази посока  – да се осигури поне статут на „съвоюваща страна“! Готови са и да изпратят българска армия в битка с нацистите. Уви, англичаните и американците се оказват злопаметни. Идън, големият британски дипломат, напомня|:“ Ние смятаме, че великите сили, при определяне на тяхното отношение към България трябва да имат предвид не българското поведение към тях самите, но също така и агресията, която тя извърши срещу нейните съседи-съюзните държави Гърция и Югославия. За нас е недопустимо България да бъде поставена в по-добра позиция!“

Едно отклонение.

Тъй като хората от фондация „Истина и памет“ са крайно игровити при боравене с фактите и ги натамъняват както на тях им се иска, ще разкажа един показателен  случай.

На 6 октомври в Москва пристига българска делегация за фаталните преговори за примирието и неговото подписване. Начело е външният министър, героят от обществения протест срещу депортирането на евреите от старите земи, Петко Стайнов. С него са  Петко Стоянов, Добри Терпешев, Никола Петков и неголяма група съветници. Петко Стайнов прави изявление. В изявлението се казва, че правителството на ОФ е пристъпило към наказание на онези, които допуснаха „толкова отвратителни явления в завзетите от българските власти съседни територии“.  Подобни изказвания имат за цел да спечелят подкрепата на победителите. В далечна перспектива обаче, признатата вина на България като колаборационистка страна играла с Адолф Хитлер срещу демократичния ред на Европа й изиграла лош номер. Били сте фашисти, гонили сте и изпращали в лагери партизаните ни, правихте се  на интересни, сега да видите! Алчният за власт Йосиф Сталин не пропускал и най-малка възможност да заличи вчерашните врагове. Никой не можел да умилостиви сърцето му. Дори Георги Димитров!

И България платила с 45 години комунизъм. Като в народната приказка – и буцата сол изял, и сто тояги на голо получил…

28.10.1944 г., Москва. Външният министър на България Петко Стайнов подписва примирието.

 

За комуникацията със съветските апаратчици и техните контрагенти в първите дни след 9 септември, има едно знаково писмо до Георги Димитров. То отново е на Петко Стайнов. В него се казва „Вашето писмо преди няколко дни вече ни показа не само, че не сте ни забравили, но и че с цялото си сърце, с всичката си мъдрост и с многостранния си житейски опит при нас и зад нас, ние всички, а особен ония, на чиито жребий се падна да се нагърбим с управлението и спасението на България в тия времена, бяхме насърчени и обнадеждени от това Ваше писмо! На Вас поне мога да кажа, като на съотечественик, че само една Велика Русия, едно велико славянско сърце, можеше да се издигне над увлечението на мъстта и щедро да подаде ръка на  давещата се в своето престъпление и в своето разкаяние по-малка сестра! Ние сме благодарни за това – каквато и да бъде присъдата, която тримата съюзници ще ни прочетат.“

Повече от ясно е, че за левите и десните политици в България през последните десетина месеци до края на трагичната Втора св.война, се налага да сменят конете по време на състезанието. А това не е добре, естествено. Новият „кон“, Георги Димитров, е стар комунист. Враг на нацизма от Лайпцигския процес. Съветският съюз за него е повече от брат, сестра и жена. Гледа на политиците от бившата върхушка с презрение. Смята ги за подмазвачи, блюдолюзци, дори когато са „леви“ като Петко Стайнов. „Ляв“, но – в царското време, царски депутат. Пък и написал книгата „Как България да настрои правото и икономиката си по време на война“!

 

По-нататък е също така ясно.

Победителите са безапелационни. С еднаква тежест се стоварват условията на примирието върху ВСИЧКИ страни – бивши сателити на нацистка Германия.

Безусловната капитулация на България довежда за страната същите последици както злощастния Ньойски договор.

Историци, които не влизат в интепретативната схема и клишета на  фондация „Истина и памет“,  са публикували за интересуващите се фактите за този нов Ньойски договор на  общественици, учители, журналисти.

Ето ги:

В сключеното Съглашението за примирие се определят финансово-икономическите ангажименти[3] на България. Реалностите са неизбежни. България е в лагера на победените и ще трябва да понесе произтичащите от това последици.

Дните след 9 септември Отечественофронтовското правителство в София и присъстващите чужди войски очертават очертаващия се крах на политиката на съюз с Германия, открито следвана от 1 март 1941 година с подписания Пакт за сътрудничество от българското правителство на Богдан Филов и цар Борис Трети

България трябва да участва в разгрома на Германия, което означава НЕПОСИЛНИ РАЗХОДИ.  Тези разходи тя ще направи, за да спечели благоразположението на победителите и да осигури един по-поносим мир. Ще изпрати армиите си в Унгария и Югославия, без офицерите им да са сменили немските си униформи и с  немско оръжие. Ще даде жертви. Резултатите…

България трябвало да поеме разходите по придвижването на съюзните войски в Гърция по вода, суша и въздух. Репатрирането на военнопленниците е за сметка на българското правителство.

България трябвало  редовно да изплаща парични суми в българска валута и да предоставя стоки и услуги, които потрябват на Съюзното /Съветското/ главнокомандване. Доставките на значително количество стоки, дори парични средства, трябва да продължат неопределено време.

България правила огромни разходи във връзка с участието й във войната срещу Германия. Освен жертвите и материалните разходи, тя изплащала интендантските средства, включващи отпуснатите хранителни припаси, фуражи и др.както на българската армия ,така и на съветските войски, на Югославската народоосвободителна армия.

Парите, изразходени в тези месеци изглеждат така:

23 390 804 209 лв. за горните разходи. 3 501 361 555 лв. за заплати и вещево имущество.

3 593 470 084 – за изоставените в Македония и Тракия, както и използваните и унищожени инженерни средства

 До 8 май 1945 година разходите са

63 262 141 733 лв.

Към тях се прибавят и извършените дотогава разходи по изпълнението на др. точки от Примирието, които надхвърлят

30 милиарда.

Така похарчените средства в пряка връзка с воденето на войната са

95 241 582 054 лв.

Освен това: загуби за националното стопанство от мобилизирането на работна ръка, откъсването й от икономическата дейност и реквизирането на транспортни средства – /т.нар. косвени щети/

27 059 286 810

Като се прибавят и обезщетенията, които българската държава ще изплаща в следващите 10 години  на инвалидите и вдовишките семейства, стипендии, еднократни помощи, се получава

10 979 850 583 лв.

 Или сума сумарум: 133 280 719 447, тоест 300 млн.долара. Тази сума е равна на около 1 млрд. златни франка!

 Това са плащанията на България само за 9 месеца! Към тази картина трябва да се добави и изтеглянето на 170 германски предприятия с чужд капитал – около 4 млрд. долара; 25 унгарски- 70 млн. долара.

Превозват се съветски  войски през България – разходи на БДЖ – 1 600 млн.

И така нататък.

Разорението е катастрофално. Прибавете към това и международната изолация на България като бивш германски сателит, тежката суша и какво ли още не, за да направите едно различно от  фондация „Истина и памет“ заключение, а именно:

Един от най-правоверните и жестоки форми на съветския комунизъм е в България! Този комунизъм, родил „милиционерска демокрация“, Белене, т.нар. възродителен процес и арестуваното свободно слово, превърнал българските граждани в опортюнисти и съсипал икономически страната, го дължим на Борис Трети  и правителствата му до 1944 година!

Шмайзерът на чуждестранната армия на пъпа на София е обиден за суверенното ни самочувствие, защото ни напомня какъв мишкуващ сателит на Съветския съюз сме били. Но цялата истина трябва да се признае извън емоциите и новите политически ветрове. А тя е повече от категорична: политическата върхушка, за която милеят активистите на „Истина и памет“ на 1 февруари, е  направила трагичния за нас избор да застанем рамо до рамо с  нацистка Германия. Когато тръгват съветските танкове по днешния площад „Независимост“, пътят й е бил направо постлан. На Йосиф Висарионович Сталин му оставало само да вземе победата над природно надарената България, паднала като узряла круша. Добре е да помним политическата класа в лицето на Богдан Филов,о.з. Никола Михов, Йордан Севов, Любомир Лулчев, Павел Груев, Иван Багрянов, Петър Габровски, Васил Митаков, Константин Митаков, Дочо Христов, о.з. Руси Христов, д-р Александър Станишев, д-р Александър Сталийски, Димитър Гичев, Данаил Крапчев [4]и всички десни  журналисти. Те са извършвали от сърце пропаганда в полза на Хитлер, те са управлявали рамо до рамо с държавите от Оста,те са другарували със софийското бюро на Гестапо, следователно  са били престъпно безотговорни пред историята! Подценили са геостратегическото положение на България, надценили са военната мощ на Райха, повярвали са в победата му във Вт.св.в., размечтали са да живеят богато и пребогато в общия еврепейски пазар, обещаван им от стратезите на нацизма, разигравали си коня в Македония и Тракия със завидната арогантност на Окупационните си корпуси, въвели антисемитско законодателство, за да експроприират еврейското имущество и да ги разкарат от пазарната конкуренция, накарай депортирали евреите от тези земи, за да допринесат за Европа – чиста от евреи, а накрая…

*Авторката произхожда от семейство на царски офицер и майка, завършила американско училище

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Георги Марков – „Българо-германските отношения и връзки 1931-1939 г.“, Докторска дисертация, 1

[2] Г.Никова – „Процесът на съветизация и преустройство на българската външна търговия“, Исторически преглед, 2002

[3] Даниел Вачков, Мартин Иванов – „Изпълнението на финансово-икономическите клаузи на Съглашението за примирие с България от 28 октомври 1944 г.“ – Исторически преглед, 2004

[4] В. Демокрация, 1996 г. публикува списъка на реабилитираните от Върховния съд държавници