Деца чертаят граници – втора част

 

 

Загрижените възрастни

 

През ноември 2017 бях на екскурзия в Мароко. Прекарах ден и половина в родния град на Хамза. Там се видях за кратък разговор с по-голямата му сестра. Мириам, на видима възраст около двайсет, дойде да се срещнем в хотела, където бях отседнала. Срещата беше планувана със седмици. Хамза не беше особено въодушевен, когато няколко месеца по-рано бях предложила да срещна роднините му и евентуално да им предам нещо от него – примерно снимки или някой подарък. ”Не знам, може би.”, беше отговорил той колебливо – за мое известно учудване. Омар, при когото Хамза живее, ми помогна да разбера, че момчето вероятно се срамува, че мама и сестричката са бедни, не иска да видя как живеят в Мароко. Уверих го, че изобщо не е нужно да ходя у тях и да ги срещам в дома им. И че предлагам срещата основно с практична цел – ако иска да прати по мен нещо на семейството. ”Не знам, може би.”, отговори отново уклончиво Хамза и допълни, че ще говори с мама. А Омар обеща да поговори пак с Хамза за това, да му обясни, че е добра възможност това и мил жест от моя страна.

 

Недоверието към възрастните и техните институции и намерения е често срещано при децата с биография като тази на Хамза – оцелели благодарение основно на братската подкрепа на връстници и другари по съдба. Връзките със стабилни и сигурни родителски или подобни фигури са изключение в живота на тези деца, много от които са били лъгани и манипулирани от по-силните на деня. Подозрителността в срещите с нови хора с често неясни за децата роли и отговорности е естествената първа реакция. Когато се видяхме за пръв път, Хамза не ме погледна в очите нито веднъж. Не зададе нито един въпрос. Слуша коя съм и защо съм там, и кима. Минаха месеци преди да се осмели да каже нещо повече от ”да”, ”не”, ”не знам” или ”горе-долу” в разговорите ни. Или ”може би”. Отворите на въпроси и до днес много пъти са уклончиви, неясни – или пък основно тези, които Хамза си мисли, че възрастните очакват да чуят.

 

През март 2018, институт към Областната администрация в Стокхолм публикува доклад по тема трафикът на хора и условията на живот на деца от уязвими/неравностойни групи в обществото. Деца-мигранти в улични ситуации са описани там като една от обособените рискови групи. Хамза и аз взехме участие в изследването и в интервю за ролята ми като настойник на самодошли деца-бежанци аз казвам следното:

 

”Основното в работата ми с тези деца е ясната и открита комуникация. Тези момичета и момчета са били изоставяни и предавани повече от веднъж в живота. Ние, които ги срещаме тук в Швеция, имаме за задача да възстановим едно трайно пострадало доверие към света на възрастните. Добрите примери на успешно сътрудничество между приемното семейство, училището и другите отговорни около детето са за мен важна стъпка към тази цел.”

 

***

 

Мириам, на видима възраст около двайсет, нямаше документ за самоличност, когато дойде да ме види в хотела в Мароко и това предизвика разправия на рецепцията. А тя вероятно няма изобщо такъв и никога не е имала – не просто, че нямаше в себе си този ден. Доколокото знам Хамза е роден вкъщи и не е регистриран в държавни регистри. Нито той, нито майката имат документ за кръвна връзка, така че не е изключено това да важи и за сестрата. Почудих се дали рецепционистите го подозират? Дали социалният й статус личи по изговора или по нещо друго? Не искаха да я пуснат. Тя не говори нито англиийски, нито френски, така че буквално нямаме една обща дума общ език. Аз я прегърнах, тя ме целуна по бузите като се видяхме. Разпознах я по приликата й с Хамза. Не разбрах какво се дискутира на рецепцията, но гайдът, с когото пътувах, се намеси. Без да задава нито един въпрос за целта на посещението, той на бърза ръка уреди въпроса. Мириам получи разрешение да ме последва в стаята. Да си бял турист понякога означава привилегии.

 

Квалифицираният марокански преводач, чиито услуги използвам при всички посещения и срещи с Хамза, е също на име Хамза. Големият Хамза говори родния марокански диалект и дори уличен жаргон, и бързо успя да спечели доверието на малкия Хамза, което разбира се улесни и моя контакт с момчето. Като настойник аз имам право на неограничен брой поръчки на марокански преводач, които минават през фирма-посредник, която регистрира броя часове, така че на големия Хамза да му се плати в края на месеца.

 

Верният преводач беше на почивка в Мароко по същото време, когато аз щях да срещам Мириам. В друг град обаче. Аз не исках да ползвам чужди услуги за важния разговор, затова си позволих да го попитам дали не би могъл да помогне за каузата ако има време и възможност за телефонен разговор със сестрата в уречения ден и час. Той се съгласи, имаше време. Звъннахме му от хотелската стая – с телефон на високоговорител, за да се чуваме всички на двата езика. Говорихме около 40 минути.

 

Разказах малко за живота на Хамза в Стокхолм, Мириам знаеше доста за него понеже поддържа контакт с брат си. Има още един брат в Европа – в Германия, на 15. Майката била болна на легло, трудно й е било да се движи, за да дойде до хотела, но пращала поздрави и благодарности. Мириам и майка й са безкрайно благодарни на Швеция и на всички нас, които се грижим за Хамза. Мароко не е направило абсолютно нищо за Хамза, а сега Швеция му дава толкова много. Той трябва да е ужасно благодарен за възможностите, които му е предложил животът. Мириам и майка й искат Хамза да ходи на училище и да получи нормален живот, да не се притеснява за тях, да гледа собственото си бъдеще, това каза Мириам да предам на братчето. Самата тя работи като шивачка и издържа майка си. Двете живеят под наем в едностен апартамент, лекарствата на майката не са евтини. Мириам плака и разказа колко съжалява, че не е ходила на училище и не знае никакъв език, на който да можем да говорим. Толкова би искала да ме разходи из града, да ми покаже забележителности, да дойде с мен на пазар за марокански стоки. Баща им бил ужасен и не позволил нито на нея, нито на братята й да се образоват, продължи тя през сълзи.

 

От Швеция нося подаръци-изненада за семейството – цяла чанта – направо сак с дарове, грижливо подготвени от Омар и роднините му – дрехи, шоколади и други лакомства, и една-две битови стоки, които да са от помощ вкъщи. Хамза на свой ред е помолил Мириам да му прати по мен чифт джапанки – Найк, фалшиви. Понеже оригиналните са скъпи в Стокхолм. Мириам напуска стаята ми и хотела със сак с багаж, който не носеше със себе си на влизане. Не знам какво си мислят на рецепцията. Мириам и аз се снимаме и прегръщаме за раздяла, след като сме затворили телефона с преводача. На следващия ден след тази среща продължавам пътуването си през Мароко. В Маракеш се отбивам в книжарница, макар да не съм сигурна доколко Хамза може да чете. Купувам ”Малкия принц”. В Стокхолм му го връчвам заедно с джапанките от Мириам. Преводачът ми помага с детайли от разговора със сестрата, който пресъздавам.

 

 

Миграционният процес – решението

 

Лятото и есента след пристигането на Хамза в Стокхолм преминават гладко. Той се чувства и развива добре при Омар, тръгва на училище, тренира футбол няколко пъти седмично. Не общува вече със съмнителни типове, не излиза по опасни квартали, никакви контакти с полиция. Социалната работничка Луиза се гордее с него и го дава за пример пред колегите си – развитието на Хамза е резултат от съвместно добре свършена социална работа на много нива.

 

Три месеца след срещата ми с Мириам, пристига известие с решението на Миграционните служби. Резултатът съвсем не е неочакван – на Хамза е отказано разрешително за престой в Швеция. Аргументацията е ясна и необорима. В Мароко няма военно положение, а Хамза не е представил доказателства за отправени към него смъртни или други заплахи. Няма информация за лични врагове или други рискове, които да биха направили завръщането му в Мароко животозастрашаващо. Има роднини там, има родител с отговорност за грижите за Хамза. Дори семейството да е бедно, очаква се мароканските социални служби да предложат грижа за детето. Миграционните разполагат с информационни доклади, според които в Мароко са налични домове за деца, които по различни причини не могат да бъдат издържани от семействата си. Много от тези домове гарантират три хранения на ден и достъп до образование, пише в източниците на миграционните. Това, че качеството на грижите в държавните домове варира не е само по себе си достатъчно условие, за да може Хамза да получи разрешително за престой в Швеция. Мароканските бедни деца са проблем на мароканските власти, не на шведските, с други думи.

 

В началото на март тази година, Хамза и аз сме поканени на среща в Миграционните, за да му бъде съобщено решението. Аз не чакам някой друг да я свърши тази работа, сама уведомявам Хамза за резултата от кандидатурата му. Преводачът Хамза превежда, Омар също присъства на срещата, понеже седим в неговия хол, но само аз говоря и обяснявам ситуацията. Хамза слуша мълчаливо, без капка израз на лицето, които прави моя монолог още по-труден. Усещам се безкрайно сама в този разговор с това така емоционално недостъпно дете. Понеже много настоявам да получа реакция, той казва, че е шокиран, разбира се. Не, не бил знаел, че мароканците като цяло не получават разрешително. Не, не бил говорил с по-големи приятели или други, които са минавали през този процес. Да, разбира какво означава да се обжалва решението и съд да прегледа случая му. Както и, че не го лишават от права. Както и, че този процес ще отнеме време. Не, няма въпроси към мен.

 

В уречения ден и час срещам Омар и Хамза пред миграционните служби. Докато чакаме в чакалнята, хлапето играе игра на телефона си. Омар и аз бъбрим приятелски, аз се радвам, че той е поискал да дойде с нас на срещата. Като приемно семейство той няма това задължение, моя работа е да съм там. Но Омар поиска да дойде, а Хамза нямаше нищо против, затова аз съм доволна. Той е подкрепа не само за Хамза, но и за мен. Подтискат ме бюрократични сгради, офиси и служители, пък и винаги улеснява ако имаш свидетели в трудни ситуации. Освен това на подобни срещи не винаги е сигурно дали преводачите са от Мароко. Ако преводачът говори друг диалект, има риск Хамза да не разбере всичко от казаното. А Омар говори арабски и ще може да му разясни основното ако има нужда. Няколко минути преди да влезем, Омар ми съобщава, че би искал да осинови Хамза. Отдавна мислел по този въпрос, но решението за отказ на кандидатурата го убедило окончателно. Обсъдил е вече с роднините си, напълно сериозно искал да го направи. Удивителна новина.

 

Влизаме на срещата, посреща ни служителка на над средна възраст. По изражението й при вида на Хамза преценявам, че е много вероятно той да е един от най-младите самодошли бежанци, които е срещала в работата си. Става интересно, мисля си. Дали ще се разчувства майчинското й сърце?

 

Един от триковете в ефективната работа на миграционните служби в Швеция е, че бежанците никога не срещат един и същи служител два пъти. Този, който ги записва не е същият, който ги разпитва на първото интервю. А този, който срещат на второто интервю работи в екип с по-високо стоящ в йерархията отговорник за крайното решение. Тези, които фактически взимат решения за депортиране, остават скрити зад бюрократичната машина. Служителят, който съобщава за решението, не е запознат със случая въобще, а го прочита пет минути преди да го съобщи на клиента.

 

Така че майчинската лелка, която срещаме тогава, няма за задача да се обяснява надълго и нашироко – решението не е нейно, тя е само пратеник. Хамза съм го предупредила за това, да не реши случайно, че би си струвало усилието да опита да я убеждава, че е сгрешила. Влизаме на срещата и той изглежда точно толкова безизразен и незаинтересован, ако не и повече, колкото в разговора си с мен два дни по-рано. Служителката изглежда видимо несигурна и объркана от възрастта му или от изражението му, не знам. Гледа го плахо и сякаш се колебае как да започне, как да говори така, че той да разбере. Пита го знае ли какво е решението, той отвръща ”горе-долу”. Тя съобщава, че е отказ, без обаче да влиза в детайли защо и как институцията е взела това решение. Не обяснява нищо, не аргументира. Вместо това много бързо се насочва към описание на процеса по обжалването. Сякаш, за да си измие ръцете – или поне на мен така ми звучи. Разказва как имало миграционен съд, който би могъл да вземе различно решение. Аз много добре знам, че следващата инстанция изключително рядко променя решенията, а идваш ли от Мароко шансът е горе-долу нула. Излишни надежди буди тази лелка у Хамза, според мен не е нужно. Личи, че е нервна и липсата на реакции у хлапето не я улеснява.

 

Решавам да налея масло в огъня. Не знам от какво точно бих имала нужда аз в ситуацията на Хамза, но знам какво НЕ бих искала да имам – тихи, смутени, пасивни възрастни, които не си мръдват пръста поне да опитат да ме защитят в този административен цирк, който ми определя съдбата. Веднага щом лелката си приключва с изложението за ролята на миграционния съд, а Хамза потвърждава, че всичко е кристално ясно, аз рязко се намесвам със списък въпроси към служителката. ”Докладът на службата ви, който се използва като информация за ситуацията на децата в Мароко е от преди пет години. Според мен е притеснително, че се взимат решения за депортиране на сами деца на основа на толкова стара информация за страната. Колко често обновявате тези доклади?”. Не можела на това да отговори, но това било добър аргумент за обжалването, адвокатът можело да го спомене в приложението си, посъветва ни тя. Аз продължих с питането. Направен ли е опит за контакт с предполагаемото семейство, което се очаква да посрещне Хамза? Имат ли миграционните контакт с определени домове за деца с утвърден стандарт на качество? И изобщо депортират ли се деца към Мароко, понеже аз съм чула, че Мароко традиционно отказва да приема хора без документи за самоличност, а Хамза няма такива. Не получих нито един отговор. Друг отдел отговарял за контактите с Мароко. Ще имаме връзка с тях след приключване на процеса по обжалването. Конкретната служителка не е запозната с евентуална типична за Мароко проблематика, тя не работи специфично в това поле. Не я слушах повече. Обърнах се към Хамза, който седеше на стола до мен. До него беше преводачът. Омар седеше на друг стол, малко по-назад.

 

”Това решение тук (посочих към документацията на бюрото на служителката) е резултат само и единствено на споразумения между Швеция и Мароко. Става въпрос за правила и закони между Швеция и други страни. Това решение не е резултат от твоя разказ и не означава, че разказът ти е бил лош или че миграционните не ти вярват. Както и да беше разказал, резултатът щеше да е същият. И това решение не отменя това, което и аз, и Омар знаем за теб. А именно, че ти на много ранна възраст си бил принуден да напуснеш страната си и да рискуваш живота си, и в крайна сметка си успял да преминеш целия този път и да дойдеш чак до Швеция съвсем сам. В моите очи ти си супер герой. Не го забравяй.”

 

Хамза кимна. Видях, че в едно от очите на Омар проблясна сълза.

 

На излизане от кабинета, служителката сърдечно ни пожела успех в обжалването.

 

 

Следва продължение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Avatar

Горяна Търницова

Горяна Търницова е социален работник в център за подкрепа на деца и младежи жертви на престъпления “Бъдеще Стокхолм”, гр. Стокхолм. Завършила е криминология в Стокхолмския университет.