Антиутопистът Олдъс Хъксли, психеделичният Морисън и един българин

от -
426
Вал Килмър (Val Kilmer) и Мег Райън (Meg Ryan) са звездите в култовия филм The Doors (1991 г.) на не по-малко култовия режисьор Оливър Стоун

 

Преди години скитах из Пер Лашез. Нарочно отидох на гроба на Джим Морисън. Яд ме беше, че така тъпо си отиде от този свят. Мястото беше превърнато в истинско езическо капище. Плакати с Doors, снимки на Джим, кадри с Вал Килмър  от филма The Doors, бутилки, спринцовки, стотици букети и скърбящи стръкове цветя, бяха превърнали последното ложе на неистовия певец в символен и поколенчески екстериор. Щях да съм по-щастлива ако из Парижкото гробище на Големите се чуваше Ligth my Fire, The Other Side, или поне The End, с техните текстове претъпкани с метафизична загадъчност, контракултура и лудост.

После се  замислих. Всъщност, контракултурата на The Doors хич не е дете без родители. Достатъчно е да се запита човек защо името на наркотичния шаман на рока препраща към друг култов персонаж , също много гневен, омерзен от света и страхуващ се от смъртта! Ясно е, че и двамата са търсели нещо отвъд проклетата видимост на света.

Мнозина знаят, че Джим Морисън е взел The Doors  „назаем“ от  Олдъс Хъксли.  От неговото философско есе “The Doors of perception were cleansed, everything would appear to man as it is: infinite[1]“ . Спомням си, че когато научих това, си казах , да му се не види!  След това се досетих, че текстовите  взривове на Джим Морисън, безумните му сцени с инцестните провокации в The End, вбесили полицията и подлудили феновете му, имат общо с Хъксли!  Джим взимаше халюцигени за закуска, защото не можеше без дрога. Психеделикът зашеметяващо анимира съзнанието, сюррюреализмът е предпочитан пред класическия наратив на разума.[2] Британският автор Хъксли сътворил една от първите антиутопии на ХХ век,  зариби света с   гениалните си  прозрения за ужасите от раз-хуманизирания свят, но и  със ефикасното средство за бягство от него. Хвърли китката с мексиканското биле, така да се каже, на лудия Джим Морисън. Казват,че на смъртното си легло Олдъс поискал за последно от Мескалина. За нихилиста Морисън е същото.

 

Дали  обаче не е твърде въобразена подобна връзка между двамата? Да, несъмнено, войната, диктатурите, тоталитаризмите, заседнаха като рибена кост в гърлото на европейския хуманизъм. Не затова ли Олдъс Хъксли е  написал  „Националрадикалите си правеха каквото си поискат и последствията са известни на всички ни — болшевизъм, фашизъм, инфлация, депресия, Хитлер, Втората световна война, разрухата в Европа и почти всемирен глад[3]“!  И  как пък през 60-те мега консумативни  години онзи англо-ирландски-шотландски мелез от Флорида  е „захапал“ всичко това – всеобщия разпад, атомизирането на обществото, крахът на човешките връзки, смъртта по пътищата, по-страшна от войната!

Тези въпроси ме отвеждат и сега  в едно по-далечно време. Когато светът се е разпарчетосвал на болшевизъм и нацизъм и се наложило Европа да се раздели с уюта на „света от вчера“, както е написал Стефан Цвайг. От Хитлерова Германия емигрира болезненият  писател Хайнрих Ман. В Москва параноичните  чистки на НКВД, са посекли нежния символист Гумильов, авангардните поети Пастернак, Марина Цветаева, Анна Ахматова, са поетически и буквално смазани от мощните тела на Максим Горки, Николай Фадеев,  Алексей Толстой.

Какъв е бил през 30-те години на миналия век за  Олдъс Хъксли, за да напише  в кървавия залез на Европа своята антиутопия? И после… да се засели в царството на Мескалина? С кого си е говорил? Бил ли е хуманист- космополит,  какъвто е бил културния тренд на времето? Или е носел в душата си  само Англия?

Хрумна ми: дали когато е събирал капка по капка презрението си към претърпяващото с бързи стъпки  тотално крушение човечество, е включвал и българската литература! Каква фантазия!  Хъксли да познава България!

 

Олдъс Хъксли написва антиутопията „Прекрасния нов свят“ през 1932 година

 

                В Двореца на Взаимността. Palais de la Mutualite. 1936 година

Човек трябва да ходи в гробищата. Също както трябва да поддържа паметта си жива. И да й набавя връзки и контексти. Поне това ме подсетиха  Пер Лашез и Джим Морисън.

Три години след като Адолф Хитлер е спечелил изборите, генерал Франко вече е почти разбил красивия протест на анархисти, комунисти и социалисти от „Народния фронт“ със своите добре въоръжени и мотивирани фалангисти и маври. Протестът на анархистите и комунистите се е  превърнал в смърдяща гражданска война, за която Пикасо ще нарисува десетки картини, една от една шедьоври. Тогава все още имало ПЕН клубове. Сдружения на квалифицирани писатели, поети, романисти. Те правили конгреси, за да демонстрират ангажираност към проблемите на глада, мира, расизма[4]. Пишели манифести, в които заявявали, че задължението им „не е да се оплакваме и да се караме,а да атакуваме лицемерието, несправедливостта и идиотщините в нашия свят“![5]

В Париж през 1936  година се събирали за интелектуална работа, казано на днешен език –  в тематични  workshops, Луи Арагон, Хайнрих Ман, Андре Жид и още дузини други. Имало и съветската група  от верните на Сталин писатели като Иля Еренбург, Ал.Фадеев, Всеволод Иванов или споменатият вече Алексей Толстой. Трябвало да се работи по проблеми, важни за човечеството. Например, да се търси естетическо измерение на „новия човек“, както го мислела  Сталиновата концепция,  или пък тази, на Хитлер. Събраните писатели разсъждавали за границите на културата едновременно с пластичните игри , за красотата на  формализма и бездънната пропаст на  индивидуализма. Такава е била рамката на хуманитарния дебат.

Диктаторите, разбира се, гласели съвършено друго. Но за тях тук няма да разказвам.

Алексей Толстой разказвал на колегите си по перо за пътуването си през Барселона. Как чувал писъците на 8-дюймовите снаряди и едва оцелял от ураганния огън по града. Възхищавал се от гражданския кураж на Каталуния. Буеновентура Дурути се е превърнал в централна фигура на испанския анархо-синдикализъм, а примерът му стигал до Латинска Америка. Всички леви хора на  Европа споменавали името на Дурути със същия неприкрит възторг и фасцинация, каквито днес предизвикват името на каталунския премиер Карлес Пучдемон. През определени периоди хората се прехласват по личности – Карл Маркс, Че Гевара, Ленин, Лех Валенса, Папата. После правят тениски с ликовете им. Тениските се продават добре.

Хосе Буенавентура Дурути Думанже, испански революционер анархосиндикалист

В Париж бил и Олдъс Хъксли, почти 30-ина години  преди да се роди музиката на Джим Морисън. Сам той бил млад тогава.  В  Двореца на Взаимността  разговарял с Хайнрих Ман,който ръководил конгреса. С Лион Фойхтвангер, Андре Жид, Луи Арагон, Андре Малро, Анри Барбюс, Жулиен Бенда, с неистовия репортер Ервин Киш и с още куп други светила на хуманизма. Говоря за онзи хуманизъм, който хитлеристките бомбардировачи и газовите камери на Аушвиц, Заксенхаузен, както и Голодоморът, ГУЛаг, простреляха смъртоносно в сърцето нашата цивилизация.

Олдъс Хъксли говорил слабо френски. Откъде зная ли? От свидетелството на единствения българин, присъствал в Palais de la Mutualite. Той записва в тефтера си впечатленията си. За Хъксли пише:“Току що бяхме чули Мадлен Паз, известна журналистка. Тя се опита да прокара в речта си явно троцкистки и клеветнически идеи за съветската делегация. До мен се приближи един човек. Обръща се към мен и пита на неловък френски език:“Коя е тази дама? Говори добре, но мисли лошо“. След което се представя. „Подаде ръка и се усмихна“, записва си Людмил Стоянов. Езиците дирят пътища за разбиране, докато главите вършат обратното, добавя още той.

 

 

 

Българският писател Людмил Стоянов издава книгата „Моите срещи в Париж. Разговори с писатели“ през 1938 година

Името на Хъксли  му е „познато“. Впрочем, Людмил Стоянов не само записва впечатленията си от светилата на европейската литература, но прави и интервюта с тях. Връща се в България и издава книга „Моите срещи в Париж, Разговори с писатели“. През 1938 година Людмил Стоянов се е концентрирал върху Испанската гражданска война, както и повечето от участниците в Palais de la Mutualite. Вълнува се и от току що отминалия Конгрес на писателите в СССР. Тогава  политико-икономическите фокуси на Сталин били във вихъра си. Отхвърлили за цели десетилетия напред футуристичния авангард в поезията, канонизира се  соцреалистическия „метод“ в литературата и критиката.Учреденият Съюзът на съветските писатели действал често като Трибунал за неправилните. Максим Горки твърдял,че „литературата е политика, продължена с други средства“. Горки мрази революционната анархия и се превръща във  върховен  сталинистки Public relations. Мрачните времена за Русия не само са почукали на вратата. Те са влезли.

Людмил Стоянов  ще издаде и още една книга, за която ще стане дума по-нататък. Тя е свързана с фашизма и бъдещето на културата – опорни точки за изход от настъпващата гигантска криза. За репресиите на болшевизма писателят се досещал. Ще ги отбележи мимоходом, затова пък – точно.

Любопитен е фактът на свързаност, солидарност и интелектуалното сътрудничество между писателите от Великобритания, Франция, Съветския съюз и България. Пред грозното лице на настъпващия  Край,  поетите, есеистите, романистите, хората на писалките /нали това означавало PEN club!/ трябвало да направят своя brainstorming. Слаб или силен е бил писателския гений?

В Парламента на културата  било „душно“, разказва българският участник в конгреса. Бил напрегнат между толкова знаменити  писатели, чиито имена му вдъхвали „почит и адмирация“,а трябвало да прочете речта си за състоянието на българската  литература. Тя не била неизвестна за някои от гостите  на форума. Фадеев споделя публично,че „Под игото“ е „формирал неговия мироглед“. Хайнрих Ман мечтаел за Бургас и морето. Андре Малро и Ромен Ролан хвалели  светкавичните реакции на преводачи и издатели в следосвобожденска и после в царска България. А каква по-голяма мечта за един писател е да бъде преведен, да излезе от душния свят на дома! Издателства като „Гутенберг“, „Култура“,“библиотека „Всемирна литература“ и още десетки други издателства в България разполагали още от края на миналия век с блестящи преводачи от руски, немски и френски. Да споменем само Пенчо Славейков. А и Людмил Стоянов е бил от тях. Превеждал Пушкин, Лермонтов, Балмонт, Байрон, Шели. Антиутопичният  роман на Хъксли „Прекрасния нов свят“ е издаден на български още през 1932-ра. През британския автор читателите от София и Варна вече познавали описанията на предстоящия  нечовечен, технологизиран, безчувствен свят на бъдещето.

През 1936 година в  Париж Олдъс  Хъксли произнесъл блестяща реч.

Поне така твърди Людмил Стоянов. Хъксли говорил  за това,че „решаващ фактор в „тоталната пропаганда не е това, което е написано, а това, което не е написано. Върху общественото мнение влияят по-малко речите, статиите на официалната пропаганда, отколкото пълното мълчание“, твърдял британецът. „Мълчанието е много по-опасен враг на културата, отколкото най-умната пропаганда пред похода на варварството“, убеден бил той.

Без съмнение, писателите искали да  предложат на човечеството адекватни защити за креативността му, за прогреса, за светлината, както те обичали да казват. Въпреки че пламъците и стенанията на убитите  в  Испания затулвали небето над Мадрид и Валенсия, а Хитлер вече е предоставил  на генерал Франко транспортни самолета-убийци и близо 300 т военни материали, 300 000 пушки, 10 000 картечници, 400 бронирани бойни машини,  за поетите и есеистите нещата изглеждали все още да имат бъдеще. От съветската група не подозирали,че комунистите ще извършат  масово клане на антисталинистки настроените анархисти в Барселона през  следващото лято на 1937 г. с помощта на разузнавателните служби на Червената армия и НКВД.  Либерали пък като Хайнрих Ман,  индивидуалисти като Жулиен Бенда, католици,  и един българин леко offline умували върху силата на културата и жилавата мощ на  словото.  В едно по-късно време един от тях ще каже – бяхме „пренебрегнати“ пророци, които вият в пустошта“.

Писателите твърдо вярвали,че има нужда от тях. Олдъс Хъксли също. Поне през 1936 година.

          В света днес никой не се интересува какво мислят писателите

Признавам, бях абсолютен фен на Джим Морисън. Приличаше ми на Байрон, Пърси Шели и Гийом Аполинер. Винаги съм подозирала,че има невидими „любовни“ тайни между хората. Морисън  не е живял в Европа, за разлика от Хъксли. Строшеното порцеланово изящество на света преди Великата Октомврийска революция и Втората световна война обаче, е „агент“ на рок-културата. Рок културата е критическа рефлексия към  наивитета на романтиците. Тя е протест. Срещу какво?

И така,  Доорс взимат името си от „Дверите…“ Наркотиците,ЛСД, психиделичният рок, както и влюбеността в невъзможните неща, обратни на скуката на всекидневието, са генетичния код на рокаджията-текстописец. В навечерието на Уудсток става все по-ясно, че писателите са излишни.  Няма нужда от конгреси за мира и защита на цивилизацията. Технократите, експертите , IBM специалистите, са ги изместили. Със сигурност Мескалина ще се окаже избора на поколението. Айде стига Карл Маркс и Рихард Вагнер!

Когато публикувал своите книги „Моите срещи в Париж“ и „Съвременна Европа. Фашизъм. Култура“, Людмил Стоянов със сигурност се идентифицирал с лявата  световна опозиция на фашизма. Както написах по-горе, чувствал е разни неща, които драскат по физиономията на болшевишкото превъзходство. В бележника си е маркирал как съветската делегация стояла „все изолирано, което било нейн избор“. Завършил философия и архитектура в германски университет, владеещ много езици, той е бил гражданин на света. Заради двете книгите за Парижкия конгрес и статиите си за фашизма, Людмил Стоянов е  обвинен, че не е патриот. Жестоко е пребит от офицерите на „Военния съюз“. Близките му го откриват почти бездиханен. За да го спасят от безбройните му рани, увиват го в прясно одрани кожи. Забранено му е да публикува свои творби и статии. Интерниран е в Пазарджик, а по-късно и в Сомовит. Репресиите на фашизираните военни срещу него го превръщат в следващото десетилетие на „новия“ път на комунистическа България,  в неособено симпатичен администратор на литературата, верен на съветските й догми.

На Запад и на Изток европейският интелектуалец отстъпва на следвоенното прегрупиране на силите. В края на 40-те години  нищо не е наред по координатната система на хуманизма. От посланията в парижкия Дворец на Взаимността и убеждението,че „ художникът е строител на духовния живот на човечеството“, не остава нищо.

Човечеството заживя необратимо в рамката на  антиутопичния свят, провидян от Олдъс Хъкскли. Защото…„Робите обичат робството си“, беше написал той. Духът умира пред всички нас. Консуматизмът сменил безсмислено кръвожадните идеологии,  ужасява все повече младите поколения. Гневът се просмуква в кожата на певците с китари. Джим Морисън търси и намира exitus-а. Само халюцогените са алтернатива на тъпия живот! Трябва да се крещи вместо масово да мируваме.

„Waiting for the Sun“!

 

 

         

 

 

 

 

 

 

[1] Олдъс Хъксли „Ако вратите на възприятието се отворят, нещата ще се появят такива каквито са – безкрайни“,Дверите на възприятието“, изд. 1954

[2] Терминът „психеделик” произлиза от древногръцките думи psuchē (ψυχή – психика, „ум“) и dēlōsē (δήλωση – „проявяване“) и се превежда като „проявление на ума”.

[3] Олдъс Хъксли, „Прекрасният свят“,1932 г.

[4] Л.Стоянов, „Моите срещи в Париж“. Младият немски поет Клаус Ман говорил за младежта, обвинява писателите, че са позволили на расизма да привлече към себе си част от младите. Казал,че ако й бяха внушили правилни идеи за живота, те нямало да се увлекат по „расизма и неговите демагогски прилики“.

[5] Пак там