Де-ритуализиране на историята?

У нас историята не е наука, а ритуал: от гражданите се очаква да повтарят сакрални формули като „турско робство“, „тоталитаризъм“ или пък „вечна дружба с Дядо Иван“. Затова и учебниците по история разпалват религиозни войни, където се надвикват едните и другите ритуални специалисти.

Децата ни не трябва да се приучват да дават „оценки“ (?!) за комунизма, а да мислят за поуките от една историческа епоха. Ако бях учител, аз бих представял онзи режим под формата на дилеми, които да ангажират мисленето.

1/ Комунистическият режим идва с преврат и държи властта с насилие до самия край. Учениците трябва да правят разлика между легитимна и нелегитимна власт – първата, каквато е нашата, е непрекъснато в състояние на криза, на препотвърждаване чрез избори, втората е монументално-стабилна, сякаш вечна. Съгласни ли сме, примерно, сегашният ни премиер да прати опозиционните партии в лагери и да управлява докрая на живота си? Ще има стабилност, но искаме ли това?

2/ Волунтаристкият тип управление има предимства – могат бързо да се хвърлят огромни ресурси за една или друга цел. Строиш път, отчуждаваш земи, прогонваш хората от домовете им без да се съобразяваш ни със закони, ни с парламент. От името на мнозинството бива потискано малцинството – на собственици, на етнически групи, на младежи, любители на западна музика и пр. Ако сте от мнозинството, хубаво, злорадствате, че са национализирали нечий имот. Но ако взимат вашия?

Волунтаризмът постига бързи успехи, не само в социалистическия, но и в третия свят. Ограничава потреблението, реинвестира огромна част от печалбата. Можем и днес да „дръпнем“, ако решим да жертваме 2-3 поколения за начертаната от лидерите голяма цел. Ако пък пратим едно 8 % от населението да работи като роби в лагерите както в СССР през 30-те или поне – без пари в летни бригади, както беше у нас до 89те, съвсем добри ще са показателите. Готови ли сте за това да бъдете жертвани?

Екстензивното развитие на стопанството – когато се строят все нови заводи, разорават се целините – понася добре волунтаризма. Когато обаче светът навлезе в новия етап на интензивно развитие в края на 70-те – когато съществуващите мощностни трябваше да се усъвършенстват, да се постига по-високо качество – тази форма на управление се оказа неработеща. Останахме с гигантски предприятия, което не могат да се конкурират на световния пазар,  с отровена природа. Впрочем как си представяте комунизма във времето на интернет, който по определение няма команден център?

3/ Комунистическата идея предполага отказ от личния интерес в полза на общото благо. Не баланс между двете, а рязък утопичен обрат, мечтан от философи. Оказа се обаче, че човешката природа не може да се промени така лесно, още по-малко с насилие от страна на държавата и тайните й служби. Комунистическите елити почнаха да се възпроизвеждат семейно, неравенствата – да се задълбочават, интернационализмът да се обръща в краен национализъм, а обещаният от Хрушчов за 1980-та комунизъм да се отдалечава в неясното бъдеще. Чернобилската авария, грижливо крита от хората, като че ли беше последният пирон в ковчега на режима. Може ли един режим да трае, ако системно лъже гражданите си, разчитайки само на пропаганда и цензура?

4/ В сферата на културата комунистическият период имаше безспорни постижения. Те обаче бяха възможни благодарение на един тотален монопол върху пазара, при който местните музиканти, писатели, художници нямаха конкуренция отвън. Елиминирани бяха неудобните, подхранваха се верните на режима. Съгласни ли сме  отново да се затворим за света, за да може да разцъфти отново българската култура? Един съюз на музикалните дейци, една телевизия, един идеологически отдел в ЦК? Съгласни ли сте някой политик да обяви, примерно, Веско Маринов за най-големия музикант на републиката?

Същото е с протекционизма в икономиката. Ако забраним вноса на полски ябълки, ще е добре за нашите производители, но пък ще се повишат цените и потребителите ще трябва да плащат по-скъпо. А и периодически ябълки просто няма да има извън сезоните у нас. Въпросът имаме ли полза от глобална търговия в последна сметка? Прав ли е бил навремето Рикардо за компаративните предимства на страни, които разменят това, което най-добре произвеждат?

Впрочем, защо самият комунистически режим постепено се отказа от непромокаемостта на своята желязна завеса и все повече взе да се мъчи да се сближава със Запада? Само „вмирисване на рибата откъм главата“ (т.е. озападняване на номенклатурата) ли беше това или просто така е устроен модерният свят, че трябва търгуваш, за да оцеляваш?