Публикация на “168” часа налага пошлостта и посредствеността като обществено приемливи норми

Защо журналистистът, който раздава смъртни присъди от трибуната на “168 часа”*, още не е уволнен в отговор на една наистина срамна публикация?Говоря за статията на Борислав Зюмбюлев, която призовава към това – “Зашо учителката, която не вярва, че на Луната са ходили хора, още не е уволнена?

В едно столично училище детска учителка показва кратък клип от популярен интернет сайт по време на своя час и превежда за третокласниците текста от английски език. Развълнувано момче се прибира вкъщи след урока и бърза да сподели с родителите си. Вбесен баща предизвиква вълна от недоволство след гневен пост в социалните мрежи. Журналист с твърде съмнителни морални принципи решава бързо да яхне тази вълна и излива погнусяващи слова на омраза от страниците на многотиражен ежеседмичник. С мъглява аргументация, нелеп патос и истинско изобилие от истерична злоба, Борислав Зюмбюлев заклеймява детския педагог Лидия Булева заради това, че е дръзнала да покаже на децата видео-материал, който според него е недопустим, тъй като подлага на съмнение успеха на мисията Аполо 11 на Луната. Разбира се, както и самият автор е очаквал, в най-бедната европейска страна съвсем не липсват хора, у които думите на омраза да намерят отзвук – една facebook тълпа от възмутени благопристойни граждани, загрижени родители, тролове на свободна практика, патологични хейтъри и най-обикновени сeирждии светкавично се радикализира, грабна факлите, нахлузи белите качулки и сега иска да отпразнува своята сплотеност и единомислие със зрелищен публичен линч!

Проблемът с пошлата и посредствена журналистика е, че тя битува не само в измисления свят на своите отчаяно борещи се за внимание създатели, а постепенно налага пошлостта и посредствеността като обществено приемливи норми. Опитах се да проведа аргументиран виртуален дебат с призоваващите към линч, но както често става в подобни ситуации, бях заплашен с физическа саморазправа. Други аргументи така или иначе липсваха, но мотивът им, доколко успях да разбера, беше че децата нямали нужда да чуват различни гледни точки, а трябвало да знаят само „правилната“! Тръпки ме побиват като си представя, че някои от тези хора са и родители. Преди време преките началници на моя близка, която работи в заведение за увредени деца, й бяха забранили да говори с недъгавите си пациенти, тъй като така и те се научавали да говорят, в следствие на което нуждите и претенциите им нараствали. Това отношение се е утвърдило като традиция в началното и средно образование у нас – независимо доколко увредени са децата (винаги може да се работи по този въпрос). Понякога обаче се появява педагог, който си позволява да се държи с учениците като с мислещи хора, а не като с упоени или в будна кома пациенти. Говори им за различните гледни точки и силата на критичното мислене, показва им един ценен урок – че те имат право да грешат и да се учат от грешките си. Какво е наказанието за такова провинение според сформирания набързо виртуален Народен съд? Разбира се, смърт! Или, както четем в статията на Зюмбюлев: „тя тутакси трябва да бъде уволнена и да получи беруфсфербот (забрана за упражняване на учителска професия) доживот“!

Рзбира се, предвид социалната политика на страната ни, това означава жената да живее с доходи няколко пъти под прага на бедността, което в град като София не гарантира физическото оцеляване. Никой обаче не постави въпроса допустимо ли е един посредствен журналист, който изкарва препитанието си по крайно недостоен начин, да раздава смъртни присъди от камбанарията на тесногръдите си схващания за живота. Обществото ни е еволюирало с течение на хилядолетия за да си изработи механизмите, чрез които да посочва кои кандидати са подходящи за определена професия и кои – не, а сега една хайка от хора с твърде много свободно време и изострен дефицит на усещането за обществена значимост, иска да плюе на всичко това и да решава с facebook постове кой има право да живее и изхранва децата си достойно и кой трябва да спи на улицата в картонен кашон. Да не говорим за непоправимите щети, които тези прояви на с нищо не предизвикана агресия нанасят върху и без това достатъчно уронения престиж на учителската професия в България. Има едно фундаментално неразбиране в позицията на журналиста, което се дължи или на наистина оскъдни интелектуални възможности, или си е чиста проба злонамереност – ето какво казва той още в първото изречение на статията си: „не искам като данъкоплатец да плащам заплата на обсебени от конспиративни теории лелки“. Навярно авторът на “168 часа” не разбира как работи държавната дотация в сферата на образованието – всъщност, парите се дават за децата, а не за да могат „лелките“ да имат работа, т.е. ние, данъкоплатците, които отчитаме честно и почтено своите доходи, плащаме солидарно за да могат децата на съответната възраст, включително тези на г-н Зюмбюлев, да получат образование, дори и в семейството им да не се гледа с добро око на това. Реалните разходи за тези деца надвишават в пъти данъците, които родителите им внасят в хазната, ако и да не се осигуряват на минимална работна заплата. Освен това, за разлика от недобросъвестния журналист, един качествен педагог създава интелектуален продукт с голяма добавена стойност, поради което той е всъщност изключително полезен (и почти безплатен) за икономиката на страната, а не бреме върху бюджета й, както журналистът се опитва да внуши на читателите. Тази проста равносметка показва, че хора като него получават много повече от системата на държавното образование, от това, за което са платили, а такива като Булева – много по-малко от онова, което са дали. Освен доверието в данъчната и социална системи като основа на държавността, това изпълнено с безсилен гняв – като при ранни симптоми на импотентност – изречение потъпква още няколко основополагащи принципа на цивилизованите общества: то нанася едно отвратително грозно оскърбление върху учителската гилдия, която с времето някак си свикна да понася какви ли не обиди – от подигравателно отношение до открита физическа саморазправа, но такава яростна омраза в медиите ясно чертае нови, не постигани все още низини.

Тук се затвърждава и още едно пагубно за здравия разум внушение: окачествяването (и по този начин дискредитирането) на всяка критика и съмнение спрямо общоприетите догми като „конспиративни теории“. Всъщност, такава критика е жизненоважна за развитието на всяка една област на човешкото познание – „конспиративни“ са били също теорията за еволюцията на Дарвин, и тази за всемирното привличане на Нютон преди да се утвърдят с времето и събирането на достатъчно потвърждения. Примерите в историята са повече от изобилни – как би се погледнало да речем преди 50 години на детска учителка, която в час по история споделя с децата, че Великата октомврийската революция е финансирана с пари от Германия, Сталин и Хитлер са били съюзници в началото на Втората световна война, а СССР напада и окупира България? Разбира се, трябва да се прави ясно разграничение между приказки за рептили и аргументирани хипотези – именно затова е толкова пагубно да неглижираме последните като „конспиративни теории“ сякаш става дума за едни и същи „бабини деветини“. Опитът ми в системата на средното образование показва, че децата наистина се интересуват от истории с рептили и илюминати, но само защото са забавни – гледат на тях със здравословна насмешка, от която можем да се поучим. В стремежа си да ги предпазим от зловредната информация в интернет, ние всъщност ги правим все по-неспособни да се справят с нея когато тя ги застигне, а това неминуемо ще стане – желязната завеса вече е минало, колкото и на някои хора да не им се иска да го приемат, а догматичният подход, почиващ на тленните останки на една безплодна и опустошителна парадигма, в който журналисти от категорията на автора на статията за възпитани, води единствено към радикализация и извращения, както човечеството неведнъж е имало възможността да се убеди. Във висшето образование ежедневно ни се налага да се борим с травмите, нанесени от такива правоверни Зюмбюлевци – страх от грешки, старание да се запомни информацията в насипно състояние без никакво усещане за структура, сляпо следване на инструкции и предписания без разбиране за смисъла им и паническа съпротива при всеки сблъсък с нова гледна точка.

Наскоро една моя студентка почти се разплака от гняв когато й споделих, че всъщност квадратните уравнения с отрицателна дискриминанта имат решения и досега е живяла в лъжа. Това е една от многото лъжи, с които заливаме децата ежедневно в училище – тази е сравнително безобидна, но има и далеч по-опасни: лъжем ги как някакъв белобрад старец ще ги награди с купища подаръци ако ни се подчиняват безропотно; след това друг един добър старец – този път на небето, ще се погрижи всичко с живота им да е наред, стига да са добри и послушни. Разказваме им измислени истории, които дори не знаем къде сме чули, но наистина полудяваме от яд когато някоя „лелка“, над която смятаме, че имаме право на собственост така, както и над детето си, тъй като й „плащаме заплатата“ от нашите данъци, дръзне да спомене на нашето биологично притежание, че това с подчинението и послушанието невинаги е чак толкова добра идея. Не, ние сме всъщност доста толерантни като общество и можем да преглътнем много неща, като например педофилията и насилието, дори свободното разпространяване на наркотици и оръжие в училище. Затваряме си очите за ксенофобията и расизма, тъй като все пак почивали на традиционни православни ценности, нямаме нищо против да казват на децата ни как комунизмът бил много благородна идея, но все малко не му достигало да се развие.. нищо – може би следващия път ще е по-добре, какво толкова. Не, всичко това са неща от живота. Едно обаче наистина ни вбесява, и то е децата ни да задават въпроси! Това е толкова дразнещо, че сме готови веднага да осъдим на смърт досадната „лелка“, която им позволява достъп до обществена информация. Надпреварваме се кой от нас ще хвърли първия камък, най-големия камък.. а накрая и последния камък. Дори не се замисляме, че може би бъдещето оцеляване на децата ни – физическо и духовно, ще зависи тъкмо от умението им да задават въпроси и да въстават срещу авторитети, може пък това да им помогне да се оправят с кочината, която ще им завещаем един ден много скоро. Но уви, бедният не иска по-добър живот за децата си – на него му стига да вижда как всеки ден бесят някого на площада: това е блаженството, което жадува, а ако може да хвърли някой друг камък, ще се почувства и полезен.

*168 часа

 

Avatar

Данаил Брезов

Данаил Брезов е роден през 1981 г. в Стара Загора, където завършва езикова гимназия. Към момента е университетски преподавател, доктор по математика, практикуващ журналистиката като хоби - предишен опит: в сп. "Обектив" и в социалните мрежи, където се изживява като провокатор на разгорещени дебати.