Данните говорят: особената жертвоготовност на мюсюлманите е просто мит

Преди седмица екип изследователи от НБУ и от демоскопската агенция „Алфа рисърч“ представиха пред публиката основните резултати от изследването „Нагласи на мюсюлманите в България – 2016 г.“[1]

Това проучване се прави пет години след аналогично, проведено през 2011 г. Както се вижда от публикуваните данни, резултатите от 2011 г. и тези от 2016 г. много си приличат. Нашите мюсюлмани продължават да са същите работливи, преимуществено твърде бедни и патриархално нравствени хора. Но преди пет години войната в Сирия едва беше започнала, нямаше още никаква бежанска криза. Нямаше и поредицата от атентати в големи западноевропейски градове, за които пое отговорност терористичната организация „Ислямска държава“, а и самата групировка още я нямаше[2]. В съседката ни Турция още не беше станал превратът от 15 юли 2016 г., тя не беше приела около три милиона сирийски бежанци на територията си и не беше се спазарило още с ЕС по схемата „дайте пари, за да държим бежанците и мигрантите на наша територия“.

Ала през 2016 г. всичко се беше преобърнало. ЕС се тресе от страх поради „мигрантската вълна“, „Ислямска държава“ е обявена за зло № 1 в света практически от цялата световна общност, иначе раздирана от крещящи противоречия по много други въпроси, в Европа влязоха повече от милион бежанци и мигранти, забравена политика на оградени с телени мрежи граници започна да се връща. В ред арабски страни премина ураганът на „арабската пролет“, резултатите от която съвсем не бяха тези, които мнозина очакваха, т.е. доведоха до установяването на стабилни демокрации в Египет, Тунис и други арабски държави.

И всичко това в очите на средния европейски и български еснаф се дължи на „исляма“. Милиони хора в Европа и у нас, изплашени от ексцесиите на „Ислямска държава“ и от измислената от медиите и от популистките политици „бежанска криза“, започнаха да гледат на мюсюлманите със страх и с подозрение.

У нас през това петилетие се случи процесът срещу 13-те имами в Пазарджик, обвинени в „проповядване на радикален ислям“; не е важен неуспехът на прокуратурата да получи  ефективни присъди срещу проповедниците, а самият факт, че такъв процес се е случил. На 30 септември 2016 г. НС прие „Закона срещу бурките“, който действа – ако въобще някога бъде приложен – срещу двайсетина жени в ромската махала – пак в Пазарджик[3]. Преди година – поради разцепление в ДПС – беше образувана партията ДОСТ и тя веднага се превърна в плашило за „патриотичните политици“, а също и за партията майка ДПС. При това скромните около стотина хиляди гласа, които тази партия взе на изборите на 26 март и фактът, че малка част от тях бяха на наши изселници в Турция, предизвика истерия у някои политици и беше повод президентът Радев да направи скандалния си опит – макар че Конституцията не му позволява това – да законодателства, лансирайки идеята за т.н. „уседналост“, която, ако бъде приета, би лишила около милион български граждани от конституционното им право на глас.

Наистина ли мюсюлманите, разбира се, става дума за нашите, са такава „бомба със закъснител“? Наистина ли нашите турци са религиозни фанатици, от които следва да се боим и поради това да се стараем колкото се може да ги „държим под око“? Не, разбира се. Изследването дава обилни доказателства за това, че нашите мюсюлмани са може би малко по-консервативни от другите, немюсюлманските си съграждани, но всъщност са твърде подобни на другите в ценностните си ориентации.

Ето само малка част от най-важните маркери за това:

  • 96% от участвалите в изследването смятат, че семейството е най-висшата ценност;
  • за 94% от тях е много важно да уважават възрастните;
  • 86% от интервюираните смятат религията за „много важна“ или „важна“ в живота си; но също като православните християни не са от най-усърдните при спазването на изискването да се молят всекидневно и да посещават джамията (54% не се молят, 41% не посещават джамиите). Само 8,8% от разпитаните мюсюлмани изпълняват фундаменталното изискване на Исляма да се молят по пет пъти на ден.
  • 74% от анкетираните твърдят, че имат приятели – християни.

Може би най-красноречивият показател за това, че нашите мюсюлмани, т.е. по същество нашите турци, имат схващания, съвсем подобни на тези на християнското мнозинство в страната, е отношението на изследваните към бежанците. Съдете сами:

  • 38,5% от тях са против това страната ни изобщо да приема бежанци. И това е независимо от факта, че лъвският дял на бежанците са мюсюлмани! А 39,3% от разпитаните са малко по-милостиви и твърдят, че може да се приемат бежанци, но само съвсем ограничен  брой, ако е необходимо, понеже сме член на ЕС, да бъдат спазвани спуснати от Брюксел квоти. И едва по-малко от 5% твърдят, че България трябва да прима всички бежанци, които поискат убежище у нас.

И още един щрих: ислямът задължава вярващите да дават от доходите си на нуждаещите се, да бъдат благотворители. И почти две трети (по-точно 60,2%) от изследваните дават – често или понякога дарения на нуждаещите се. Дали делът на помагащите на хората в нужда наши християни (защото това е повеля и на православието) е също толкова голям?

Но аз бих искал да се спра на един важен пункт, данните за който, според мен, опровергават категорично предразсъдъците за това, че мюсюлманите са религиозни фанатици. В съзнанието на твърде много хора е здраво е заседнала произведената от недобросъвестни медии фалшива връзка между вярата в Аллах и ислямистките атентати. Може би тази връзка е действена за съвършено ограничени групички религиозни фанатици в големите мюсюлмански гета в Белгия и Франция. Но тя категорично няма нищо общо с българската действителност.

Ето две много силни доказателства в подкрепа на това твърдение.

Първото стана известно от публичното представяне на резултатите от изследването преди седмица. Само 2,8% от тях (дял, който е точно равен на статистическата грешка на изследването!) одобряват „Ислямска държава“, а нищожен дял, също вероятно плод на вградената във всяко изследване грешка, т.е. 0,5%, одобряват предшественицата й „Ал Кайда“. 89% от изследваните (с 10 пункта повече в сравнение с 2011 г.), смятат, че тероризмът трябва да бъде безусловно осъден, независимо от мотивите му. Само 1,1% мислят, че е възможно – при някои обстоятелства – терорът да бъде оправдан, при това през 2011 г. тези хора са били с 0,3% повече. Впрочем при тези нищожни дялове важи с пълна сила казаното за по-горе за статистическата грешка, напълно е възможно тя просто да си „работи сама“ в този случай.

Второто ми се струва дори още по-силно. Това са данните за отговорите на въпроса „Ако се наложи, трябва ли човек да жертва живота си в защита на своята религия?“[4]

През 2016 г. турците у нас се разпределят по следния начин при отговорите на този въпрос:

  • 4,2% казват, че „да, така е редно“;
  • 9,8% биха се жертвали в защита на религията си, но „само в изключителни случаи“;
  • 71,5% твърдят, че „Не, не трябва да се жертва живот заради религията“ и
  • 14,4% казват, че „не могат да преценят“.[5]

Но най-важното в тези данни е, че тази нагласа към саможертва в името на религията, с цел да се защити тя от „врагове“, съвсем не е патент единствено на мюсюлманите, както мнозина, повлияни от пропагандната антимюсюлманска кампания в медиите и намиращи се под въздействието на телевизионните картини на убити хора при поредния ислямистки атентат, мислят. Оказва се, че нагласите на представителите на други религиозни групи са сходни с тези на мюсюлманите.

В изследването „Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България“, проведено през 1994 г., е бил зададен въпрос: „Длъжен ли е човек да рискува живота си в името на религиозните си възгледи?“ А разпределението на отговорите сред българите християни (1044 лица) е следното: „да“ – 15,3%,  „не“ – 66,2%  и „не мога да преценя“ – 18,2%.

Още по-красноречиви са данните от редовното тримесечно изследване на обществено-политическите нагласи на демоскопската агенция „Алфа Рисърч“, проведено през септември 2016 г. в цялата страна. Там е зададен същият въпрос, както при изследването на нагласите на мюсюлманите, но извадката от 1026 е репрезентативна за цялото население на страната. Определящите се като православни християни са дали следните отговори:

  • „да, така е редно“ – 7,3%;
  • „само в изключителни случаи“ – 20,2%;
  • „не, не трябва да се жертва живота за своята религия“ – 58,0%  и
  • „не мога да преценя“ – 14,4%[6].

Така че в светлината на тези социологически данни всякакви спекулации за особената „фанатична религиозност“ на мюсюлманите (естествено, имам предвид мюсюлманите у нас) следва да престанат. Нашите мюсюлмани са също толкова готови да се жертват в защита на религията си, колкото и представителите на мнозинството. Слава Богу, нищо не налага сега както на едните, така и на другите, да правят такива саможертви. А ако някъде наистина има големи маси от религиозни фанатици, готови да станат камикадзета в името на „защитата на религията“, това определено не е в България.

Нашите мюсюлмани са мирни, много умерени, прилични, работливи и много по-патриархално настроени – в добрия смисъл на думата, включващ уважение към семейството и рода, от другите етноси у нас. И такива би следвало да си останат. А ако те се радикализират, то единствената отговорност за това и за последиците от тази радикализация ще падне върху политиците, които намират напоследък за добър тон да развяват  вече прокъсалото се знаме на един извехтял национализъм, скроен по модела дори не на миналия ХХ век, а на по-миналия ХIХ.

 

[1] Обобщаваща информация за резултатите от проучването може да бъде намерена на сайта на агенцията на следната връзка. В редица публикации в различни сайтове като например „Дневник“ и „Клуб Z”, както и в телевизионни предавания, бяха коментирани получените резултати. Нека само до отбележим, че екипът, осъществил това изследване, се състои от проф. Евгения Иванова, доц. Михаил Иванов, доц. Соня Хинкова, доц. Боряна Димитрова, Владислав Величков и Боряна Панайотова. Изследването е проведено „на терен“ през периода септември-октомври 2016 г. Изследването е репрезентативно за мюсюлманите у нас според данните от преброяването от 2011 г., като е отчетен делът на недеклариралите изповеданието си (27,8%). Интервюирани са 1200 пълнолетни граждани, които са заявили, че религията им е мюсюлманска, разделени от своя страна на турци-сунити, турци-алевити, българоезични мюсюлмани и мюсюлмани в гетата. С последните, особено с тези от Пазарджик, са направени и над сто дълбочинни интервюта.

[2] Според „Уикипедия“ официалната дата на създаване на „Ислямска държава“ е 3 януари 2014 г., вж. съответната статия в енциклопедията.

[3] Заслужава да се отбележи, че едва 1,6% от интервюираните (което е в рамките на статистическата грешка, т.е. действителният дял може и да е по-малък, защото диапазонът на грешката е +- 2,8%), одобряват жените вън от дома да носят покривало на лицата си.

[4] Благодаря на доц. Михаил Иванов, който ми даде възможност да се запозная с данни от проучването, които не са влезли в „съобщението за пресата“, излагащо основните находки от проучването, както и със своите изводи от него.

[5] Когато към турците се прибавят още и българоезичните мюсюлмани и тези от гетата, резултатите се изменят, но малко, съотношенията остават същите.

[6] Данните са цитирани в непубликуван ръкопис на доц. Михаил Иванов, който авторът любезно ми предостави, за което му благодаря.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.