Радостта от нещата, които човек прави за другите

Шен Куо написал шедьовъра „Приказка за четката“ през 11 век. Статията със заглавие „Радостта от нещата“,  е част от 609 други с дължина от едно изречение до цяла страница. Китайският гений имал изумителна способност да наблюдава. Когато стигнал до заключението за радостта от добрите дела, били го изпратили в изгнание. Не много положителна ситуация за позитивните му идеи, нали!

На втория ден след Рождество една новина се разнесе мълниеносно благодарение на електронните медии. Тя не бе за терористични атаки, нито за гигантско цунами, убийствени наводнения, избухнал вулкан, дори не за поредна чудовищна катастрофа по пътищата ни. Не. Новината беше кратка.  Директорка на детска градина „Вит“ от някакво забутано плевенско село, поканила Слави от Сдружението за сираците да зарадва децата в градината за Коледа. Отишъл той с торбички с лакомства. Преди да връчи торбичките, още докато траела детската  „програма“, открил простичък факт. Децата били със скъсани дрехи, с гумени чехли и мръзнели от студ.

„Какво правя тук“, запитал се Славе. Как ще направя щастливи тези бедни и измръзнали дечица с това, че съм тук и нося някакви торбички“…Потърсил репортерка от радиото, за да отправи апел за помощ. Латинка отишла, видяла за какво става дума. Потресла се при вида на децата. Попитала директорката как си обяснява тази мизерия. Директорката казала, че за техните семейства е спасение, че детската градина ги приема. Защото тук са поне „на топло и нахранени“. Семействата нямали пари, а децата имали нужда почти от всичко – дрехи, обувки. Латинка преброила 43 малчугани, от тях 16 момиченца от 3 до 7-годишна възраст. „Молбата ми към всички добри хора е да дарите стари макар, но чисти, изпрани дрехи“, казала пред микрофона на  БНР директорката.

Историята с измръзналите босоноги дечица от затънтеното село Дисевица беше разпространена и от Маргиналия. Не очаквахме кой знае какво. Правозащитната ни новина едва ли би могла да наруши коледния мир, да вдигне хората от трапезите и радостите им. Рождество Христово е светъл празник, семействата си почиват от уморителната еднаквост на делника.

За по-малко от три часа обаче, интернетът превърна читателите ни в общество. Посещенията на новината за детска градина „Вит“ се увеличаваха лавинообразно. На 26 –ти декември вечерта бройката надхвърли 3000. През нощта, сякаш са се лишили от сън и спокойствие, хората бяха продължили да четат и споделят апела за помощ. Четенето на новина за детската несрета е труд за душата, но те го правили. На втория ден вече станаха 20 хиляди. Вечерта цифрата се закръгли на 70 хиляди. Включваха се мъже и жени от САЩ, от Европа. Не смогвах да записвам имената на онези, които лично пишеха и искаха да помогнат. На третия ден надхвърлиха 134 956. Продължават и в този момент- вече броят е 210 748 хиляди.

                                    Сайде от Каварна

Тя вероятно е помакиня. Завършила е фризьорски курсове, но не е работила по специалността. Няколко години е била лелка в детска градина. Момиченцето й вече е на 6 години. Сега е по майчинство. Бебето й е момченце, затова, казва Сайде, ще изпратя само момичешки дрешки. Няколко пъти попита за адреса на селото. След това опакова всичко и отива до пощата. Пощата в Каварна я отпратила – да дойде след празниците, не работели. Сайде беше много тъжна. Успокоих я, че пакети с дрехи вече са заминали за Дисевица. Изпратени бяха от Кюстендил, София, Благоевград…На този втори ден от публикацията за бедстващите малчугани от детската градина „Вит“ още не подозирах, че апелът за помощ ще отекне и зад океана…

Хайде сега да си представим нещата. 43 окъсани дечица, обути в гумени галоши, а навън е минусова темперетура. Нито да се приберат в къщи, защото там е още по-зле, освен, че е мразовит студ, но  няма нищо и за ядене. Не е избор и да стоят нахранени в детската градина. Там пак мръзнат, нали памучните им дрешки са с дупки, окъсани… Ако има български Виктор Юго да напише отново „Клетниците“, реалностите между 19 и 21 век ще съвпаднат. Уви.

Сайде е от махалите на онази малка Каварна, където хората и децата им също не са цъфнали и вързали. За нея мизерията не е абстракция. Да бъде загрижена за чуждите деца е нейната нормалност. Оставила бебето на свекърва си.  Или може би на някоя съседка. Опаковала кашона, хваща за ръка шестгодишната си дъщеря и отива пеша до пощата. На състрадание те учи животът, нали така! Постепенно разбираш, че има смисъл да вършиш добри дела. Вътрешното ти същество го иска!  Сигурна това е имал предвид китайският мъдрец когато написал онова изречение. За радостта от нещата, които човек прави за другите.

Безбройните въпроси на непознатите жени и мъже, които четат Маргиналия, следваха един след друг.  Пишех адреси, изпращах телефонни номера на кмета на Дисевица, на председателя на сдружението на сираците, на списъците, на броя дечурлига от първа и втора група. На размера на обувките им. Общувах с непознати жени.  Правех връзки между тях. Чудех се какво ли би станало, ако публикацията ни бе попаднала в обичайния свят на безразличието. Щях да стана свидетел на коментари, еми, какво толкова, много бедност по света, не можеш да помогнеш на всички.

Информацията за село Дисевица и бедстващите деца бе попаднала в полезрението на  симпатичната ми група леви социолози. Във фейсбука на сайта им се разгоря кратка дискусия. Накратко, там се казваше: „Ако линкнатата новина ви трогва и обичате децата, тогава намразете капитализма (ако не сте още)“.

Левите социолози по правило пият вода от извора на новата не-марксистка „лявост“. На Жудит Ревел например. Или на Джейсън Рийд.  Веднага поставиха в тяхната парадигма въпроса за капитализма. Той е категорично ирационален, безчовечен, не може да задоволява потребностите на всички, затова деца и възрастни ще ходят голи и боси и нямат какво да ядат.

Съмнявам се в правотата им. По-нататък ще кажа накратко защо.

                       Кюстендилските жени от инициативата „Бъди човек“, майките от                                         софийската църква „Св.Николай“

Ива ме увери, че ще опаковат и изпратят навреме дрешки и обувки за сиромашките деца. Каза ми, не се притеснявайте, знаем как се прави това. Преди Рождество вече успели  да нахранят 840 човека. Браво на вас, възхитих се.  Ива говори за самотните  възрастни хора. Онези , които си нямат никого да им подаде топла храна. Пенсиите им не стигат да си плащат парното. Пестят за ток, греят се в една стая. Колкото да живеят. Има такава житейска философия –макар да преживяваш криво-ляво. Такава ти е съдбата. Примиреният с глада човек е благодарен  ако има по празниците някой да му даде супа.

Нещата по парадоксален начин са свързани. Не е справедливо, но е част от съществуването. Благодарността от страна на несретния придава чувство за духовна пълноценност за загрижения. Едните нямат, другите имат, така се подържа някакъв извечен баланс.  Важното е да се помага. В тези три предновогодишни дни много неща ме изненадаха.  Например, една богата съпруга на столичен сомелиер. Тя спада към онези, много богатите, които прекарват празниците си в Лас Вегас или остров Пукет и  карат кола Мерцедес-Бенц S класа. Богата, но поиска да изпрати дрешки за децата от „Вит“! Защо го направи ли? Вероятно, защото и между тази задоволена класа съществува чувство за етично поведение. Най-вероятно то ги е подтикнало да сторят добро. Да обуят  клетничетата от Дисевица. Толкова.  Искате ли да ви разкажа как изглеждат личицата им, попитах. Не, ще се разплача, недейте. Достатъчно ми е да знам,че съм го направила, каза дамата.

Жените от софийската църква „Св.Николай“ се тревожеха, че закъсняват. Било по-сложно, трябвало да говорят с отеца, сега вече всичко е опаковано. Изчакайте да мине Нова година, успокоих ги. Вече са доставени достатъчно дрешки.

Кашон с дрехи от Германия

Бях млада журналистка, когато попаднах за пръв път в дома за сираци в Пловдив. Обитаваха една убога клетка, която комунистическата държава им беше заделила. Бях разтърсена от гледката, защото тези деца бяха отрицанието на демагогията наречена грижа за новия човек. Комунизмът може да се бъде уличаван в стотици още грехове, но грехът към „ничиите деца“ , както ги наричаха тогава, ми се струваше непростим. Цялата държавна лъжа се беше просмукала в костите ни, затова и медиите мълчали за отвратителния живот в  детските институции. Лелките работеха там с отвращение, все едно че са изпратени на каторжен труд. А децата…те си бяха виновни, че са се родили „копелета“, или че родителите им не могат да се справят с живота. Тогава нямаше инициативи от рода на кюстендилската „Бъди човек“. Падението  на душата на онези, живеещите около срамните домове където нямаше грам човещина към малките им обитатели, запокитени в нищото, не беше отбелязвано от изследователите на комунизма. Това падение лъсна наяве през демократичните времена. Но това е дълга тема.

                                              Бедните деца и Нова година

Дрешки и ботушките са от Америка

Апелът за помощ за детската градина „Вит“не срещна каменната стена на безразличието и егоизма. В тази новина се съдържа целият ми оптимизъм. Стотиците хуманни жестове на грижа и любов към непознатите босоноги деца от затънтеното село са топло свидетелство за съхранените зони на човечността. Не съм склонна да потърся друга гледна точка. Във всяка социална система опорните точки на етиката и правата на човека съставляват неподозирано красив  потенциал за личността му. Етичното действие доставя радост. Поне така твърди китайският писател Шен Куо. А аз имам всичките примери на света и своите собствени, да му вярвам напълно. Не трябва кой знае какво прозрение, за да бъдем убедени в това.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).