Относителната всеобщност на правата на човека. Четвърта, последна част.

Всеобщност без империализъм[1]

Описанието ми до тук подчертаваше „добрите“ страни на всеобщността, развивана в едни ограничени, по-скоро относителни термини. Ако в качеството на програма минимум приемем функционалната и международно-правната всеобщност на правата на човека, то тогава политическите опасности от употребата на доводите в полза на антропологическата всеобщност са скромни. Но в обосноваването на онтологическата всеобщност аз пренебрегнах опасностите от империалистическата нетолерантност, които са налице, когато подобни твърдения (за правата на човека, бел. прев.) се преместят в политиката. Финалният раздел на статията разглежда някои от политическите опасности, които могат да се появят чрез една прекалена или „фалшива“ всеобщност, особено когато един мощен играч представи погрешно собствените си интереси в качеството на всеобщи ценности.

Наследството на колониализма изисква от хората на Запад да проявяват особено внимание и чувствителност когато се застъпват за доводите на всеобщността в един свят на сблъскващи се културни ценности. Те също така трябва да помнят политическата, икономическа и културна сили, които са в основата на действията им, дори на тези, които се предприемат с най-добри намерения. Всяко нещо, което дори само намеква за налагане на западните ценности, е вероятно да бъде посрещано с разбираемо подозрение, дори със съпротива. Понякога начинът, по който доводите на всеобщността и тези на относителността биват издигани, може да е толкова важен, колкото и съдържанието на тези аргументи[2].

Но загрижеността, която налага предпазливост в действията, не бива да бъдат бъркани с невниманието и бездействието. Ценностите ни и международните норми по правата на човека могат да изискват от нас да действаме за тях дори ако нямаме съгласието на другите – най-малкото когато евентуалното действие не включва употребата на сила. Дори традиции, които са силно одобряване, може да не заслужават да ги толерираме, ако предизвикват силни възражения. Нека в качеството на пример да разгледаме дълбоко вкоренената на Запад традиция на антисемитизма или „недосегаемите“ парии и робският труд в Индия. Дори ако такива традиционни практики не бяха отхвърляни от правителствата там, където ги има, те не заслужават да бъдат толерирани от другите, а пък за това да бъдат заслужавани не може и дума да става. Когато практики, които тежко нарушават правата на човека, повдигат въпроси с голямо морално значение, традицията и културата са много слаба тяхна защита.

Да разгледаме насилието по отношение на хомосексуалните. Международното правозащитно право не забранява дискриминацията на основата на сексуалната ориентация. Сексуалната ориентация не е спомената нито във Всеобщата декларация, нито в пактовете за правата на човека и доводите, че тя попада в категорията „други“ в чл. 2-ри на всеки от тези документи са широко приети в Европа и в някои други страни най-малкото на нивото на правото. Въпреки това, всеки има правото на лична сигурност. Ако държавата отказва да защитава някои хора от частно насилие, като се позовава на това, че тези хора не са морални, то нарушава основни човешки права на тези хора, които те имат, независимо дали са морални, или не.[3] И идеята, че на държавата следва да бъде позволено да затваря или дори да екзекутира хора само защото те, като възрастни хора, са извършили по взаимно съгласие и доброволно сексуални актове, колкото и много едно поведение или „стил на живот“ да нарушава някакви възгледи на общността за морала, е в разрез с която и да е приемлива концепция за личната автономия и индивидуални права на човека.

Нямам намерение да минимизирам опасностите от културното и политическото високомерие, особено ако то се опира на голяма сила. Външната политика на САЩ често бърка американските интереси с всеобщите ценности. Много американци изглежда вярват, че това, което е добро за САЩ, е добро и за света, а ако не е, то тогава „това си е техен проблем“. Опасностите от такава високомерна и оскърбителна „всеобщност“ се набиват в очите, особено в международните отношения, където споровете за нормите, които не могат да бъдат разрешени чрез разумно убеждаване или чрез призоваване на страните да се съгласуват тълкуването си на нормите, имат тенденцията да бъдат решени чрез (политическа, икономическа и културна) сила, каквато САЩ днес имат повече, отколкото всяка друга страна.

Изправени пред такъв несъмнено перверзен „еднолинеен универсализъм“, дори някои доброжелателни критици биват съблазнявани от грешни аргументи, обосноваващи същностната относителност на правата на човека. Но това всъщност означава да се приеме американското объркване на външната политика на САЩ с правата на човека. Подходящото средство срещу „фалшивата“ всеобщност е защитимият относителен универсализъм. Самият функционален и припокриващ се консенсус, както и международно правната всеобщност, допълнени от аналитическите и съдържателните си достойнства, могат да бъдат ценни ресурси за оказване на съпротива срещу много от ексцесиите във външната политика на Америка и може би дори за пренасочването й към по-хуманни канали за разгръщане.

Предпочитанието, което има администрацията на Буш към езика на демокрацията и свободата, вместо към езика на правата на човека, ни снабдява с непряка подкрепа за един такъв аргумент (сравни Mertus 2003). За пример можем да приведем следното съотношение: от 2002 до 2006 г. в изявленията по националната сигурност думата „свобода“ се употребява 25 пъти, „демокрация“ – седем пъти, а „права на човека“ – само веднъж[4]. Част от причината за това, изглежда, е, че правата на човека имат относително прецизна и и добре установена формулировка в днешните международни отношения. Думата „демокрация“ е както по-тясна по значение (Donnelly 2003: §11.3), така и по-неточно определена, особено в интернационалните дела. А „свобода“ е забележително пластична идея – тя бива „богата“ или „празна“ в зависимост от гледната ви точка, както един преглед на списъка на „свободния свят“ от 70-те години на миналия век сочи.

Международноправната и припокриваща се универсалност може да ни предостави важна защита срещу високомерната „всеобщност“ на силните. Без авторитетни международни стандарти, за какво можем да държим сметка на САЩ (или на която и да е от великите сили)? Ако международноправната всеобщност няма сила, то защо САЩ да не действат в съгласие със собственото си (често важащо единствено за тях) разбиране за права на човека? Дори предпочитаната от администрацията на Буш „коалиция на желаещите“ ни дава непреки свидетелства за привлекателността на идеята за припокриващия се консенсус.

Съвременните достойнства на (относителната) всеобщност са особено големи защото идеологическата хегемония на правата на човека в света след Втората световна война е съвсем независима от американската сила. Както показва това, което стана в затвора Абу Гариб, международните норми по правата на човека могат да дори провокират промени в политиката една среда, която обикновено се представя като водене на война. Международното и национално внимание върху Гуантанамо, което на пръв поглед е странно, като се има предвид нищожния дял на жертвите от войната срещу терора, които са пострадали на този окупиран от американците къс от Куба, подчертава силата на широко одобряваните норми да променят рамките на дебата и да преобразуват значението на действията.

Международноправната всеобщност е едно от големите постижения на международното движение за права на човека – както поради същественото си съдържание, така и защото то улесни задълбочаването на припокриващия се консенсус. Дори САЩ участват – не изцяло и на пресекулки, в този консенсус. Не само администрацията на Клинтън, но също и тази на Буш редовно повдигаха въпроси, свързани със загрижеността си за състоянието на правата на човека, когато обсъждаха редица двустранни отношения с други страни, и обикновено централен елемент в тези обсъждания беше автентичната тревога за състоянието на правата на човека в съответната държава. (Действителният проблем на външната политика на САЩ е много по-малко в това, че се повдигат въпроси за правата на човека, а е там, че тя позволява те да бъдат изтиквани на заден план в полза на други проблеми.) И всичко това има пряко значение за десетки или стотици хиляди хора, непряко за милиони, чиито живот се подобри чрез международно признатите права на човека.

Правата на човека не са панацеята за световните проблеми. Но те са напълно достойни за известността и уважението, които получават през последните години. В обозримото бъдеще правата на човека ще останат един жизненоважен елемент в националната, международната и въобще световната борба за социална справедливост и човешко достойнство. И относителната всеобщност на тези права е мощен ресурс, който може да бъде ползван за да ни помогне да изградим по-справедливи и хуманни национални и международни общества.

Библиография:

Adams, Vincanne. 1998. Suffering the Winds of Lhasa: Politicized Bodies, Human Rights, Cultural Difference, and Humanism in Tibet. Medical Anthropology Quarterly 12 (1):74-102.

American Anthropological Association, Executive Committee. 1947. Statement on Human Rights Submitted to the Commission on Human Rights, United Nations. American Anthropologist 49 (4):539-543.

Ames, Roger. 1997. Continuing the Conversation on Chinese Human Rights. Ethics and International Affairs 11:177-205.

An-Na’im, Abdullahi A., ed. 1992. Human Rights in Cross-Cultural Perspectives: A Quest for Consensus. Philadelphia: University of Pennsylvania Press.

Anwar, Ibrahim. 1994. Luncheon Address. Paper read at JUST International Conference, “Rethinking Human Rights”, at Kuala Lampur.

Bauer, Joanne R. and Daniel A. Bell, eds. 1999. The East Asian Challenge for Human Rights. Cambridge: Cambridge University Press.

Beitz, Charles R. 2001. Human Rights as a Common Concern. American Political Science Review 95 (2):269-282.

Bell, Daniel A. and Hahm Chaibong, eds. 2003. Confucianism for the Modern World. Cambridge: Cambridge University Press.

Bielefeldt, Heiner. 2000. ‘Western’ versus ‘Islamic’ Human Rights Conceptions?: A Critique of Cultural Essentialism in the Discussion of Human Rights. Political Theory 28 (1):90-121.

Brysk, Alison. 2005. Human Rights, Private Wrongs. New York: Routledge.

Busia, Nana Kusi Appea Jr. 1994. The Status of Human Rights in Pre-Colonial Africa: Implications for Contemporary Practices. In Africa, Human Rights, and the Global System: The Political Economy of Human Rights in a Changing World. Edited by Eileen McCarthy-Arnolds, David R. Penna and Debra Joy Cruz Sobrepena. Westport: Greenwood Press.

Buultjens, Ralph. 1980. Human Rights in Indian Political Culture. In The Moral Imperatives of Human Rights: A World Survey. Edited by Kenneth W. Thompson. Washington: University Press of America.

Chan, Joseph. 1999. Confucian Perspective on Human Rights for Contemporary China. In The East Asian Challenge for Human Rights. Edited by Joanne Bauer and Daniel A. Bell. Cambridge: Cambridge University Press.

———. 2002. Moral Autonomy, Civil Liberties, and Confucianism. Philosophy East and West 52 (3):281-310.

Cheah, Pheng. 1997. Posit(ion)ing Human Rights in the Current Global Conjuncture. Public Culture:233-266.

Coomaraswamy, Radhika. 1980. Human Rights Research and Education: An Asian Perspective. In International Congress on the Teaching of Human Rights: Working Documents and Recommendations. Paris: Unesco.

Dallmayr, Fred. 2002. ‘Asian Values’ and Global Human Rights. Philosophy East and West 52 (2):173-189.

de Sousa Santos, Bonaventura. 2002. Toward a Multicultural Conception of Human Rights. In Moral Imperialism: A Critical Anthology. Edited by Berta Esperanza Hernández-Truyol. New York: New York University Press.

Donnelly, Jack. 1982. Human Rights and Human Dignity: An Analytic Critique of Non-Western Human Rights Conceptions. American Political Science Review 76:303-316.

———. 1984. Cultural Relativism and Universal Human Rights. Human Rights Quarterly 6:400-419.

———. 1989. Universal Human Rights in Theory and Practice. Ithaca: Cornell University Press.

———. 1990. Traditional Values and Universal Human Rights: Caste in India. In Asian Perspectives on Human Rights. Edited by Claude E. Jr. Welch and Virginia A. Leary. Boulder: Westview Press.

———. 1993. Third Generation Rights. In Peoples and Minorities in International Law. Edited by Catherine Brolmann, Rene Lefeber and Marjoleine Zieck. The Hague: Kluwer.

———. 1994. Post-Cold War Reflections on International Human Rights. Ethics and International Affairs 8:97-118.

———. 1997. Conversing with Straw Men While Ignoring Dictators: A Reply to Roger Ames. Ethics and International Affairs 11:207-214.

———. 1999. Human Rights and Asian Values: A Defense of ‘Western’ Universalism. In The East Asian Challenge for Human Rights. Edited by Joanne R. Bauer and Daniel A. Bell. Cambridge: Cambridge University Press.

———. 2003. Universal Human Rights in Theory and Practice. 2nd ed. Ithaca: Cornell University Press.

Engelhart, Neil A. 2000. Rights and Culture in the Asian Values Argument:  The Rise and Fall of Confucian Ethics in Singapore. Human Rights Quarterly 22 (2):548-568.

Evans, Tony. 1996. US Hegemony and the Project of Universal Human Rights. Houndmills: Macmillan Press.

———, ed. 1998. Human Rights Fifty Years On:  A Reappraisal. Manchester: Manchester University Press.

Goodhart, Michael. 2003. Origins and Universality in the Human Rights Debate:  Cultural Essentialism and the Challenge of Globalization. Human Rights Quarterly 25 (4):935-964.

Gott, Gil. 2002. Imperial Humanitarianism:  History of an Arrested Dialectic. In Moral Imperialism:  A Critical Anthology. Edited by Berta Esperanza Hernández-Truyol. New York: New York University Press.

Gros Espiell, Hector. 1979. The Evolving Concept of Human Rights:  Western, Socialist and Third World Approaches. In Human Rights:  Thirty Years After the Universal Declaration. Edited by B. G. Ramcharan. The Hague: Martinus Nijhoff.

Halliday, Fred. 1995. Relativism and Universalism in Human Rights:  The Case of the Islamic Middle East. Political Studies 43:152-167.

Hernández-Truyol, Berta Esperanza. 2002. Human Rights, Globalization, and Culture. In Moral Imperialism:  A Critical Anthology. Edited by Berta Esperanza Hernández-Truyol. New York: New York University Press.

Hernández-Truyol, Berta Esperanza and Sharon Elizabeth Rush. 2000. Culture, Nationhood, and the Human Rights Ideal. Michigan Journal of Race and Law 5:817-.

Herskovits, Melville J. 1972. Cultural Relativism:  Perspectives in Cultural Pluralism. New York: Random House.

Howard, Rhoda E. 1986. Human Rights in Commonwealth Africa. Totowa: Rowman & Littlefield.

———. 1993. Cultural Absolutism and the Nostalgia for Community. Human Rights Quarterly 15:315-.

Howard, Rhoda E. and Jack Donnelly. 1986. Human Dignity, Human Rights and Political Regimes. American Political Science Review 80:801-817.

Ignatieff, Michael. 2001. Human Rights as Politics and Idolatry. Edited by Amy Gutmann. Princeton: Princeton University Press.

Ishay, Micheline. 2004. The History of Human Rights:  From Ancient Times to the Globalization Era. Berkeley: University of California Press.

Jacobsen, Michael and Ole Bruun, eds. 2000. Human Rights and Asian Values:  Contesting National Identities and Cultural Representations in Asia. Richmond: Curzon.

Kennedy, David. 2002. The International Human Rights Movement:  Part of the Problem? Harvard Human Rights Journal 15:101-125.

———. 2004. The Dark Sides of Virtue:  Reassessing International Humanitarianism. Princeton: Princeton University Press.

Khushalani, Yougindra. 1983. Human Rights in Asia and Africa. Human Rights Law Journal 4 (4):403-442.

Koshy, Susan. 1999. From Cold War to Trade War:  Neocolonialism and Human Rights. Social Text 58:1-32.

Langlois, Anthony J. 2001. The Politics of Justice and Human Rights. Cambridge: Cambridge University Press.

Lee, Manwoo. 1985. North Korea and the Western Notion of Human Rights. In Human Rights in an East Asian Perspective. Edited by James C. Hsiung. New York: Paragon House Publishers.

Legesse, Asmarom. 1980. Human Rights in African Political Culture. In The Moral Imperatives of Human Rights:  A World Survey. Edited by Kenneth W. Thompson. Washington, DC: University Press of America.

Mangalpus, Raul. 1978. Human Rights are Not a Western Discovery. Worldview 4:October.

Marks, Stephen P. 1981. Emerging Human Rights:  A New Generation for the 1980s? Rutgers Law Review 33.

Mertus, Julie. 2003. The New U.S. Human Rights Policy:  A Radical Departure. International Studies Perspectives 4 (4):371-384.

Mutua, Makau. 1995. The Banjul Charter and the African Cultural Fingerprint:  An Evaluation of the Language of Duties. Virgina Journal of International Law 35:339-380.

———. 1996. The Ideology of Human Rights. Virginia Journal of International Law 36:598-657.

———. 2001. Savages, Victims, and Saviors:  The Metaphor of Human Rights. Harvard International Law Journal 42 (201-245).

Nathan, Andrew J. 2001. Universalism:  A Particularistic Account. In Negotiating Culture and Human Rights. Edited by Lynda Bell, Andrew J. Nathan and Ilan Peleg. New York: Columbia University Press.

O’Sullivan, Declan. 2000. Is the Declaration of Human Rights Universal? Journal of Human Rights 4 (1):25-53.

Peetush, Ashwani Kumar. 2003. Cultural Diversity, Non-Western Communities, and Human Rights. The Philosophical forum 34 (1):1-19.

Penna, David R. and Patricia J. Campbell. 1998. Human Rights and Culture: Beyond Universality and Relativism. Third World Quarterly 19 (1):7-27.

Perry, Michael J. 1997. Are Human Rights Universal?  The Relativist Challenge and Related Matters. Human Rights Quarterly 19 (3):461-509.

Pollis, Adamantia. 1982. Liberal, Socialist, and Third World Perspectives on Human Rights. In Toward a Human Rights Framework. Edited by Peter Schwab and Adamantia Pollis. New York: Praeger.

Pollis, Adamantia and Peter Schwab. 1980a. Human Rights:  A Western Construct with Limited Applicability. In Human Rights:  Cultural and Ideological Perspectives. Edited by Adamantia Pollis and Peter Schwab. New York: Praeger.

———. 1980b. Introduction. In Human Rights:  Cultural and Ideological Perspectives. Edited by Adamantia Pollis and Peter Schwab. New York: Praeger.

Preis, Ann-Belinda S. 1996. Human Rights as Cultural Practice:  An Anthropological Critique. Human Rights Quarterly 18 (2).

Rawls, John. 1996. Political Liberalism. New York: Columbia University Press.

———. 1999. The Law of Peoples. Cambridge: Harvard University Press.

Renteln, Alison Dundes. 1985. The Unanswered Challenge of Relativism and the Consequences for Human Rights. Human Rights Quarterly 7:514-40.

———. 1988. Relativism and the Search for Human Rights. American Anthropologist 90 (1):56-72.

———. 1990. International Human Rights:  Universalism versus Relativism. Newbury Park: Sage Publications.

Said, Abdul Aziz. 1979. Precept and Practice of Human Rights in Islam. Universal Human Rights 1 (1):63-80.

Shue, Henry. 1980. Basic Rights:  Subsistence, Affluence, and U.S. Foreign Policy. Princeton: Princeton University Press.

Sim, May. 2004. A Confucian Approach to Human rights. History of Philosophy Quarterly 21 (4):337-356.

Stackhouse, Max L. 1984. Creeds, Society, and Human Rights:  A Study in Three Cultures. Grand Rapds: William B. Eerdmans.

Tai, Hung-Chao. 1985. Human Rights in Taiwan:  Convergence of Two Political Cultures? In Human Rights in an East Asian Perspective. Edited by James C. Hsiung. New York: Paragon House Publishers.

Talbott, William J. 2005. Which Rights Should Be Universal? New York: Oxford University Press.

Taylor, Charles. 1999. Conditions of an Unforced Consensus on Human Rights. In The East Asian Challenge for Human Rights. Edited by Joanne R. Bauer and Daniel A. Bell. Cambridge: Cambridge University Press.

Tilley, John J. 2000. Cultural Relativism. Human Rights Quarterly 22 (2):501-547.

Vasak, Karel. 1984. Pour une troisième génération des droits de l’homme. In Studies and Essays on International Humanitarian Law and Red Cross Principles in Honour of Jean Pictet. Edited by C. Swinarski. The Hague: Martinus Nijhoff.

———. 1991. Les différentes catégories des droits de l’homme. In Les Dimensions universelles des droits de l’homme. Vol. I. Edited by A. Lapeyre, F. de Tinguy and K. Vasak. Bruxelles: Émile Bruylant.

Wai, Dunstan M. 1980. Human Rights in Sub-Saharan Africa. In Human Rights:  Cultural and Ideological Perspectives. Edited by Adamantia Pollis and Peter Schwab. New York: Praeger.

Wilson, Richard, ed. 1997. Human Rights, Culture & Context: Anthropological Perspectives. Chicago: Pluto Press.

Woodiwiss, Anthony. 2002. Human Rights and the Challenge of Cosmopolitanism. Theory, Culture & Society 19 (1-2):139-155.

Zakaria, Fouad. 1986. Human Rights in the Arab World:  The Islamic Context. In Philosophical Foundations of Human Rights. Edited by UNESCO. Paris: UNESCO.

Zechenter, Elizabeth M. 1997. In the Name of Cultural Relativism and the Abuse of the Individual. Journal of Anthropological Research 53:319-347.

 

[1] Продължение. Вж. публикуваните преди три части на статията на проф. Донели, съответно първа част в броя на „Маргиналия“ от 20 април, втора част в броя от 27 април и трета част в броя от 4 май.  Накрая публикуваме и обширната библиография към статията, водени от разбирането, че тези читатели, които имат по-специални интереси към теорията на правата на човека, могат да намерят в нея отличен списък на важни източници по темата за културния релативизъм и всеобщността на правата на човека.

[2] Вероятно няма да възразявам на тези от читателите, които приемат това като имплицитно признаване на известни недостатъци в някои от моите предишни работи за релативизма, въпреки че подозирам, че може да не се съглася с тях относно обхвата на приложимост на такива критики.

[3] Нека да е ясно, че искам изрично да отбележа, че не одобрявам тези решения. Аз просто твърдя, че дори и да са приети, те не оправдават нарушаването на правата на човека.

[4] http://www.whitehouse.gov/nsc/nssall.html , http://www.whitehouse.gov/nsc/nss/2006/print/intro.html . В предговорите към годишните изявления на Клинтън по националната сигурност от 1996, 1997 и 1999, взети заедно, думата „демокрация“ се употребява 21 пъти, „права на човека“ 6 пъти, а „свобода“ – пет пъти. Вж. (http://www.fas.org/spp/military/docops/national/1996stra.htm и http://www.fas.org/man/docs/strategy97.htm ,  както и http://www.dtic.mil/doctrine/jel/other_pubs/nssr99.pdf .

Оригиналът на статията на професор Джак Донели, чийто превод завършваме с публикацията на тази последна част в „Маргиналия“, е публикуван в американското списание „Human Rights Quarterly“, том 29, № 2, май 2007, стр. 281-306.

Превод: Емил Коен

 

 

 

 

 

Avatar

Джак Донели

Джак Донели (Jack Donelly) e професор във Висшето училище по международни отношения на Денвърския университет в САЩ. Той е автор на множество книги, най-известната от които е „Universal Human Rights in Theory and Practice” (Всеобщите права на човека в теорията и в практиката), смятана за един от най-важните трудове по съвременна теория на правата на човека.