Къде свършва свободата на словото?

от -
213

От Арие Нейер*

От много години защитавам идеята, че свободата на словото е за всички, даже за тези, които изразяват съвършено неприемливи и дори ужасни неща. Въпреки това приветствам решението на Съда на ООН, който осъди сръбския политик Воислав Шешел на десет години затвор заради това, че с националистическите си речи е подстрекавал към извършване на военни престъпления в бивша Югославия в началото на 90-те години на миналия век.

Свободата на словото, наричана понякога свобода на изразяване, е фундаментално право на човека. Точно поради това, когато бях изпълнителен директор на Американския съюз за граждански свободи (ACLU), през 1977 г. защитих правото на група хора, наричащи себе си американски нацисти, да проведат демонстрация в градчето Скоки (то се намира в щата Илинойс), където по това време живееха немалко граждани, които бяха преживели Холокоста.

Разгорелият се тогава спор завърши с няколко съдебни процеси, а ACLU спечели всички дела. След тази юридическа битка, която предизвикваше разногласия много години след свършека си, някои поддържаха моята позиция на защитник на свободата на словото, а други я смятаха за отвратителна. Но ако се сблъскам с подобна ситуация днес, то без колебание ще съм на същото мнение.

Въпреки това, в делото на Шешел, Апелативната палата на Международния остатъчен механизъм за наказателните трибунали (става дума за наследника на учредените преди около две десетилетия международни трибунали на ООН за съдене на виновните във военни престъпления в бивша Югославия и другаде, бел. прев.) беше права, когато произнесе присъда срещу Шешел. Този човек, заемайки поста председател на Сръбската радикална партия, беше от самото начало на процеса срещу него привлечен към отговорност  за произнасянето на няколко ултранационалистически речи, които той произнесе в периода, в който се опитваше да провокира конфликт с хърватите и с бошняците.

Но в края на краищата Международния трибунал за бивша Югославия оправда Шешел. Апелативната палата потвърди решението на този съд и на свой ред оправда подсъдимия по всички обвинения, освен по едно. Става дума за обвинението в подстрекателство към военни престъпления и такива срещу човечеството, съдържащо се в речта му в Хратковчи на 6 май 1992 г.

Според съдебното решение Шешел е провъзгласил в тази реч, че в „Хратковчи няма място за хървати“ и е призовал намиращите се там и слушащи словото му сърби „веднага“ да „се избавят от оставащите хървати“, намиращи се в селата и в околностите на града. Тълпата отговаряла с викове: „Хървати, махайте се в Хърватия“ и „Тук  е Сърбия“.

Обаче главното не е в съдържанието, защото и другите националистически речи на Шешел са били преизпълнени със същата ненавист. Речта в този град, съгласно решението на Апелативната палата, се отличава с това, че веднага след произнасянето ѝ са почнали етнически чистки под формата на „принуждаване, сплашване и агресия“. Съдът освен това отбелязва, че Шешел е имал голямо влияние в партията си, а някои се отнасяли към него така, „сякаш той е Бог“.

Именно контекстът отличава речта на Шешел в Храковичи от митинга на американските нацисти, който се планираше да бъде проведен в Скоки. И в единия, и в другия случай съдържанието на речите представляваше разпалване на конфликти. Но в Скоки мнозинството от хората, които биха могли да дойдат на този марш, ненавиждаха нацистите, които поради това не биха могли никого да принудят, да нападнат или да сплашат. Единствено нацистите бяха под заплаха и с нея, като се има пред вид, че събитието беше обявено доста време преди осъществяването му, биха могли да се справят с помощта на адекватно количество полицейски чинове.

Още повече, че веднага след като нацистите получиха законно право да проведат марша си в Скоки, те решиха да го пренесат в Чикаго. Те, предполагам, са разбрали, че тези, които биха могли да се противопоставят на митинга им в Скоки са многократно повече от шепата пронацистки настроени хора, които биха марширували. С други думи, очевидно нацистите просто много са се бояли да излязат и да маршируват.

Правенето на разлика между съдържание и контекст изигра решаваща роля и в едно друго, при това епохално, съдебно решение по повод на свободата на словото в САЩ. В известното дело от 1969 г. „Бранденбург срещу щата Охайо“ Върховният съд на САЩ отменя присъда срещу ръководител на Ку Клукс Клан, който е бил обвинен в призиви към насилие по време на митинг на организацията му, на който той е произнесъл подстрекателска реч. Отново контекстът изиграва главната роля: Върховният съд на САЩ постановява, че обвинението в призиви към насилие не е било обосновано, защото тази реч не е била произнесена в контекст, в който би било вероятно да се упражни пряко насилие.

И така, решенията по делата на Бранденбург, Шешел и Скоки потвърждават един и същ принцип: преди всичко е важен контекстът. Човек може да бъде наказан за подстрекателство към углавно наказуемо деяние, например – към насилствена депортация или етническа чистка, ако това става в контекст или в условия, когато такива престъпления биха могли веднага да бъдат извършени от тези, които го слушат. Но ако рискът от това не е пряк, тогава следва да се уважава свободата на словото. Именно поради това (да си спомним тук едно знаменито и много ранно решение на Върховния съд на САЩ), ако човек крещи „Пожар!“ в препълнена зала на театър, тогава правото му на свобода на словото не му осигурява защита,  а ако крещи в пуста зала, в която няма никакъв риск да се образува  мъчеща се да избяга от опасността тълпа, то той не извършва никакво престъпление.

Конкретните последствия от присъдата над Шешел ще са ограничени. Той вече прекара почти 12 години в предварителния арест, така че не могат да го пратят отново в затвора. Сръбското законодателство не допуска кандидати, които са били осъдени на затвор за срок по-голям от половин година, да се кандидатират на избори. Затова не би трябвало да му позволяват да се върне в сръбския парламент, чийто член беше, преди да го арестуват и отправят на съд пред Международния трибунал за бивша Югославия в Хага. Впрочем засега не е ясно дали Сърбия ще спази собствения си закон.

Въпреки това, прецедентът, създаден с решението по делото на Шешел е много важен, защото установява границите на свобода на словото в рамките на международното право, при това тъкмо в момент, когато звучат призиви към провеждане и действително се осъществяват етнически чистки. Например, в Мянма (бивша Бирма, бел. прев.) жителите на тази страна, които са рохинджа, бяха жестоко изселвани от селата им, а нападенията често се случваха веднага след речи на екстремистки настроени будистки монаси, които се държаха точно по същия начин, по който и Шешел навремето. Възможно е тях никога да не ги привлекат към отговорност за разпалване на ненавист. Но така или иначе, техните речи бяха произнесени в контекст, в който заплахата от извършването на престъпления беше съвсем пряка. Затова би могло те да бъдат наказани без с това да бъде накърнено правото им на свобода на словото.

*Арие Нейер е почетен президент на Фондация Отворено общество и също така е основател на Хюман райтс уоч. Той е автор на книгата Международното правозащитно движение: история.

Оригиналът на тази статия е публикуван на 17 май в сайта Project Syndicate.

Превод: Емил Коен