Правата на човека ли? О, те са виновните за ислямисткото покоряване на Европа!

Ошашавеният зрител, слушател и читател през последните няколко години, откак войната в Сирия отприщи вълна от бежанци към Европа, които търсят убежище и спасяват живота си, вече твърдо знае, че „Европа е в опасност“, че „сме в ерата на ислямската инвазия“, че нашият континент всъщност загива, ако не вземе крути мерки, чрез които да залости толкова здраво портите си, че никакви „нежелани“ да не могат да припарят в него. Това, разбира се, е резултат от мощната кампания на популистки и националистически настроени лидери като Орбан в Унгария, Фицо в Словакия, Милош Земан в Чехия, Марин Льо Пен във Франция, Найджъл Фарадж, Борис Джонсън и Тереза Мей във Великобритания и още много други, както и на оглушителния хор от пригласящи им медии. Но европеецът не знаеше каква е причината и кой е виновникът за всички тези „бедствия“, сполетяващи горката Европа. Е, сега вече знае: това са правата на човека.

Това поразително откритие е направено от някой си Жан-Луи Аруел, представен като „професор по история на човешките права в университета „Пантеон-Асас” и автор на книгата „Правата на човека против народа”. Този човек е дал интервю пред френското издание „Figaro Vox“, любезно преведено и препечатано в сайта на българското левичарско списание „А-спекто“[1] на 28 август 2016 г.

Какво научаваме от разсъжденията на френския академичен автор? Първо, че „правата на човека са религия“. С други думи, нещо застинало, сакрално и неподлежащо на критика. Второ, че „вече от много дълго време правата на човека се бъркат с политическите свободи на гражданите в демократичните държави. Понятието за правата на човека получи статут на светска религия и в средата на миналия век беше подменена самата природа на това понятие.“ Трето, че правата на човека са оръжие в ръцете на ислямистите, които са се напънали да завладеят Европа: „С помощта на лавина от искания, ислямистите, и в частност Съюза на ислямските организации във Франция, се възползваха от принципа за правата на човека и засилиха контрола си върху емигрантите от Северна Африка, принудиха ги да следват ислямските порядки. Освен това те направиха всичко възможно, за да не позволят на родените във Франция да се интегрират и да имат самочувствието на френски граждани.“ Четвърто, че „религията на правата на човека“ има огромната вина за лишаването на младите французи от чувството за принадлежност към Род и Родина: „За голямо съжаление през последните 50 години във Франция беше направено всичко възможно, за да се разруши чувството за идентичност, да се зачеркне любовта към родината и гордостта да бъдеш французин.“

И поантата на разсъжденията му, така да се каже, „венецът“ на „творческата му активност“, е отговорът на въпрос[2], който му задава списанието: „Със сигурност може да твърдим само едно: каквато и да е общност от хора не е в състояние да се сражава ефективно с непримиримия си враг, ако допуска сред членовете си присъствието на елементи, които могат да й нанесат удар отвътре. (…) Има и други варианти за защитна реакция, като например обвинение във враждебно поведение, заговор с врага и предателство, забрана за пребиваване на територията на страната, лишаване от гражданство (не само за ислямистите с двойно гражданство), възстановяване на смъртното наказание, експулсиране и т.н. Но затова трябва да се нарушат забраните на Европейския съд по правата на човека, който например не е съгласен с възможността някой да бъде лишен от гражданство.“

На по-нататъшните тези, като например тази, че „няма съмнение, че в ислямския проект е планирано Европа отново да стане жертва на исляма. Ислямистите считат, че вече е настъпило времето мюсюлманите да завладеят Европа, която преди хиляда години ги отблъсна от своите граници“, няма да се спирам. Щеше да е добре, ако интервюираният професор ни беше съобщил основанията си за това, че „няма съмнение“ дето било планирано от „ислямисткия проект“ да завладее Европа. Може би въпросният „проект“ е избрал френския професор за свой говорител и за да не изглежда работата нагласена, гарнира „истините“, които споделя с примрялото от страх европейско човечество с критика, глаголеща от устата на същия „учен“?

Всъщност цялото интервю на автора е нещо като кратък манифест на крайния френски национализъм, споделян, разбира се, от събратята по идеи в другите европейски държави. Разбира се, съюзи между държави, в които на власт са крайни националисти, са невъзможни, защото всеки краен национализъм по дефиниция е насочен срещу всеки друг, така че бленуваната от подобен тип дейци „Европа на отечествата“ е просто фикция, пропаганден лозунг, който няма как да бъде приложен на практика. Но това е друга тема и сега няма да се занимавам с нея.

Ала в цялата конструкция на автора съвсем ясно се предполага една основополагаща предпоставка. Той е гневен на това, че „правата на човека“ са станали „нова религия“, която облагодетелства „врага“. И призивът му е да се откажем от нея, за да опазим начина си на живот. Но той никъде не ни казва, че трябва изобщо да се откажем от правата на човека, че трябва да ги хвърлим на „боклука на идеите“. Не, той всъщност мисли, че правата са „за нас“, но не и „за тях“. Ние, „белите“, истинските французи“, „християните“ и т.н. можем и трябва да се ползваме от права. Но тъмнокожите, мюсюлманите, арабите, имигрантите, трябва да бъдат лишени от тях, не трябва да се ползват от защитата им. Защото това е и цялото обвинение към злокобната „религия на правата на човека“: тя ни пречи да се отнасяме към „враговете“ като към истински врагове, не ни позволява да ги убиваме или, ако не искаме да стигаме чак до там, не ни позволява да им пречим с всички средства, ако трябва, и с насилие, да „нахлуват“ в Европа. В това е и същността логиката на въпросния автор, една проста и еднозначна логика на расизма и ксенофобията.

Но както казват руснаците, „здесь собака зарыта“[3]. Всеобщи ли са, дами и господа, правата на човека или не? Отнасят ли се те към всички човешки съществаq или не? Не е трудно да се види, че ако изобщо има права на човека, то те с необходимост трябва да са общовалидни: да важат по еднакъв начин за бели, жълти, червенокожи и черни, за европейци, азиатци, южно и северноамериканци, за австралийци и африканци. Те трябва да са по равно валидни за мъже и жени, за гей мъже, лесбийки, транссексуални и интерсескуални хора, за напълно здрави и за такива, които са увреждания, дори тежки, и т.н.

Ако извадим която и да е категория хора от „чадъра“ на правата на човека, с това ликвидираме и самите тях. Не е трудно да се види, че ако изключим въз основа на какъвто и да е произволен критерий някои хора от обсега на правата на човека, то с това откриваме пътя към ада, постлан, както е известно, с добри намерения. Защото всеки критерий е произволен и със сигурност утре друга група хора, която започне да доминира в дадена държава или в група от държави може да заяви, че да речем, червенокосите не са от тези, които заслужават да бъдат защитени и следователно трябва да бъдат „елиминирани“. Примерът с цвета на косата е, разбира се, екзотичен, но кажете ми, моля, с какво той е по-добър от примера с чернокожите, които продължават да са обект на дискриминация на много места по света.

Можем да разиграем и пример, който е значително по-близо до реалността. В последните тридесет години светът със затаен дъх наблюдава превръщането на някога свръхбедната, но за сметка на това свръхнаселена страна Китай, в икономически и политически гигант. Същото виждаме и с Индия, има прогнози, които твърдят, че само след около три десетилетия именно Индия ще бъде световната икономическа сила № 1 и ще се конкурира с Китай за това „почетно звание“. Е, какво може да попречи на тези двете, или само на една от тях да обяви, че например хората с жълт оттенък на кожата и с дръпнати очи, са „истинските хора“, а всички други народи трябва да се „отдръпнат“, за да освободят „жизнено пространство“ за експанзията на „избрания народ? Какво може да попречи на хиндуистите например да кажат, че тяхната религия е единствено правилната и да почнат мерки за „изкореняване“ на другите, неправилни такива? Впрочем, по данни на „Уикипедия“ сега населението на Китай сега е 1,376 милиарда души, а на Индия – 1,311 милиарда, и двете държави заедно имат повече от 1/3 (по-точно 36%) от цялото население на Земята, наброяващо 7 милиарада и 400 милиона души. Какво ще стане, когато по време на живота на тези, които сега са ученици, тези две държави станат и икономически свръхгиганти, освен че са свръхнаселени?

Единственото спасение от бъдещи катастрофални антагонизми е именно идеологията на правата на човека. Само убеждението, че всички „двукраки същества без пера“[4] имат еднакви и неотчуждаеми права, може да послужи като бариера пред чукащи на вратата ни бъдещи конфликти, пред които днешната „мигрантска криза“ ще изглежда като детска забава. Дали между правата на човека спада и това да се сменя мястото на живеене? На практика – да. Въпреки всички ограничения, които икономически силните държави членки на ЕС се опитват да поставят пред правото на живот и работа на такива като нас, източноевропейците, които отиваме на гурбет в преследване на по-добър живот, то правото на свободно движение и търсене на работа в рамките на целия ЕС, си остава основополагащо. Ако тази свобода бъде отнета на европейците, това очевидно ще е и краят на европейската интеграция, която през последните 60 години първо като Общ пазар, а сега като ЕС, осигурява мира и просперитета на континента. Не ми се мисли за такава перспектива, но ако съвкупният разум на елитите и на народите се окаже толкова къс, че да бъде разрушено „зданието“ на съюза, то това ще отвори епоха на нови, вътрешноевропейски конфликти, които може да бъдат и кървави.

Но практическият въпрос, на който г-н професор Жан-Луи Аруел дава своя по същество фашистки отговор, е какво да правим с бежанците и мигрантите, идващи от арабския и мюсюлмански свят? Единственият отговор е: ако не искаме да загубим всички постижения на европейската хуманност, на демокрацията и на правата на човека, ако не искаме именно своите постижения да загубим, може би безвъзвратно, то трябва да се научим да живеем заедно с мигрантите. Впрочем допреди сирийската война Европа като че ли справяше с тази задача и в нейните граници живеят около 20 милиона мюсюлмани, някои от които, като например четирите милиона турци в Германия, са вече трето поколение там. Да живеем заедно, ще рече да съграждаме общи, смесени културни форми на съжителство, които да позволяват както да се запазват елементи на наследената култура, така и да се възприемат нормите на европейското общежитие. Трудно ли е това? Да, много. Иска ли това непрекъсната напрегната работа по сътворяването на нова култура на съжителство? Да. Най-важното е европеецът да избие от главата си представата, че човекът от Изтока е враг.

Разбира се, трябва също така да се води и безпощадна борба срещу такива организации като „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“. Но следва да е ясно, че дори и сега, когато мюсюлманското население в Европа е по-малко от 5% от общо 500 милиона души, живеещи в ЕС, ако не се вземат систематични и дългосрочни мерки за преодоляване на дискриминацията спрямо видимо по-бедните араби и мюсюлмани“, то ковачниците на въоръжен радикализъм, разположени в арабските гета на големите европейски градове, няма да престанат да „работят“. Такива мерки се вземаха и макар и с променлив успех, до преди петнайсетина години, т.е. преди 11-ти септември, войната в Ирак, а след това и в Либия, те работеха и съжителството на християни и мюсюлмани беше по същество мирно. Впрочем, то и сега е такова – въпреки атентатите и крясъците за „мигрантска криза“. Някой би ли могъл да си представи адът, в който биха се превърнали европейските градове, ако по-голямата част от мюсюлманските малцинства в тях наистина биха почнали градска партизанска война? Те, разбира се, няма да го направят, защото са дошли в Европа, за да печелят с труд хляба си, който предполагаемо е по-сладък и по-обилен от този „у дома“, а не да воюват с европейците.

В заключение искам да кажа няколко думи pro domo sua[5]. Интервюто на френския професор е поместено на сайта на българското списание „А-спекто“. Това, в книжния си вариант, извънредно луксозно издание (голям формат, висококачествен печат, гланцирана скъпа хартия, броеве, препълнени с реклама на луксозни стоки, недостъпни за джоба на предполагаемите читатели) заявява себе си като левичарско и се опитва, освен да защитава от всякакви критики Русия и Путин, да пропагандира и типично леви тези, с които се критикува капитализма, олигархичната държава, НАТО и други подобни. Хубаво е всъщност, че у нас има такова списание: лявото има право на съществуване и на пропагандиране на равна нога с дясното, това е част от правото на свобода на словото, може би най-важното от правата на човека. Но левите доктрини в Западна Европа са тези, които заедно с либералите центристи в годините след Втората световна война пламенно защитаваха именно правата на човека като гаранция, че ужасите на най-ужасната война в историята на човечеството няма да се повторят. Левите сили са „зад“ правата. Но очевидно не и у нас. Нашето ляво списание е поместило интервюто на френския професор без какъвто и да е критичен коментар. Неговите думи явно пасват на възгледите на редколегията. Тя не се смущава, че от тях лъха на фашизъм. Може би е съгласна с него. Може и да не го забелязва. И в двата случая напъните на повечето български теоретични левичари да се представят за „модерна европейска левица“ са просто крещящо фалшив ПР. Но нима някой, който наблюдава ситуацията у нас, се учудва от това?

 

[1]За да победим ислямизма трябва да сложим край на религията за правата на човека“, сп. „А-спекто“, 28 август 2016 г.

[2] Ето го и въпроса: „Някои предлагат да се създаде „френско Гуантанамо”. Не може да се каже, че този подход беше успешен в САЩ…“, бел. авт.

[3] Буквално: Тук е заровено кучето, т.е. в това е същността на работата, бел. авт.

[4] Това е прочутото шеговито определение на човека, дадено от античния философ Диоген, бел. авт.

[5] Латински израз, означава буквално „за нашия дом“, установеното му преносно значение е „за нас, за нашите дела“, бел. авт.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.