Престъплението на Полша срещу историята

Родителите ми и аз пристигнахме в Тел Авив няколко месеца преди да почне Втората световна война. Останалите членове на нашето голямо семейство – трима дядовците и бабите ми, седем братя и сестри на майка ми и петима от братовчедите ми – останаха в Полша. Те бяха убити през времето на Холокоста.

Посещавал съм Полша много пъти съпровождан от присъствието на факта за отсъствие на евреи там. Мои книги и статии са превеждани на полски език. Изнасял съм лекции във Варшавския университет, както и в Ягелонския в Краков. Наскоро бях избран за чуждестранен член на Полската академия на науките и изкуствата. Макар знанията ми по полски да са ограничени, историята и културата на страната не ми чужди.

Поради това разбирам защо полското правителство наскоро прие законодателство за отношението към историята. Но съм ужасен от него.

Разбираемо е, че поляците възприемат себе си като жертви на нацистите. Нито една от окупираните от нацистите европейски страни не е страдала толкова, колкото Полша. Тя беше единствената от намиращите се под немска окупация страни, в която напълно бяха ликвидирани всички държавни институции, чиято армия беше разформирована, а училищата и университетите – затворени. Дори името на страната беше изтрито от картата. Като повторение на разделенията на Полша, извършени през 18-ти век от Русия и Прусия, през 1939 г. пактът „Рибентроп – Молотов“ доведе до съветска окупация на източна Полша веднага след нахлуването на германците. Полската власт изчезна безследно.

Тоталното разрушаване на полската държава и на нейните институции позволи страната да бъде идеалното място за разполагане на германските лагери на смъртта, в които шест милиона полски граждани – три милиона евреи и три милиона етнически поляци – бяха убити. Навсякъде в контролираната от германците Европа нацистите трябваше да постигат споразумения с местните власти, понякога по много сложен начин, пък дори и само по тактически причини.

Ето защо Полша е права да настоява, че лагерите не трябва да бъдат наричани „полски лагери на смъртта“ (дори президентът Обама в своя реч веднъж направи такава грешка). Те бяха германски лагери в окупирана Полша.

Но днешното правителство на Полша прави сериозна грешка като се опитва да въведе наказателна отговорност за всяко споменаване на израза „полски лагери на смъртта“. Единствено недемократичните режими употребяват такива мерки, вместо да се осланят на публичния дискурс, на проясняването на историята, на дипломатически контакти и на образованието.

Но предложеното от правителството законодателство отива дори още по-нататък: то квалифицира като прави наказуемо престъпление всяко споменаване на ролята на етнически поляци в Холокоста. То също така отпраща и към така наречената „историческа истина“, отнасяща се до изтреблението на евреите от град Йедвабне по време на войната, извършено от техните полски съседи.

Когато историкът Ян Грос публикува изследването си, установяващо, че поляци, а не германци, са изгорили живи стотици евреи от този град, Полша, разбира се, изживя мощна криза на съвестта. Двама полски президенти, Александър Квашневски и Бронислав Коморовски, признаха изводите на този историк и публично помолиха за прошка. Както каза Коморовски, „дори в нация от жертви се срещат убийци“. Сега обаче властите твърдят, че въпросът за масовите убийства в Йедвабне трябва да бъде преразгледан и дори призовават да се направи ексхумация на масовите гробове.

Възгледите на правителството и идеологията му са вътрешна работа на Полша. Но ако то иска да замаже или да отрече проблематичните страни от историята на страната, дори у тези, които споделят болката на поляците, могат да възникнат въпроси, които досега бяха предимно пренебрегвани в името на признаването на ужасните страдания на поляците по време на нацистката окупация. Тези въпроси нито са тривиални, нито са насочени към поведението на отделни индивиди. Те предполагат общонационални решения.

Първият въпрос се отнася до момента, в който избухна Варшавското въстание през август 1944 г. Поляците справедливо изтъкват, че Червената армия, която почти беше стигнала Висла[1], не помогна на полските бойци и всъщност позволи на германците безпрепятствено да потушат въстанието – една от най-циничните постъпки на Сталин.

Но защо полската нелегална съпротива („Армия Крайова“, т.е. „Отечествена армия“), контролирана от полското правителство в изгнание, намиращо се в Лондон, нанесе удара си тогава, когато германците вече отстъпваха, когато източна Полша беше вече освободена и още малко оставаше на Червената армия сама да освободи Варшава? Официалното полско обяснение е, че въстанието срещу германците е било също така изпреварващ удар срещу СССР, имащ за цел да гарантира, че полските, а не съветските войски, са освободили Варшава.

Това може да обясни (не, разбира се, да извини) отказа на Съветите да помогнат на поляците. Но въпреки това, въпросите остават: защо Отечествената армия чакаше повече от четири години, преди да въстане срещу германската окупация? Защо тя не попречи на систематичното изтребление на три милиона евреи, които също бяха полски граждани, или защо не удари по време на въстанието във Варшавското гето през април 1943 г.?

Понякога ставаме свидетели на спорове колко много оръжие е изпратила или не е изпратила „Армия Крайова“ на въстаниците от гетото. Но не това е въпросът. Потушаването от страна на германците на въстанието във Варшавското гето трая седмици, а от „арийската страна“ на оградата на гетото поляците виждаха и чуваха какво се случва – и не направиха нищо.

Не знаем какъв какво би могло да се случи, ако „Армия Крайова“ се беше присъединила към вдигналите се евреи, и то не само във Варшава, но и в цяла окупирана Полша, където бяха подготвени хиляди нейни членове за възможно въстание. Сигурно е само това, че на нацистките СС части щеше да бъде много по-трудно да ликвидират гетото; освен това, присъединяването към така нареченото „еврейско въстание“ би било мощно доказателство за солидарност с полските евреи. Ключовият пункт тук е, че може легитимно да бъде поставено под въпрос подчертаването на моралното измерение на решението да се почне въстание с цел да се предотврати освобождаването на Варшава от Червената армия, щом се пренебрегва това, че нищо не беше направено, за да се предотврати унищожението на три милиона полски евреи.

Това повдига един дълго време премълчаван въпрос. През март 1939 г. британското и френското правителства разбраха, че политиката им за „умиротворяване“ на Хитлер се е провалила: след като разгроми Чехословакия, нацистка Германия, се насочи към Полша. Тогава Франция и Великобритания официално гарантираха, че ще защитават Полша срещу германско нахлуване. По същото време, Съветският съюз предложи на Британия и на Франция да образуват заедно с него обединен фронт срещу германската агресия към Полша, което беше първи опит за формиране на антинацистки съюз между СССР и Запада. През август 1939 г. англо-френска военна делегация пристигна Москва, където ръководителят на съветската делегация, министърът на отбраната Климент Ворошилов, зададе на западните делегати един прост въпрос: би ли се съгласило полското правителство на влизането на съветски войски в страната, ако това е необходимо, за да бъде отблъсната германската интервенция?

След седмици на колебания полското правителство отказа. Твърди се, че един полски министър попитал: „Ако Съветската армия влезе в Полша, някой може ли да каже кога ще я напусне“? Англо-френско-съветските разговори се сринаха и няколко дни по-късно беше подписан пактът „Рибентроп – Молотов“.

Полската позиция може да бъде разбрана: придобивайки независимост през 1938 г., Полша беше въвлечена в брутална война с Червената армия, която се готвеше да окупира Варшава. Единствено френската военна помощ помогна да бъдат отблъснати руснаците и така да бъде запазена независимостта на страната. Стана ясно, че през 1939 г. Полша се страхуваше от Съветския съюз повече, отколкото от нацистка Германия.

Никой не може да знае дали, ако беше се съгласила с предложението на СССР Червената армия да влезе в страната, ако има нахлуване, Полша би могла да избегне германската окупация. Още по-малко някой може да знае дали по този начин Втората световна война или Холокостът биха могли да бъдат предотвратени. Но е напълно обосновано да твърдим, че полското правителство тогава взе едно от най-съдбоносните и катастрофални решения в цялата полска история. Така или иначе, неговата позиция направи възможен пакта „Молотов – Рибентроп“, а Варшавското въстание от 1944 г. завърши с почти пълното разрушаване на града.

По никакъв начин това не бива да бъде възприемано като опит за обвиняване на жертвата. Моралната и историческа вина принадлежи на нацистка Германия и, успоредно с нея, на Съветския съюз. Но ако сегашното полско правителство желае да ревизира историята, то следва да се занимае и с тези по-широки въпроси. Една нация и нейните водачи носят отговорност за последиците от решенията си.

Неотдавна посетих ПОЛИН, еврейския музей във Варшава, открит по инициатива на предишния президент на Полша Квашневски. Бях дълбоко впечатлен не само от богатството и от начина на представянето на експозицията, но и от изтънчеността и историческата честност, лежащи в основата на целия проект: от изложеното става ясно, че без евреите Полша не би била Полша.

И точно заради това музеят също така показва и тъмната страна на тази преплитаща се история и, по-специално, възникването в края на деветнадесети и в началото на двадесети век на радикалната националистическа и антисемитска партия на Роман Димовски „Ендеция“. Един приятел, който не е евреин и който ме съпровождаше, каза: „Сега е времето да бъде изграден и полски музей със също такъв висок стандарт“.

Приятелят ми е прав. Но днешното полско правителство действа по начин, който е както погрешен, така и глупав. Както показва примера на самата Германия, Полша може по най-добрия начин да  защити себе си само ако приеме горчивата истина.

Проф. Шломо Авинери ще участва в тазгодишното издание на конференцията на организацията „Форум 2000“, която ще се проведе в Прага, столицата на Чехия, от 16 до 19 октомври, под названието „Смелостта да поемеш отговорност“.

 

[1] Варшава е разположена на река Висла, бел. ред.

Статията на професор Шломо Авинери е публикувана на 7-ми септември в сайта Project Syndicate .

Превод: Емил Коен

Avatar

Шломо Авинери

Шломо Авинери е световно известен професор по политически науки и по история на идеите в Еврейския университет в Йерусалим, член е на Израелската академия на науките, работил е като Генерален директор в Министерството на външните работи на страната си, когато премиер беше Ицхак Рабин. Последната му книга е „Теодор Херцел и основавенето на държавата Израел“