Отказът от молитва, отричането от мира, или БПЦ между домораслия национализъм и ДС миналото

 

На Гергьовден се говори празнично. Приповдигнато-възторжено, дори леко клиширано – денят е посветен хем на значим православен светец чието име носят близо 200 хил. българи, хем е и свързан с българската армия. Широки софри, заплашени от скършване, паради и духова музика.

На този ден през 2019 г. у нас по инициатива на папа Франциск бе произнесена обща молитва за мир, в която взема участие оглавителите на всички религиозни общности в България. Със знаковото изключение на патриарх Неофит. Навярно така би звучал историческият запис на факта, към който насочвам вниманието си.

Българската православна църква продължава да страда в ръцете на бивши ченгета, полуграмотници и силно провинциализирани прозелити. Да, разбирам, че оглавителите на православната църква и Римската курия няма да служат литургия заедно – богослужебната практика на двете деноминации включва елементи, които не схождат. Не проумявам причината да не се приеме участието в обща молитва за мир. Мигар умиротворението не е цел на всички религии? Нима не е нужен пример на онези, които продължават враждите, наследени от Средните векове, за да стане ясно, че да си религиозен не означава да си ретрограден насилник, комплексиран провинциалист и в крайна сметка смален човек?

 

Общата молитва е притегната ръка към гражданството на една универсална основа. Това е практика, в която посланията нямат верска, а общочовешка основа. Инициативата бива скрепена от високия авторитет на духовните лидери – факт, с който би следвало за молитвената кауза да бъдат привлечени и атеистите. Към каузата, да, а защо не и към някоя от религиите?! Универсалният хоризонт на православната вяра е останала сгъната в нечий заден джоб.

 

Видимо за Българската православна църква далеч по-ценно е да се запази: 1. връзката с местните национал-популисти, които непрестанно говорят за “християнски ценности” и по този начин вкарват в храмовете момчета с яки мускули и татуировки, които се кръстят непохватно, не разбират и дума от богослужението, но с охота биха натупали всеки, който заговори за толерантност; и 2. патронажът от страна на руската църква и гражданина Гундяев, известен най-вече с принадлежността си към КГБ – служба, която прави общението му с 11 от 15-те български митрополити доста директно, но не на основата на православното им смирение, а на ченгеджийските им биографии.

 

„Да възлюбиш ближния си като себе си“ е казал Иисус Христос. Едва ли за ближни следва да бъдат считани онези, в чиито състав са хората, предизвикали боя пред софийската джамия на 20. май 2011 г. Спасителят поздравява с „Мир Вам!“. Няма място за насилие. Нито за насилници. Мъчно бихме приели за ближни и агентите на някогашната репресивна машинария на комунизма – система, която разби съдбите на милиони хора, а хиляди бяха изтребени физически. Няма, няма как тези тъкмо да са ближни, даже напротив – техните ценности изглеждат толкова далечни на стойностите на православието, че на плоскостта на етиката те остават съвършено незабележими.

 

Църквата е в лапите на люде, които дават всички основания да бъдат мислени за недостойни. Изглежда, че не е напразно близкото родство на позициите на БПЦ и партия, нарекла себе си на понятието-етикет на българската история през 19. век – агресивният популизъм и доменът на духовното се намират в ущърбяваща синергия. Щета търпи както Църквата, взета на абордаж от идеи, чужди на православието, така и гражданството, което се оказва жертва на тежка форма на зомбиране с цел насочване към електоралните урни с бюлетина, попълнена в полза на най-ретроградните националисти.

 

Не беше толкова отдавна времето, когато водещите професори в Историческия факултет на ИФ в СУ обясняваха в детайли защо национализмът е сигнал за тежък провинциален комплекс. Дали днес техните ученици и професионални наследници правят същото? Тъжно, но факт: днес националистите, национал-комунистите и агресорите от ДС се намират в съюз. Ще посоча един непопулярен пример, макар доказателствата да са безброй: една от партиите на ретроградния национализъм се нарича „Нова зора“[1]. Неин лидер е Минчо Минчев – локомотивен машинист по професия, съучредител на партия „Атака“ през 2005 г., депутат от „Коалиция за България“ през 2013 г. (някогашната, свързаната с „Позитано“ – 20), подкрепил коалицията между БСП и ДПС. В това политическо обединение четем още имената на Бончо Асенов – подполковник от ДС, който продължава да настоява на легитимността на насилието над българските граждани с турски етнически произход[2]. Там е и националистът Васил Гюзелев – академик-историк, също свързан с тайните служби на комунистическата държава, чиито ученици днес се намират на водещи места в организации като т. нар. македонски научен институт: институция с трудно удържими научни претенции[3]. В списъка се четат и присъствия като това на ортодоксалния сталинист Нако Стефанов, кандидатът за вицепрезидент от БСП Румен Воденичаров и др. – все лица, чиито биографии, възприети в цялост, задават рамката на идейното съжителство на националисти, национал-комунисти и бивши ченгета – от комшийски подслушвачи до кадрови офицери.

 

Едва ли някой би се усъмнил: положението на този тип субекти (политически и не само) се дължи на съглашението около монопола над насилието, отразен в рефрена „Отечеството е в опасност!“. Плашат, за да властват. Няма смирение, няма стремеж към постигане на по-добър и смислен живот заедно. Няма.

 

Тази картина определя далеч не само идеологическия пейзаж и политиката на Българската православна църква. Намираме се в ситуация, в която обществото е в капан, заложен от посочения триъгълник. Не, не Апартаментгейт! Не сюжетът „къщи за гости“ без гости! Всички тези явления стават възможни, защото обществото е превзето от нагло задкулисие, за което няма закони, няма човешки права. Мълчанието е блато. Опасявам се, че само с молитва няма да стане. Мир на всинца ни!

[1] http://www.novazora.net/aboutus.html

[2] https://www.168chasa.bg/article/5824456

[3] http://www.mni.bg/2013/05/upravitelen-savet.html – имам предвид Георги Николов, любим ученик на Гюзелев по собствените му думи, и заместник-декан на Историческия факултет на СУ.

Avatar

Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".