Емил А. Георгиев: Две от приетите от Правната комисия на ЕП на 20 юни проекторегулации за авторското право в дигиталното пространство са проблемни до пагубност

от -
771
Емил А. Георгиев. Снимка: личен архив

Г-н Георгиев, бихте ли обяснили какво в края на краищата на 20 юни прие Правната комисия на Европейския парламент, защото това е една материя, която не е ясна на хората.  Защо това решение има такъв голям отзвук дори у нас – виждаме, че се коментира широко, но далеч не всички коментари са ясни за широката публика.

Ще започна с това, че става дума за предложение за нова директива на Европейската комисия (ЕК) и на Европейския парламент (ЕП) за „авторското право в единния цифров пазар“. Целта е да бъдат доуредени някои аспекти на авторското право в дигитална среда.

Авторското право в онлайн средата досега без никаква регулация ли е?

Не. Има една ключова директива от 2001 година под номер 29, има и още няколко, които не са толкова важни, реално това предложение представлява едно логично надграждане на документа от 2001 година. Доста време е минало от тогава.

Т.е. там има някакви „празнини“, които трябва да се запълнят, така ли?

От гледна точка на вносителите е така – има проблеми, които не са, според тях, уредени докрай с документа от 2001 г., има „дупки“ за запълване.  Но това е мнение, което съвсем не се споделя широко. Правната комисия на ЕП, бидейки  последната комисия, която да се произнесе по предложената нова директива гласува с мнозинство да приеме предложението на депутата от ЕНП Аксел Фог, което е много проблемно в два члена – членове 11-ти и 13-ти, на тях специално ще им обърна внимание.

Да разбирам ли, че другите членове не са особено интересни или опасни?

Да, има някои, които са добри, те се отнасят например до машинния анализ на дълги текстове. Това е специфична материя, с която, предполагам, тепърва ще има да се спори и да се занимаваме, напр. дали машинният анализ на текст попада под авторско правната закрила , извличането на идеи от някакъв дълъг текст с помощта на машини как се отнася към авторското право? Тук сме на пресечната точка между него и т.нар. „биг дейта“, тоест големите масиви от данни. Не става дума задължително за обработка на т. нар. лични данни. Литературните текстове например не съдържат никакви лични данни или най-много на някакви фиктивни герои. Но това – за авторското право и машинната обработка на големи масиви от данни – е голяма тема и бихме могли друг път специално за това да поговорим.

Само искам да кажа, че по този въпрос в приетите решения имаме напредък, което не е така за двата проблемни члена – 11 и 13. Те са проблемни до степен на пагубност. Това предложение за директива е един класически хибрид  – съдържа някои добри неща и едновременно две много лоши.

Имаше вече гласувания в Комисията по култура, в тази по икономически  въпроси, по граждански права и свободи, те бяха с резултат отхвърляне на предложенията за нова директива. Но Правната комисия е водеща, тя е най-важната и когато въпросът стигне до пленарна зала много депутати от ЕП могат да решат да подкрепят проектодирективата, защото е поддържана от тази комисия.

И в нашия парламент е така.

Преди да навляза в конкретиката на член 11-ти и 13-ти, ще направя едно много бързо отклонение встрани, за да обясня нещо важно на читателите на „Маргиналия“. Това е въпросът за т.нар. субекти в авторското право. Това са действащите лица в тази област на правото. Много обичам да питам студентите си в УНСС кои са субектите на авторското право. Съвсем провокативно го задавам, защото те също не са наясно. Най-грубо казано, имаме трима актьори: правоносители, след това имаме ползвателите и  на трето място имаме потребителите.

Каква е разликата между ползватели и потребители?

Ето това е много важният момент. Много често „ползвател“ и „потребител“ се ползват като синоними, хората не правят особена разлика. Потребителите са, как да кажа, най-лесни. Това сме вие и аз, когато си купим книга, за да я прочетем, когато си купим билет за кино, за да гледаме някой филм  и т.н. Ние в този случай просто „консумираме“ съдържанието и не правим нищо друго с него. Но ползвателите са тези, които използват обекти с авторско право, тяхното съдържание, естествено, все едно дали е литературно, филмово, музикално, сценично и т.н. и го ползват за да добавят стойност към продукта или услугата, който предлагат.

Класическият пример за ползвател е едно питейно заведение, което пуска някаква музика, за да привлича с това клиенти. Или архитектът, който използва сложен софтуерен продукт , за да чертае модели и да строи макети, е също ползвател. Музикантът или диджеят, който също използва някакви софтуерни решения за да композира музика, е също ползвател. Тук могат да се дадат извънредно много примери. Кои са правоносителите мисля, че на всички е ясно – това са авторите и лица, свързани с тях, например наследниците на един автор, който е починал, но те все още притежават правата до изтичане на законния срок, или издателства, ако имат сключен с автора договор и т.н.

Правоносителите казват така: „Вие, Фейсбук, Гугъл, Ютюб  и други подобни, сте ползватели на нашите съдържания“. Те са разнообразни – най-често аудиовизуални, но също така медийни, музикални. Те казват още: „Вас нямаше да ви има, ако потребителите ви нямаше какво да споделят на вашите платформи. Затова вие сте ползватели. Вие привличате потребители с възможността те да споделят, те идват при вас, след това вие ги облъчвате с реклама, правите от това голяма печалба, а за нас няма нищо. Затова ние искаме това да се промени.“

Ако развием тази идея на правоносителите  до предела ѝ, ще се получи, как да кажа, много странна ситуация. Да си представим, че социалните мрежи са напълно лишени от правото да разпространяват например статии, клипове и т.н. Всъщност не за мрежите става дума, те само създават техническите предпоставки, а за потребителите, те са които разпространяват съдържание. Да предположим, че мрежите вече нищо друго няма да правят, освен да служат като среда за разпространение само на мислите, мненията, снимките на т.нар. приятели. Та пита се в този случай вашата снимка с кучето ви има ли място там, или не? Тя защитена ли е от авторско право или не?

И правоносителите това казват и затова, твърдят те, за да гарантираме, че само лицензирано съдържание ще се разпространява, трябва да сложим филтри.

Добре, ама нали нашият хипотетичен потребител съвсем доброволно е сложил тази снимка и намигвайки на петте си хиляди приятели, е казал „вижте какво хубаво куче имам, подарявам ви тази снимка, за да ѝ се наслаждавате“.

Така е, но проблемът е, че, казват правоносителите отново, какво става когато ти свалиш отнякъде някоя снимка, най-често от някоя медия, и я споделиш само нея или добавиш към нея някакъв коментар, или направиш някакъв колаж с нея. И сега се задава въпросът ти имаш ли права върху това съдържание, най-вероятно нямаш, свалил си го от някъде в Интернет, самото това, че си го свалил, не е ОК, а пресподелянето в друга среда, в друга платформа, е акт на възпроизвеждане, което също трябва по някакъв начин да се уреди. И на нас, казват правоносителите, ни писна да ни се краде съдържанието, те така го виждат, за тях това е кражба и това съдържание да се споделя до безкрайност в социалните мрежи. Отново казвам, че социалните мрежи по този начин стават атрактивни за своите потребители, защото предлагат технологични възможности. А когато имаш много потребители, ти им пускаш реклама, хората кликат върху нея. Убеден съм, че Фейсбук например печели много добри пари от подсилването на определени постове. И тук правоносителите пак казват, че идва най-сетне момента, в който и ние искаме да „подадем ръка и да пуснете в тази ръка нещо отгоре и вие“. При това, казват те, ние не искаме подаяния, а просто своя честен дял.

И сега нека конкретно видим какво предвиждат двата члена – 11 и 13?

Първият е по-малко проблемният. В него се казва така (разбира се, преразказвам съдържанието, то не е казано в члена по този начин, но смислово съм точен):  „Ако в някакви платформи в интернет се споделя медийно съдържание посредством линк и ако със споделянето линка към нея се появява и някаква част от информацията на статията, към която води линка,  т.е. показва се снимката, показва се заглавие и/или подзаглавие или, както е обичайно, първите  два реда от самата статия, т.е. това, което на английски се казва “preview”, или  малко парче от съдържанието, чрез което потребителят се информира най-общо за какво иде реч в него, то вие за да показвате това нещо, трябва да ни плащате лицензионна такса. Защото вие сте ползватели на нашето съдържание. Вашите клиенти вече не кликат непосредствено върху нашите сайтове (например електронни вестници), а стигат до тях чрез вас – търсачки и платформи за споделяне. Щом е така вие трябва да плащате такса.“

Има и допълнителни мотиви. Много хора са лидери на мнения в социалните мрежи и маса други хора ги следват и четат това, което те споделят, просто защото ги смятат за лидери на мнения. Освен това логиката на правоносителите е, че бизнес моделът на Фейсбук, Гугъл, Туитър и множество по-малки платформи, между които не бива да забравяме т.нар агрегатори на линкове,  е изграден върху чуждото съдържание, а платформите са направени така, че могат да таргетират потребителите с реклама. Тоест от гледната точка на правоносителите платформите правят от нищо нещо. И член 11 казва, че когато се споделят такива линкове, с такова preview , а не само като „голи“ линкове, то тогава платформите трябва да сключват лицензионни споразумения със съответната организация за колективно управление на права.

Важното тук е, че има лоши национални примери – в Германия и Испания. В Германия приеха закон и Гугъл поиска от големите издателства преди приемането му  да му дадат безплатен лиценз за да продължава да индексира тяхното съдържание, или, ако това не стане, ще „свие“ съдържанието до голи линкове. И тогава издателствата в Германия се огънаха и направиха това изключение за Гугъл, но не и за малките му конкуренти. Тук има и нелоялна конкуренция, защото този, който така или иначе е достатъчно мощен да си прокара по-изгодните за себе си условия, ще успее, а ще бъдат ударени малките му конкуренти, които ще бъдат натоварени с допълнителни разходи, защото ще плащат лицензионни такси. Те ще трябва да „избиват“ тези разходи, вероятно с допълнителна реклама и в края на краищата пак потребителите ще платят сметката с това, че ще бъдат още повече таргетирани и с това, че ще се опитват още повече да ангажират вниманието им.

В Германия това нещо действа половинчато – за Гугъл не се прилага, както казахме. Има данни, че известен брой фирми са се отказали от бизнеса си, направили са си сметката, че няма да могат да издържат финансово, ако плащат и лицензионни такси. А когато в Испания са приели сходен на германския закон, т.е. нещо много подобно на член 11, за който говорихме, тогава Гугъл дори не му се е занимавало да пише отворени писма до издателските организации, а директно ограничава испанските линкове само до голи такива и по същество се изтегля от испанския пазар. Има данни, че кликовете върху тези медийни  сайтове са спаднали с повече от една трета след всичко това, т.е. не е хубаво да се самоограничаваш.

Но в една ваша публикация, която четох, вие казвате, че този експеримент в Германия не е успешен.

Да, така е. Има го като право, но правоносителите съвсем не са изкарали допълнителни пари от това. Защото нали целта е да се изкарат повече пари, които да се разпределят сред правоносителите? До такива допълнителни плащания в размер за който да си струва да говорим, изобщо не се е стигнало. В Испания не само че няма пари за разпределяне, но там пада и трафика.

Добре, като има такива примери, как да си обясним приемането на чл. 11-ти?

Ето това е много интересен въпрос, на който няма рационален отговор. Знаем, че има в „Туитър“ изказвания на евродепутати, знаем, че редица големи издателства начело с германското „Аксел Шпрингер“ са обхождали фракциите в ЕП и комисиите и усилено са лобирали в полза на чл. 11. Но какво толкова очакват – на фона на примерите, за които стана дума – не е ясно.  Предполагам, че те смятат, че ако това стане европейска директива, ще спечелят от мащаба на приложението ѝ. Те се ръководят вероятно от поговорката „капка по капка вир става“.

Да видим сега какво казва член 13.

Ако правилно съм разбрал, той е приет с по-голямо мнозинство от това, приело чл. 11.

Да, така е. Чл. 11 в Правната комисия е приет с 11 на 13 гласа, а чл. 13 – с 15 на 10. За съжаление в подкрепа са гласували двама от АЛДЕ (групата на либералите в ЕП), двама социалдемократи. Там нещата са по-неприятни. В този член идеята е да бъдат принудени Фейсбук, Гугъл, Туитър и т.н. да сключват лицензионни споразумения с правоносителите, така че по силата на тези споразумения те да правят плащания към правоносителските организации и така да се плаща глобално за съдържанието, което потребителите на тези платформи споделят.

Какво значи това на практика?

Това значи, че ФБ например ще трябва да сключва споразумения с разните организации на правоносителите и с всяка от тях да договаря някаква сума на годишна база. Като се плати, с това е уредено споделянето на всякакво съдържание в тези платформи, без да се гледа всеки един отделен случай. Това е голямата идея.

Ако обаче платформите откажат да сключат такива споразумения, защото никой не може да ги принуди да го сторят, тогава според чл. 13 те ще са длъжни да внедрят  система за контрол на входа. Другояче казано, това е технически механизъм, филтър, който гарантира, че твоите потребители ще споделят в твоята платформа само съдържание, върху което няма права на трети лица. Та ако искаш да споделиш снимка някаква, или искаш да споделиш статия от „Маргиналия“ във ФБ и макар ти да си я писал, но, да речем, си сложил към нея и някаква картинка, то при споделянето във ФБ това ще трябва да мине през един контролен механизъм, който да провери тази снимка каква е, кой я е правил, дали не я е правил някакъв фотограф, дори това да е моята снимка отгоре на това интервю, чийто автор е задаващият въпросите.

Ако има някаква глобална база данни, от която да се знае кое на кого е, това би било относително лесно. Но такава няма.

Ама става дума за много милиарди единици и броят им стремително се увеличава.

Как ще действат тези филтри, не е ясно, техническото решение не е описано. Твърди се, че на пазара има такива. Но филтрите реално ще бъдат насочени към всякакъв вид съдържание – снимки, текст, музика. Представяте ли си това, което сега обикновеният ФБ потребител прави – да качва нещо и това да стане в рамките на секунди, да изчезне? Защото процесът на филтриране, на проверка може да отнеме много време. Не знаем доколко това филтриране ще има въздействие върху лайковете.  Какво ще стане, ако пуснеш клипче, в което обаче е попаднало част от изображение, което е обект на права? Примерът,  който обикновено се дава е следният: минава автомобил покрай теб и от отворения прозорец се чува някаква музика.  И това се чува в твоя клип. Това филтъра ще го хваща ли? Ако го хване, каква ще му е реакцията? Такива и още много подобни въпроси, които ще възникнат, ако се приеме тази система, поставят, извинявайте, за повторението на думата, под въпрос цялото функциониране на Интернет, както сме свикнали да го ползваме вече толкова години.

Защото и сега съществува механизъм за премахване на съдържание, което е качено в Интернет противоправно. Ако правоносител  открие съдържание, което е качено без неговото съгласие, той сега може да се обърне към съответната платформа и да ѝ каже да махне това съдържание, защото то е негово и той не е давал съгласие да бъде качено. И той казва, че ако платформата не го стори, ще стане съотговорна в нарушаването на авторските права. И като цяло този механизъм действа добре и мотивира платформите бързо да свалят съдържание с неуредени права. Също ако във ФБ докладваш някакво съдържание за нарушени авторски права, те доста бързо го свалят. А в Ютюб има система, която ти казва: парчето и без това е качено, не искаш ли да изкараш нещо от него? Ако искаш, натисни тук и ние ще продължим да изкарваме пари от придружаващата музикалния клип реклама, а от нашите приходи и ти ще получиш дял. И с това Ютюб доста добре се справя. Но това не е достатъчно на правоносителите, защото, системата, внедрена в Ютюб, е доброволна, а те искат да стане задължителна.

И всъщност ние сме в ситуацията, че ако сега спорим за това дали дадено съдържание да бъде свалено отнякъде, то в бъдеще ще спорим за това дали дадено съдържание изобщо да се появи някъде. Разликата е огромна.

По тази линия на разсъждение и практика може да се стигне до абсурд.

Да. Може. В български условия, ако това мине, е нормално да мислим за цензура. Ще дам веднага примери, които са се случвали в наши условия без да го има член 13. Аз като юрист съм се наел да помагам на някои известни онлайн активисти  да си защитават качените в Ютюб клипове,  за които е имало искания от телевизии да бъдат свалени, тъй като представляват участие на политици  в телевизионни предавания. Става дума за участия на политици, които обаче съвсем не са най-добрите за тях: задавани са им неприятни въпроси, на които те не могат свястно да отговорят.

Но телевизиите са излъчили тези предавания, нали?

Те са излъчени, записани са по време на излъчването и са качени след това като клипове, за ги видят още повече хора. При това тези неудобни за разни политици клипове не ги намираш на собствените видеопортали на телевизиите. Но се появява телевизията и казва, че  тя има права над тези клипове, защото е излъчила съответните участия и не е позволявала те да се въртят в Мрежата.  И иска клиповете да се свалят от Ютюб.

Това е просто цензура. Тук няма нищо търговско.

Да. Имаше една серия от журналистически разследвания на сайта „Биволь“ за Първа инвестиционна банка и тя положи големи усилия да свали клиповете, онагледяващи чудесно разследванията, защото в тях се виждало логото на банката, което било тяхна интелектуална собственост и те не били разрешавали то да се демонстрира.

И един комичен пример, знам го от Божидар Божанов. Миналата година е имало някаква конференция за Интернет и т.нар. биг дейта. Тя шеговито е минала под надслова „данни канят“ и в началото на клипа за събитието е имало няколкосекунден откъс от стария български филм „Дами канят“. И клипът, разбира се, е споделен в Ютюб. Но някакъв алгоритъм е хванал тези няколко секунди от „Дами канят“  и клипът е трябвало да бъде свален.

С този пример виждаме, че самата технология, от която се очаква да реши проблемите, да гарантира правната издържаност на споделянето, е още съвсем не на нужното ниво. Тя е сляпа. Искането за сваляне се прави от някакъв алгоритъм. А от другата страна, за да се пести от разходи за персонал, стои пак алгоритъм. Така процедурата се свежда до „диалог“ на два софтуера.

Така че с оглед на всичко това двете изменения, т.е. тези два члена,  няма да решат проблемите, за уреждането на които се твърди, че са измислени, няма да доведат до това да има повече пари за правоносителите, както те си въобразяват. Ще доведат до това иновативни бизнеси д бъдат ударени . Ще доведат още до създаването на допълнителни предпоставки  за цензура, злоупотреба с права и ограничаване на достъпа ни до съдържание. Така, ако те станат действащи, ще създадат предпоставки за генерална промяна на баланса, който съществува в момента.

Много пъти съм казвал, че правилният подход за защитата на творческите индустрии, които трябва да могат да получават пари срещу труда си и резултатите му, минава през кратки срокове, бързо завеждане на искове, бързо решаване от страна съдилищата, освобождаване от държавни такси и други подобни. Трябва да има държавна политика в тази област. Но тогава мерките ще бъдат насочени към действителните нарушители, а не всички потребители и иновативния бизнес да бъдат поставени под генерално подозрение.

Ако това, за което говорим, се приеме, то ще създаде идеални условия за развихряне на цензура и което е по-важно, за маскиране на политическата цензура като търговско търсене на права. Позицията на т.нар. правоносители е някъде от 19-ти век, тя не си дава сметка за колосалните изменения, настъпили с огромната възможност за възпроизводимост на съдържание, дошла с дигиталните технологии и интернет.

Да, и аз така мисля. Това, което те искат, е задържане в 20-ти, ако не и връщане в 19-век. Но сега сме 2018 г. ! Тези филтри няма да са в състояние да хващат т.нар. свободна ползване, което е изрично уредено в законодателството ни. Това е когато се ползват, да речем, откъси от произведения с цел анализ и критика литературна. Или както реши наскоро ВКС, че парчета съдържание свободно могат да се ползват с цел осъществяване на „осмиваща критика“. Това е важно. Но филтрите няма да могат да правят тези тънки разлики. С орязването на права, което прокарват тези два члена, не се цели осъществяването на някакво по-висше благо или по-високостояща свобода. Само в такъв случай орязването на някакви права е допустимо. Ако те станат действащо право, тези два члена, то евентуалното (защото не е сигурно, че ще го има) ще настъпи подобрение за малцина, но ще е в ущърб на всички останали. Това е голяма грешка.

Какви са шансовете тези изменения да бъдат приети от ЕП?

Ами не са малки, сериозни са. Правната комисия гласува и за започване на т.нар. институционални преговори между ЕП, ЕК и Европейският съвет, където може би ще се стигне до финалното шлифоване на текста. Много ще е трудно в тези преговори да се промени нещо съществено. Но все пак има и добра новина. Защото накрая  предстои все пак пленарно гласуване в ЕП, а там вече започна широка  кампания от немалка група евродепутати от всички фракции, която се обявява решително против тези промени. Та все още има шанс да стане така, че с мнозинство тези промени да отхвърлени от ЕП. Да не забравяме, че преди няколко години така стана и с АКТА.

Въпросите зададе Емил Коен

 

 

                                   

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ