Кой се страхува от лицемерието?

След победата на Тръмп, която според мнозина наблюдатели се дължи и на яростното му опълчване срещу т.нар. „политическа коректност“, темата за нея отново стана актуална. Някои автори, като например британката Мора Вейгъл[1], твърдят, че всъщност няма нищо подобно на „политическа коректност“, че това е фантом, плашило, измислица на десните политически сили в САЩ, които печелят от нея политически дивиденти. „Непрестанното повтаряне от страна на Тръмп на заклинанието срещу политическата коректност накара много автори да твърдят, че тайната на неговата победа се крие в бурната му реакция срещу прекомерната „политическа коректност“. Някои доказват, че Хилари Клинтън загуби, защото беше заложила твърде много на близката до политическата коректност „политики на идентичността[2]. Доводите, приведени от авторката, са много интересни и звучат солидно и убеждаващо. Но все пак е трудно да се съгласим, че „политическата коректност“ е измислен проблем, след като сме прочели – в нейната статия – че само през 1992 г. в американската преса са излезли 2800 текста, посветени на политическата коректност.

Впрочем, освен много интересното и пълно с лесно проверими факти доказване, че американските десничари са измислили проблема с политически коректното говорене, за да удрят с него по левицата, ето и главното възражение на Мойра Вейгъл срещу тази прословута политкоректност: „Ако казвате, че нещо е технически коректно, вие внушавате, че то всъщност е грешно, защото обстоятелственото пояснение преди „коректно или правилно“ предполага едно „с изключение на“. Обаче да кажеш, че едно изказване е политически коректно, означава да направиш намек, че то е нещо по-скоро хитро или лукаво. С други думи, то е все едно да кажеш, че говорителят не е искрен. Той или тя има вътрешни мотиви и поради това крие истината с цел да бъде в крак с „дневния ред“ на обществото или да даде сигнал за морално превъзходство. Твърдението, че някои са „политически коректни“ ги дискредитира по два начина. Първо, те грешат. И второ, което е дори по-уязвяващо, те знаят това.“[3]

И така, основната критика на десничарите срещу политкоректността е, че тя е “вид цензура“, че тя не ни позволява да бъдем искрени и да назоваваме нещата с истинските им имена; твърди се, че Тръмп е спечелил и защото не се е страхувал да каже на американците, уморени от необходимостта да се самоцензурират, точно това, което мисли, т.е. това, което и те мислят, но не смеят да го кажат. Тези вопли срещу политическата коректност са толкова широко разпространени, че няма смисъл да се привеждат примери в потвърждение на тази констатация.

Но съвсем наскоро този главен аргумент срещу „политическата коректност“ беше обстойно разгърнат в нашата преса, при това не от консервативни десничари, а от гуруто на съвременните интелектуални левичари, от световноизвестния словенски философ Славой Жижек. Това стана не пряко, а чрез широкото цитиране на негово видео-интервю, посветено на темата, в статията на Мария Груева „Коректност, кулинария, Конфуций. Писмо от Канада.“ , публикувана в първия за тази година брой на в-к „Култура“ на 13 януари. С много интересния и твърде ерудиран текст на Груева тук няма да се занимавам, той заслужава отделно внимателно обсъждане.

Основното обвинение на Жижек срещу политическата коректност е, че тя е лицемерна. Нещо повече, тя налага едно авторитарно лицемерие, задушавайки искреността. Коментирайки решението на някои американски авиокомпании да забранят пушенето на електронни цигари на борда на своите самолети, Жижек казва: „Идеята е, че ако пушиш електронна цигара по време на полета, ти публично демонстрираш своята зависимост и това не е добър педагогически подход, и т.н. Искам да кажа, че това е ясен пример как се налага дадена етика, която не е просто неутрална здравна етика, а всъщност е етика на „не отивай там”, етика на забраната; нямай прекалено страстни желания, ангажираности. Остани на нужното разстояние; контролирай се и т.н. И сега крайно ще ви шокирам. Смятам, че дори расизмът може да бъде твърде двусмислен тук.[4]

А това лицемерие всъщност връзва ръцете на хората за бунт срещу господството и дискриминацията и това е главният му грях, грях гибелен, защото потиснатите, обхванати от политическата коректност, не смеят да се надигнат срещу господарите си. Не е ли трогателно това единодушие между крайно десни и крайно леви – и двете страни ругаят политическата коректност за това, че унищожава искреността и култивира лицемерие?

Малко по-нагоре от цитата, който току-що приведох, Жижек пише следното: „Естествено, аз нямам нищо против шефът ви да се отнася приятелски с вас и т.н. Проблемът е, че това не отразява единствено реалните отношения с властта, а я прави още по-непроницаема. Вижте сега, ако имате един шеф там горе, от стария тип, който ви крещи, който прилага цялата си брутална власт върху вас, в известен смисъл е много по-лесно да се разбунтуваш срещу такъв тип, отколкото срещу приятелски настроения, който те прегръща и те пита как беше снощи с гаджето и бла бла, и всичките тези дружески разговори. Ами тогава е направо невъзпитано да се разбунтуваш.[5]

Така. Политкоректността е лицемерие. Вярно ли е това? В един важен смисъл – да. Хубаво или лошо е това? Ето тук е проблемът. Моят отговор е – лицемерието е неотменим компонент от отношенията между хората, от неличностните отношения между хората. Без известна доза лицемерие комуникацията в обществото и между човеците би била невъзможна. Традиционно и почти общоприето е да се ругае лицемерието. То бива представяно като нещо отвратително от гледната точка на морала. Той, видите ли, твърдят „моралистите“, ни предписва пълна и абсолютна искреност, пълно и еднозначно съответствие между това, което говорим и това, което наистина мислим – при всякакви ситуации и при всички видове комуникации между хората. Според мен това е крайно вредна заблуда, а съзнателното проповядване, че всички ние следва да сме абсолютно искрени във всички видове комуникации е проява на интелектуално късогледство, ако не е просто манипулация.

Нека да разгледаме прост, всекидневно срещащ се житейски пример и да видим какви изводи за темата можем да направим от него.

Нека предположим, че някой трябва да отиде до общината, за да получи от нея някакъв документ. Нека той да е затрупан от проблеми – семейни и служебни, които не му дават мира. Това го прави нервен, нестабилен и тревожен. Нека, освен това, си представим, че зад гишето го посреща някаква много грозна, с невчесана коса и с дрезгав глас служителка, потънала в тревожни и гневни мисли за последните издънки на съпруга си, който е пияница. На нашия човек му идва редът. Какво според адептите на „искреността“ и нелицемерието той трябва да стори? Дали не трябва да каже на жената зад гишето, която го дразни с вида си, нещо от вида: „Ей, грознице, що не си оправиш физиономията? Не мога да те гледам такава. Ей, ще ме обслужиш ли, дърта краво?“

В огромното количество случаи, знайно е, клиентът няма да каже тези неща. Първо, защото е „възпитан“, т.е. набили са му в главата, че всеки човек има достойнство и то не зависи от външния вид, цвета на кожата, сполучливата или не прическа и това дали лицето на отсрещния е красиво или не. Второ, защото не иска да предизвика конфликт, който може да доведе до това да не получи в срок много нужния му документ.

Какво следва да е поведението на чиновничката? Тя не трябва ли да наругае натрапника, който има нахалството да й иска услуга в момент, когато на нея не й се работи, в ситуация, когато в главата й друго освен тревожни мисли за поразиите на мъжа пияница няма? Не, както добре знаем, в почти всички случаи (има и изключения, разбира се, все пак чиновничката ситуативно е в по-силна позиция, защото от нея зависи издаването на документа) тя ще стисне зъби и вежливо ще попита клиента какво желае, после ще му подаде необходимия формуляр и ще му помогне да го попълни, ако е нужно, т.е. ще му даде някакви устни разяснения. Защо? Ами защото и тя е „възпитана“ точно по същия начин, както и клиентът. И още, защото, ако го нагруби, той може да се оплаче. А това води до неприятности. Кому са нужни излишни проблеми?

И двамата участници в нашия мисловен експеримент бяха, разбира се, до известна степен лицемери, и двамата упражниха някаква автоцензура върху мислите си един към друг и не им дадоха словесен израз. Това спаси ли комуникацията? Да. Деловото взаимодействие можа ли да бъде осъществено? Да. А какво щеше да стане, ако клиентът беше наругал чиновничката, тя му беше отвърнала и т.н. и т.н.? Мисля, че на всеки от читателите е ясно и затова си спестявам отговора на този реторичен въпрос.

Предполагам, че едва ли ще се намери здравомислещ читател, който да не се съгласи с идеята, че думите могат да нараняват. Впрочем, ако това не беше така, нямаше в практически всички правни системи по света да съществуват състави за „обида“. Общоприето е, че индивидите имат достойнство и могат да считат определени думи, казани по техен адрес, за накърняващи достойнството им, за словесни жестове, които го отнемат, мачкат, принизяват. Всъщност с обидата ние твърдим по адрес на този, когото обиждаме, че той не е човешко същество, заслужаващо уважение. А обиденият смята, че то му се полага по простата причина, че е човек – бял, чернокож, жълт или червенокож, рус, с кафява, червена или черна коса, с все едно какъв цвят на очите, принадлежащ към какъвто и да е етнос и религия  и независимо от това дали има сексуални предпочитания като мнозинството от хората, или обратно, споделя сексуалните тежнения на т.нар. „сексуални малцинства“, които представляват – по някои оценки – не по-малко от 5% от хората, т.е. поне 374 000 000 души към днешна дата![6]

А ако думите могат да нараняват, то тогава политическата коректност, с цялото монтирано в нея лицемерие, е оправдана. Тя, ако се осъществява внимателно, всъщност улеснява общуването, взаимодействието между мнозинствата и малцинствата. Тя дори го прави възможно. Защото сме много далеч от това всеки да обича хората от друг етнос, с друг цвят на кожата или с други сексуални предпочитания, както обича себе си. Ако всички хора се обичаха „като братя“, както беше записано в т.нар. „Морален кодекс на строителя на комунизма“ не би имало никакви проблеми – братята може да се ругаят, но след това се сдобряват, нали? Но това утопично състояние на всеобща обич, проповядвано всъщност и от християнството, е недостижимо. Просто няма как да обичам всички. Любовта е много силно индивидуализирано чувство – мога да обичам някои, но е свръх силите ми да обичам всички. А ако можех да обичам цялото човечество, щях да бъда лишен от скъпоценния дар на интимността. Нима е възможно да съм искрен приятел с целия човешки род? Не, разбира се. Но е напълно възможно да смятам, че всяко човешко същество има достойнство и че заслужава – до доказване на противното – моето уважение. А значи заслужава и да се отнасям коректно с него, ако и когато пряко или косвено вляза в досег него.

Далеч съм от твърдението, че спазването на правилата на политкоректността е магистралният път към еманципацията или че с нея всички въпроси за дискриминацията и потисничеството се решават. Но мисля, че е очевидно, че политическата коректност е стъпка към еманципацията. Дума да не става, че след нея всякакви сега дискриминирани малцинства има още дълъг път да извървяват, докато и ако постигнат наистина равноправно отношение към себе си – това се отнася и за чернокожите в САЩ, и за мюсюлманите в Европа, и за евреите навсякъде по света, и за ЛБГТ хората и дори за „по-добрата половина на човечеството“ – жените, подложени на тежка дискриминация в десетки страни.

Така че наистина в политическата коректност е монтирано известно лицемерие. Но то е „смазочното масло“ на комуникацията, без него тя тотално би се разрушила.

И да, политическата коректност е постижение на либералната демокрация. Не на крайно левите и не на крайно десните – те еднакво я мразят, а на либералите и на вдъхновената от тях либерална демокрация, която се крепи на това, че мнозинството зачита и правата на малцинствата. Вярно е, че либералната демокрация сега е под тежък удар – мачкана пряко и непряко от разнообразни сили.

Но либералната демокрация, а с нея и политическата коректност, нямат смислена алтернатива. Има само безумни и разрушителни техни заместители – авторитаризъм, тоталитаризъм, дискриминация, насилия, конфликти и войни. Тези, които така стръвно нападат либералната демокрация и политическата коректност, би трябвало ясно да кажат дали всъщност не желаят възцаряването на гореизброените заместители.

 

[1] Статията на Мойра Вейгъл „Политическата коректност: как десните изобретиха един фантомен враг“, беше публикувана в „Маргиналия“ на 29 декември 2016 г. Тя беше преведена и поместена в нашето издание не само защото засяга един важен обществен проблем – за природата на т.нар. „политическа коректност“, но и защото текстът, който английската авторка му посвещава  предизвиква много голям интерес в публиката. Доказателство за това е, че към датата на обнародването на българския превод, оригиналът “Political correctness: how the right invented a phantom enemy”, публикуван в „Гардиън“ на 30 ноември 2016 г., беше споделен 81 хиляди пъти в социалните мрежи. Данните сочат, че към 18 януари 2017 г. същата статия е била вече 107 хиляди пъти споделена в тях.

[2] Цит. статия.

[3] Пак там.

[4] Цит. статия на Мария Груева.

[5] Пак там.

[6] За актуалния брой на населението на Земята вж. статията “World Population” в англоезичната Уикипедия.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.