Елица Матеева за новия филм на Анри Кулев„Имало една война“: Как се гони вятъра

 

След първата среща на зрителите с епичната история „Имало една война“ – сценарий Влади Киров, режисура Анри Кулев, си казах, че българинът и преди и сега е бил беден и все догонващ  вятъра на политическите хали. Затова мисълта  „да гониш Михаля“ е напълно в сила за този чудат екземпляр, който умерено вярва във всичко, стига от това да се сдобие с кирия.

Писателят Влади Киров си отиде от този свят в края на март 2019.

Влади Киров, писател

Ето че неговият сценарий, посветен на най – кратката война (продължила само 14 дни) между българи и сърби придоби плът и картина под режисурата на Анри Кулев.  За зрителите на документалното кино Влади Киров е знаково име, по негови сценарии са снимали Костадин Бонев, Станимир Трифонов, Любомир Халачев. А БНТ многократно е показвала филма на К.Бонев „Военен кореспондент“, чиято драматургия е на Влади Киров.

Влади Киров  чете света честно и справедливо през съдбата на отделните персонажи. А когато гледаме „Имало една война“ попадаме на калейдоскоп от лични истории на хора, които са тръгнали към войната, принудени от различни  обстоятелства: починало дете, предоставен на армията вол, търговийка с  илачи, дипломатическа мисия, журналистическо любопитство.

 

Българите си остават екзотична дестинация за културния авантюрист от Запада. Кацнали върху лакътя на Ориента те винаги са на ръба между утре и вчера в навиците си, във вярата си, в душата си. Затова умозрителните философии от Европа, които така бъбриво са залепнали върху небцето на странстващи журналисти, търсещи приключения за своите газети се сгромолясват  в каручката и магарето на младия Андрешко-сирак, възпитаван с максимата, че кесията с парици ще му оправи живота. И Ганьо Сомов върви по пътя, гони Михаля с илачите си, тъкмо завърнал се от Европата, където жените пушат, а някои ходят с панталони. Та, Ганьо попада на разни места от военните действия, не от любов към калните пътища на България, а заради келепира –и докато всеки търси своето мъничко нещо, 40 хилядната българска армия тича две денонощия, преодолявайки 300 км. разстояние.

В това тичане се включват английски консул, руска лекарка, всеки със своите възможности по суша и небе и тичането се превръща в  олвно синя  приказка за смъртта и нравите на гонещите Михаля. Княз Батенберг (Владислав Виолинов) също е тук, опакован в скепсис и любов към своите поданици и когато подминава българката (Луиза Григорова-Макариев) останала без дете, а по време на войната и съпруг, защото войната и бедността ги е убила, за него тя е поредната търговка, за която войната е просто бизнес.

И добре, че все пак спомените на някогашния английски консул (Бен Крос) за сръбско- българската война от 1885 г. са чисти и дори величествени, че да се отсрамим в тази картина.

А героите са преди всичко хора, независимо политическите страсти. Хора, които се раждат по един и същ начин и умират, независимо естеството на смъртта. На война куршумът е очакван нюанс от мистерията на живота. Да, войниците стрелят, да, враговете могат да умрат заедно, дори да споделят мъката си заедно, защото преди народите да станат врагове, са били обикновени съседи.

Използвайки модела на приказката, в която се преплитат събития с различни персонажи, които се срещат в определен момент, „Имало една война“ е  мащабно роуд муви, в което някои тичат, други ги возят, а  трети летят с балон, за да хванат триглавия змей-войната. Не успяват да уловят змея, защото той всичко изпепелява, но поне сетивата се пълнят с истории за една голяма история.

Актьори от различни творчески генерации участват в тази история, тук младостта на Луиза Григорова-Макариев и Севар Иванов  не се препъва в зрялостта на Самуел Финци, Бен Крос, Волфрам Кох, а появата на Иван Бърнев и Филип Аврамов като войници от армиите на две враждуващи държави, които заедно лекуват раните си и споделят смъртта е трогателна.
Камерата на Светла Ганева и музиката на Любомир Денев  са равностойни партньори на трудното битие на персонажите и помагат за възприемане на сюжета цялостно.

На вашето внимание представяме част от размислите на Анри Кулев и Луиза Григорова-Макариев за филма по време на пресконференцията на фестивала на българския филм „Златна роза“-2019 (4 октомври).

Анри Кулев (режисьор):

„Идеята за балона е на Влади Киров. Много е скъпо това съоражение, то е и отчайващо опасно, имахме зелен екран на една вишка и баш на този ден сякаш по поръчка се появи един вятър с 100 км в час и щеше да обърне вишката. Нашето кино е винаги на ръба между живота и смъртта, като се почне от финансирането му и завършим с последния снимачен ден. Винаги, когато работим с написан сценарий със Светла и Любо сме били ангажирани с всяка запатейка от него. Така сме работили с текстове на Борис Христов, на Станислав Стратиев, на Рада Москова, на Христо Ганев. Аз не виждам смисъл режисьорът да взима  драматургичен текст и да го преправя. Ако текстът е лош, ще направиш лош филм, това е. Дълбоко не вярвам в графоманията на режисьорите, които преправят сценариите. Описанието на тичащите войници на Влади е изключително, то е толкова  обемно, че дори не можеш да го проумееш. Светла умува половин година, как да направи сугестията на този въздух и онази дупка, която оставят войниците след себе си. Може би щяхме да постигнем и дупката, но това става с много пари и с работа над 20 снимачни дни. Този филм е направен с 800 хиляди лева от НФЦ и 50 хиляди от БНТ. Със Светла сме вътре с 200 хиляди и аз не знам от къде ще ги върна. Така се прави игрално кино в България. Със Светла не сме взели лев от този филм. Не ни питайте как живеем? Разровиш ли го ще замирише, както е писал поетът. Говорих с Дюлгеров какво снимам, като той ми разказа как е работил с Вера Мутафчиева цели пет години, но на финала нищо не се получило, но текстовете не горят според Булгаков. Целият филм е за костите на всички хора, върху тях стои Отечеството ни. Това са най-тъжните и най-човешките смърти.

В този филм, започвайки от изображението, преминавайки през музиката и актьорите нищо не може да бъде определено като плоско и плакатно. Дори и едрите планове на актьорите са търсени. Всичко е направено специално. И на младини и сега, аз не разбирам българското игрално кино, което влачи всичко към документализма. Не мога да разбера защо се прави игрален филм за случка от живота с документални средства. Усилията да се постигне игрален филм със средставата на документа са безмислени, затова си има документално кино. Мисля, че идеалният филм е игралното кино. Трябва да има преиграване. Възхищавате се на преиграването на филмите при Тарантино, а не можете да проумеете театралността тук. Имахме кастинг, разбира се, но когато се употреби думата „кастинг“ се сещам как Доналд Съдърланд е бил на кастинг при Фелини. Фелини му казал да мине през една врата. А актьорът започнал да го пита с каква характерност, каква му е задачата, като какъв персонаж? Фелини отговорил така: “просто отвори я тази врата и мини през нея.“ Съдърланд отворил вратата и Фелини казал „приет си“. Направихме кастинг разбира се, гледахме актьорите с облекла, на зелено, на червено и пр. Севар и Луиза бяха така убедителни, че другите нямаха шанс. Те са изумително фотогенични и добри, да, те театралничат, когато трябва, защото внушението трябва да получи обем.  Вие мислите, че войниците са тичали така докуметално?Глупости, те са тичали като орда със сълзи на очите. Нямало е друг по-приповдигнат миг, когато е трябвало да се спаси Отечеството. Днес , ако падне атомна бомба в двора ни няма да се съберат и трима човека, а камо ли да говорим за спасение на Отечеството. По повод на разпространението понеже киноведите тук ме питат как да достигне филма да училището, до повече хора ще кажа само: всичко е пълна безнадеждност. Ходих при три заместник министърки на образованието за филма „Пук“ по Валери Петров. Тази институция е абсолютно рухнала организация. Абсолютно консервативна със своите инспекторати и хиляди хора, които имат своя идея за образование. Там е непробиваемо! Разпространението е пълен крах, не са махнати идиотските такси, една прожекция с DSP струва 660 евро в киносалон, монополистите са стегнали за гърлото българското кино. Шансът ни е в телевизията и вероятно след 6 месеца ще се появи и  този филм. Трябва да си мазохист при направата на кино. Получаваш едни пари от НФЦ с ехидната усмивка,че са ти дали нещичко и нямаш право да мрънкаш. Обиколил съм на колене праговете на всички милионери в тази страна, никой не даде една стотинка. Взех кредит от банка заради отчета, който правя по средата на снимките към НФЦ трябваше да чакаме втория транж. Взех 300 хиляди от банка, за да платя на екипа си, иначе ако ги нямах, щях да получа инфаркт. Защото без този заем всички хора щяха да си отидат на средата на снимките. После получих легитимния втори транж от НФЦ и така върнах заема на банката. Така стават нещата в България. Невероятно е всичко това!“

 

Луиза Григорова-Макариев (актриса):

 

„Обикновено на български кастигнги ти казват да си кажеш името, да се завъртиш малко и ти благодарят. При Анри бяха приготвени костюми, имаше зелен екран. Трябваше да пресъздадем нещата, свързани  с епохата. Казах си, че тук наистина е сериозно и трябва да дам всичко от себе си. Точно в тези моменти се притеснявам страшно много. Светла ми направи няколко близки плана и видях зад камерата й пламъчета, което ми подсказа, че може би тя ме харесва. От Анри нищо не разбрах, той се държи с особено  чувство за хумор, което за актьор, който искат да го изберат е малко опасно, защото не може да се разбере сега тук дали просто се шегуват с актьора или казват истината. После ми се обадиха, че съм избрана за ролята. Анри е интелигентен събеседник и през цялото време на мен ми бе приятно да работя и общувам с него. Актьорската игра зависи от всичко, това не е самостоятелно занимание. То не е да си репетираш в къщи пред огледалото и после да го изиграеш на терен. Всичко зависи от жанра на филма, настройката на екипа и най-вече от предварителните разговори с Анри, Влади и другите актьори. Крайният резултат отговаря на нашата вяра, желание и настояване в конкретна посока. А това дали има хора, които приемат показаното или не това е друга тема.“

 

 

Avatar

Елица Матеева

Елица Матеева е родена във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия и Технически университет (спец. Право) в родния си град. Магистър – НАТФИЗ „Театрознание”, специализира „Режисура за драматичен театър” с худ.ръководител проф.Пламен Марков. През 2004 г. прави дебют като режисьор на професионална сцена (Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе) с пиесата “Криза в Рая” от Милена Фучеджиева. Тя e работила с българския ученик на Морис Бежар - хореографът Красен Кръстев в проекта Stereo Love. Спектакълът й от 2007 (ДТ-Ловеч) „PLAY/BACK” по романа на Педро Алмодовар „Пати Дифуза“ участва в различни родни театрални форуми, сред които ЕМТФ „Сцена на кръстопът”. Автор на книгите „Между театъра и киното” и „Целият свят е...кино!“. Артист на свободна практика, ръководител на кино школа за деца и младежи „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс – Варна