Бележки върху психологическата привлекателност на тоталитаризма

Бруно Бетелхайм (1903 – 1990) е световноизвестен австрийски психолог и психиатър. Той е бил затворник в нацистките концлагери и дължи световната си слава на редица публикации, описващи поведението на човека в условията на тоталитаризма, в това число в  условията на концлагер. Най-известната му статия от тази серия, станало веднага знаменита по цял свят е публикувана през 1943 г. в едно американско психологическо списание под заглавие „Индивидуалното и масово поведение в екстремни ситуации“; тя описва начините, по които нацистите в концлагерите довеждат затворниците до състоянието на биологични машини, до това да са живи трупове без воля и съзнание. Следващите му публикации, една от най-известните от които е поместената по-долу статия, са посветени на същата тема – на начините, по които тоталитарните режими подчиняват хората. Той е работил много успешно и в областта на лечението на аутизма у децата.

„Бележки върху психологическата привлекателност на тоталитаризма“ е публикувана през 1952 г. в едно американско списание. Всеки, който си спомня периода 1944-1989 г. у нас, ще види, че изводите, разработени върху германски материал от времето на нацизма, са валидни и за комунизма. Точно заради това поместваме статията. Текстът, който публикуваме тук, е преведен по изключение от руския превод на този текст, поместен на много места в рускоезичния Интернет, защото преводачът не успя да намери свободна публикация в Интернет на английския оригинал. В случая е ползван преводът, намиращ се в електронната библиотека „Гумер“.

Деспотичните управници от миналото не искаха от поданиците си да се съгласяват доброволно с действията им. Другояче казано, те или не искаха от подвластните вътрешно одобрение на възгледите и на методите им, или нямаха възможността да подкрепят със сила подобни изисквания. Предполагаше се, че всички се подчиняват на тирана; но доколкото това беше точно така, той като правило не се грижеше особено какво мислят подвластните му за него: достатъчно беше те само да държат мислите в главите си. Освен това, той не се интересуваше какво хората мислят за него не на последно място и защото нямаше как да разбере какво собствено има в главите им.

В съвременните тоталитарни държави медиите имат почти неограничени възможности за въздействие върху мислите на всеки. Днешните технологии дават възможности за наблюдаване на всяка крачка на отделните хора. Това, а и много други обстоятелства позволяват на тоталитарната диктатура да твърди, че поданиците са напълно свободни в мислите си (не бива да забравяме, че днешната технология и и масовото общество императивно изисква това в много области на приложение на човешките сили) и въпреки това да постигат това поданиците да се придържат към убеждения, които държавата смята, че трябва да им внуши.  Така че при диктатурите от миналото можеше някой да съществува вътре в системата и все пак да поддържа известна независимост в мислите си, а нерядко и в определени свои действия, съхранявайки самоуважението си. Но в днешната тоталитарна държава да се запазва самоуважението и заедно с това да се живее в състояние на вътрешно противодействие на системата не е възможно. На практика всеки днешен нонконформист е изправен пред избор: или да заяви, че е враг на тази власт, като при това може да бъде преследван и най-често унищожаван, или пред другите хора да изповядва това, което тайно дълбоко ненавижда и презира.

Нацисткото приветствие беше въведено точно заради това, че хората, срещайки се един с друг на публични и частни срещи (в ресторантите, във вагоните на влаковете, в кантори, заводи или просто на улиците) лесно да разпознават тези, които все още се придържат към остарелите „демократически“ форми на приветствия към приятелите. За привържениците на Хитлер ежедневно и многократно повтаряното приветствие служеше като израз на увереност в себе си, като свидетелство за господство. Всеки път, когато някой законопослушен субект го повтаряше, неговото „аз“ укрепваше. Обратното се случваше с противниците на режима. Срещайки някого в публичното пространство, нонконформистът всеки път преживяваше състояние, разрушаващо неговия „аз“ и отслабващо целостта на личността му. Ако на приветствието се съпротивляваше само неговият „свръх-аз“, би му било по-леко, но то разсичаше на две именно неговият „аз“, задачата на който, съгласно психоаналитичната традиция, е да осигури вътрешното и външното благополучие на индивида и преди всичко – неговото оцеляване, служейки за посредник между външния и вътрешния свят и привеждайки ги във взаимно съответствие.

Оставаше само едно: да се самоубеди, че нацисткото приветствие „не се брои“, защото съгласно нормите на окръжаващата реалност се налага да му се отвръща, ако не искаш да си имаш работа с Гестапо. Цялостността на личността се определя от съответствието на постъпките с убежденията й. Поради това можеш да съхраниш тази цялостност само ако престанеш да считаш подобно приветствие за недопустимо. А това заробва още повече, защото беше необходимо нацисткият поздрав да се отправя много пъти през деня и то не само по отношение на официални лица, като например учителя, пощальона или полицая, но и когато срещаш най-близки хора. Даже предполагайки, че приятелят ти мисли като теб, макар далеч не винаги можеше да имаш доверие в другарите си, се налагаше да се отчита факта на присъствието на другите. Заслужаваше ли си да усложняваш положението на случайно срещнатия човек чрез неизпълняване на нормата? Доколкото за всички отклонения в изпълнението на ритуала на поздрава се изискваше непременно да се съобщава на властите, то нарушителят поставяше не само себе си, но и други под удар. По такъв начин противникът на нацизма беше принуден или да стане мъченик, поставяйки на изпитание смелостта и убежденията на другите, или да загуби уважението към себе си.

Ако съзнанието е в конфликт с безсъзнателното, това веднага се отразява на съдържанието на сънищата. Типичен случай е сънят на един свидетел на първите години на фашизма: той се осмелява открито да изрази протеста си срещу нацисткия режим. Подчинявайки се това, което съзнанието му счита за морален дълг, в съня си той приема да изпрати по пощата протестно писмо. Но след като го е изпратил, разбира, че в грижливо запечатания плик е сложил чист лист хартия. Въпросът тук съвсем не е само в това, че героят на съня е извършил типична „грешка по Фройд“ и че оправданата тревога за себе си го е заставила да постъпи по начин, противоположен на съзнателното му намерение; в съня си той разбира, че тази тревога, или да я наречем иначе, а именно самозащита, рано или късно ще победи убежденията му. Човекът даже насън разбира към какви разрушителни за самоуважението му последствия водят подобни вътрешни конфликти, както и начините, към които реалността така или иначе го принуждава да прибегне, за да ги разреши. Първо той се чувства много горд, че все пак се е решил да изрази протест, след това – дълбоко засрамен, защото всъщност не го е направил. В края на краищата сънят оставя в него чувство на унижение и срам от самия себе си.

Душевен конфликт във връзка с нацисткия поздрав преживяваха много германци. Това намираше безсъзнателен израз в сънищата, един от които привеждам. Скоро след идването на хитлеристите на власт един фабрикант сънува, че вижда Гьобелс да посещава фабриката му. „Пред строените работници аз бях длъжен да протегна ръка в нацистки поздрав. Половин час ми беше нужен, за да я повдигам сантиметър по сантиметър… И ето, аз стоях пред собствената си фабрика с изпъната напред и нагоре ръка, стърчейки пред работниците си. Стоях така, докато не се събудих“.

Този изцяло неприемащ нацизма човек в съня си решава същия проблем, който занимава и будното му съзнание: длъжен ли е и ще може ли да престъпи убежденията си заради запазването на фабриката си? (В първите години на хитлеровия режим отказът от фашисткия поздрав все още не заплашваше живота, а само благосъстоянието на човека.) Сънят предсказваше какви най-вероятно ще бъдат последиците, които той приемаше с най-дълбоко отвращение. По думите на този човек, борбата в съня му за това да повдигне ръката си, „му е счупила гръбнака“. Гръбнак е обичайната метафора, означаваща „твърди убеждения“ и действията, извършени в съгласие с тях. Сънят открива за сънуващия това, което е знаел, но е крил от себе си: само той самият може да пречупи моралния си хребет, това никакъв режим не може да направи. Не Гьобелс го е заставил да повдигне ръка в нацистки поздрав – той сам принуждава себе си да го направи, за да не издаде факта на разногласията си със системата. Фактът, че режимът е способен да застави хората да правят със себе си такива неща, показва до какви разрушителни следствия води неговото въздействие.

Сънищата на тези, които активно се сражаваха със системата и поради това не бяха обсаждани от такива вътрешни въпроси дали да се решат на нещо, или не, бяха съвсем различни. Не става дума, че тези хора въобще не се тревожеха: на тях например им се присънваше, че Гестапо ги хваща и ги измъчва, което си беше съвсем реална опасност. А друг път можеше да им се присъни, че са победили. Но така или иначе те не сънуваха, че са принудени, пречупвайки собствените си убеждения, да се подчиняват на врага.

Казаното за фашисткото приветствие се отнася, разбира се, и към други всекидневни черти на нацисткия режим. Ще приведа още един пример, този път от живота на една ученичка. Веднъж на нея и на съучениците й било предложено да участват в преброяване на населението. Да не участваш означавало отново да рискуваш своето и на семейството си благополучие, особено като се има предвид, че външно предложението изглеждало съвсем безобидно. Но вече участвайки в преброяването, момичето изведнъж почувствало, че нещо в нея се съпротивява на задачата да разпита едно еврейско семейство за подробности от битието му. Тя разбрала, че събеседниците й я ненавиждат, смятайки я за представителка на режима и това предизвикало у нея озлобление срещу тях. В този момент тя схванала, че точно това иска от нея режимът, и оценила способността му да предизвиква чувства въпреки волевите задръжки. Това, на свой ред, предизвикало презрение към самата нея. Сега тя се ненавиждала заради участието си в програмата, която под маската на преброяване е насочена против евреите. Разбира се, тя ненавиждала режима, която я вкарал в това безизходно положение, но ненавиждала още по-силно и себе си. Това окончателно разрушило остатъците от нейното самоуважение.

Така тоталитарният режим почти всекидневно поставя човека пред ситуации, в които или трябва да изпълни някакво изискване, или в противен случай да рискува живота си. Много противници на системата, подчинявайки се на подобни изисквания, започвали да ненавиждат и нея, и себе си. Не след дълго това ги въвлича в най-тежък вътрешен конфликт: дали да действаш според убежденията си и да рискуваш, или да останеш в безопасност, чувствайки се страхливец и предател на най-скъпото. Режимът, който ни най-малко не е засягал от тяхната ненавист, продължавал да съществува, докато те истински са се измъчвали от невъзможността да примирят явното поведение и скритите ценности; по такъв начин режимът се оказва разрушителен за целостта им, както и за уважението им към себе си, защото са постъпвали против волята и убежденията си. И самоуважението, и целостта на личността, са, подчертавам, единствените психологически опори, които са способни да ни поддържат, давайки ни сила да живеем свят, който постоянно ни заплашва с унищожение.

Често противникът на системата не намира избавление даже в средата на собственото си семейство. Семейства, изцяло състоящи се от антифашисти, бяха много редки. Особено чувствителни към внушението, идващо от училището и от младежките хитлеристки организации, бяха децата. Убеждаваха ги да следят родителите си и да съобщават за простъпките им. Малко от тях се подчиняваха напълно. Но децата на тези, които имаха антифашистки възгледи, изживяваха труден конфликт между привързаността към родителите и задълженията си към държавата, която ги учеше, че да предадат на властите изменника е дълг на всеки. Такива конфликти мъчеха детето и то започваше да ненавижда всички, които го вкарваха в такива психологически безизходици. Рано или късно детето се озлобяваше срещу политическите убеждения на родителите си, даже не против самите тях, защото именно убежденията създаваха всичките тези проблеми за него. От друга страна, родителите, разбирайки натиска, който се оказва над детето им, се стараеха да скриват истинските си възгледи не толкова защото се опасяваха от предателство, а защото не искаха да усложняват живота на детето. Поради това даже в къщи и в семейството не беше възможно човек да се избави от лицемерието: то го съпровождаше и между четирите стени на дома, и в най-задушевните прояви на семейния живот.

Само убедените нацисти бяха по всичко съгласни един с друг и това още по-тясно сплотяваше семействата на привържениците на режима. А противниците му трябваше, напротив, да се сражават не само със самата система, но много по-често един с друг, и ако не по принципни въпроси, то заради някакви всекидневни дреболии. Винаги оставаше един безпокоящ ги проблем: как да се съпротивляват, без да изложат на опасност семейството. Оставаше и мъчителният въпрос дали човек има право да рискува свободата, благополучието и самото съществуване на партньора или детето заради собствените си политически или морални убеждения. При подобни политически разногласия вътре в семейството рано или късно на повърхността излизаха и получаваха закъсняло оправдание всички предишни семейни конфликти, които сами по себе си нямаха нищо общо с политиката: раздори между мъжа и жената, родителите и децата, братята и сестрите. Ето само един пример.

Жената на един високопоставен правителствен чиновник имаше непоколебими антифашистки убеждения. Мъжът й, един общо взето нелош човек, не приемаше много от това, с което поради положението си беше принуден да се примирява. Осигурената материално съпруга можеше да не работи и не го правеше, поради което имаше възможността да се отклонява както от изпълнението на ритуала на хитлеристкия поздрав, така и от безбройните официални и партийни задължения (те практически не се различаваха), в които в съответствие с изискванията на системата, се налагаше да участва съпругът й.

Разбира се, никой в семейството не искаше главата му да жертва положението си и така да обрече близките си на крайна бедност. А ако държавата бе заподозряла какво през всичките тези години той крие в ума си, семейството би било изложено на публичен остракизъм, а някои от членовете му биха били и открито преследвани. Ползвайки се от удобствата, които външното сътрудничество на съпруга й с нацистите осигуряваше на него и на семейството му (включително възможността да не се появява на улицата и и да не използва нацисткия поздрав и така да не влиза в конфликт със собствените си ценности), съпругата рязко критикуваше мъжа си, че изневерява на убежденията си. Спорът се подхранваше и се изостряше и от старите разногласия между съпрузите, които отдавна се избягваха взаимно.

Неприязънта към жена му, която го критикува и засрамва, постепенно доведе съпруга и до отвращение от антифашистките й възгледи. Страхът, че могат да бъдат забелязани и така всички да бъдат изложени на опасност, му даваше допълнителен повод да бъде гневен към жена си, чиито убеждения и постъпки затварят семейството в изолация, усложнявайки още повече официалното общуване с колегите му. Тъй като вкъщи към този човек, който просто заради запазване на статуса си следваше официалната политика, гледаха с високомерно презрение, докато вън от къщи неговата външна привързаност към системата биваше горещо одобрявана, от главата му постепенно, но неотклонно изчезваха и мислените критики към режима, които така усложняваха и служебния, и домашния му живот. В края на краищата нашият герой, колкото и трудно да му беше, се примири с режима. Със самото това той демонстрира най-накрая привързаност към собствени ценности, точно както жена му показваше привързаността си към своите. С други думи, той като че ли направи това, която тя от толкова време искаше от него. И сега вече не се чувстваше поставен по-ниско от жена си, която през всичките тези години живееше в съгласие със своите ценности; той дори можеше вече да изпитва морално превъзходство над нея, точно както тя имаше преди това чувството на превъзходство над него: защото, отхвърляйки политическите му възгледи, тя все пак не се отказваше от това да ползва благата, които те даваха.

Децата се разделиха между майката и бащата. Синовете отдавна бяха приели нацизма, поради което след като баща им стана убеден хитлерист, презиран от майката и дъщерята, той започна да се ползва от подкрепата на мъжката половина и сега вече не беше толкова самотен. Синовете не се придържаха към възгледите на майка си, но и не им придаваха особено значение, считайки я за изостанала, непросветена и старомодна. Дъщерята застана изцяло на страната на майка си и, както разбра по-късно, не толкова поради несъгласие с бащата, колкото от съперничество с братята. Освен това, ценностите на майка й и се струваха много привлекателни, а упоритостта, с която майката се придържаше към тях, не можеше да не впечатли момичето.

Като порасна, дъщерята разбра, че политическите разногласия на родителите й имат корените си в техните отдавнашни семейни раздори. Те бяха много болезнени за дъщерята, тя искаше в семейството да цари мир. В нея растеше озлобление против политиката, а политическите възгледи все повече й се виждаха само като просто оръжие в борбата на един човек срещу друг, защото политиката я беше лишила от семейния живот, от който така се нуждаеше. Но понеже всичко, което се отнася до политиката, й се струваше еднакво отвратително, тя губеше и своите антифашистки или продемократични убеждения.

В края на краищата дъщерята искаше само едно – семейството отново да се сплоти и родителите да живеят дружно. В най-ранната си младост тя разбра, че възгледите на майка й не могат да обединят семейството, заради тях баща й би изгубил работата си, а тя и братята й не биха могли да влязат в университета. Тя все още се възхищаваше на майката, запазила верност към убежденията си, но заедно с това я и ненавиждаше, защото е разрушила единството на семейството. Това вкара момичето в дълбок вътрешен конфликт, в корена на който лежеше конфликтът между родителите.

Дъщерята растеше, увеличаваха се и способностите й да оценява трезво ситуацията. Тя виждаше, че майката е скъсала всичките си връзки със света, оставайки – заради верността към убежденията си – съвършено самотна в собствения си дом. Девойката чувстваше колко й е трудно да се различава по възгледи от връстниците си и затова в края на краищата призна нацизма. Отхвърляйки всичко, което отстояваше майка й, дъщерята се освободи от вътрешния конфликт между възхищението от смелостта на майка си и неприязънта към нея заради разкола в семейството. Преломът във възгледите й я освободи и от конфликта между ценностите й и изискванията на обществото. Тя за първи път почувства дълбоко душевно успокоение. Но приписваше тази нова способност да се наслаждава на живота не на това, че се е разрешил дълготрайния й вътрешен конфликт, а на по-позитивния поглед към живота, който й внушаваше възприетият нацизъм, което още веднъж говореше в негова полза.

Както виждаме, на най-грубото външно ниво привлекателността на тоталитаризма е в това, че като се примириш с него, можеш да достигнеш съгласие с ближните си и с останалия свят, като същевременно преставаш да си чужденец в него. На едно по-високо или по-дълбоко ниво, тоталитаризмът е привлекателен с това, че възстановява вътрешната цялост на човека, която е изложена на опасност, когато той е принуден да постъпва в разрез с чувствата си. Имаше хора, върху които потребността от разрешаване на това противоречие оказваше толкова силен натиск, че завършваха със самоубийство. Други попадаха в ръцете на Гестапо като че ли заради случайна небрежност, която всъщност беше подсъзнателно мотивирана от желанието да се сложи край на това противоречие даже с цената на изпращане в концлагер. Но голямото мнозинство от предишните антифашисти сложиха оръжие и застанаха на страната на режима. Без да се присъединяват към нацистката партия и без да споделят докрай ценностите й, те започнаха да виждат в режима някакви светли страни, макар и да съхраняваха критично отношение към някои аспекти на системата.

Фашисткият поздрав – един толкова незначителен, но оказващ толкова голямо въздействие на хората детайл на системата – се отнасяше само до външното поведение, както и нарисуваната на сетната карикатура на Хитлер, или, при други обстоятелства – на Сталин. Те придобиха чудовищна важност само защото всеки ден и всеки час напомняше на нонконформиста за неспособността му да живее в съгласие с ценностите си. При цялата психологическа грубост на подобни механизми едва ли някой ще отрече тяхната максимално висока ефективност.

Имаше и по-изтънчени връзки. Толкова мощна система на външен контрол възобновяваше в човека действието на детски възгледи и чувства. Единствено в детството други хора – родителите ни – притежават могъществото да ни въвличат в безнадеждни вътрешни конфликти, ако нашите желания се разминават с техните. Отначало детето, също както и нонконформиста, се противи на контролиращата го отвън сила. Но тя е колкото голяма, толкова и притегателна и колкото по-успешно господства над детето, толкова по-голяма привлекателност притежава, установявайки се в края на краищата в качеството на свръх-аз.

Струва си за минута да се замислим за системата на възпитание в Германия преди идването на Хитлер на власт, за системата, в която детето винаги е наблюдавано, но никога не е изслушвано. Тогава ще ни е лесно да видим особената притегателност на режима за германските юноши. Почти във всяко общество децата страдат от принудителното въздействие на възрастните. Тоталитарната система прави юношите и девойките свободни, убеждавайки ги да казват всичко на висок глас, да следят и да донасят за родителите си, ако те не се подчиняват на законите на системата.

Да не забравяме, че тоталитарните системи обикновено възникваха в общества с твърда йерархична организация – ако не собствено феодална, то най-малкото патерналистична. Държавният глава, органите на изпълнителната власт (да кажем, полицията), армията, учителите представляват в такива общества мощни заменители на образа на родителите. Те играят, казано по-точно, ролята на сурогати на свърх-аза. В качеството на такива сурогати служеха и представителите на властта, които психологически се отъждествяват с родителите и заповедите на които поради това се възприемаха като усвоени заповеди на родителите.

Нерядко даже в концлагера вярата във властта и справедливостта на полицията беше толкова силна, че затворниците не искаха да признаят несправедливостта на наказанието си. Те заставяха себе си да намерят някаква, макар и малка, собствена вина. Вътрешното желание за опека от страна на сврх-аза е много силно и колкото по-слаб е „азът“, толкова по-силно е това желание. Доколкото в тоталитарните системи в качеството на най-мощни заместители на свръх-аза служат вождовете и техните представители, казано кратко – системата като такава, човек може да получи одобрение единствено като се отъждестви със системата. Подчинявайки се на заповедта отвън, се чувстваш свободен от вина, а следователно имаш чувството, че си в безопасност.

Да криеш и постоянно да чувстваш в себе си свърх-аза с неговата критика към обществото, в което си принуден да живееш, е крайно болезнено. Като цяло това е възможно само ако са ти достъпни и други, алтернативни образи на свръх-аза. На американците не им е леко да разберат нашите трудности: те растат в свободно общество, в което ги окръжават различни образи на свърх-аза, измежду които може да се избира. Има например пуритани и привърженици на свободната воля, мъже в официални костюми и каубои, както и много други. Но в хитлерова Германия всичките образи на свръх-аза се свеждаха до един и беше извънредно трудно да се формира или да се поддържа дълбок личен образец, ако си в разрез с окръжаващото общество.

В тоталитарните държави противниците на режима живеят в постоянен страх да не би да извършат грешка и да разкрият истинските си чувства, поставяйки на карта живота си – своя и на семейството. Поради това им се налага да бъдет безупречни актьори. Но за тази цел трябва да почувстваш ролята, да заживееш с нея. Само ако се превърне в послушен член на тоталитарната държава, човек може да е спокоен, че няма да го заподозрат, че не е изпълнил някаква заповед.

Привлекателността на тоталитаризма е в обещанието му, което разрешава и най-суровите вътрешни конфликти на света с теб, обещание, което дава чувство за собствена сигурност и съгласие с окръжаващите. За нещастие на противниците на режима, съгласието и мира могат да се достигнат единствено чрез загуба на самостоятелността, самоуважението и достойнството на човека. Царящото в тоталитарните общества спокойствие е заплатено с гибелта на душата.

Източник: електронна библиотека “Гумер”

Превод: Емил Коен

 

Avatar

Бруно Бетелхайм

Бруно Бетелхайм е световно известен австрийски и америкнаски психолог и психиатър.