Томаш Камузела: България-един малко вероятен култ към личността

от -
498
30 май 2016 г.номинираната за лидер на БСП Корнелия Нинова и депутати от левицата си правят снимка пред паметника на Тодор Живков в Правец

За английския политолог от полски произход Томаш Камузела България представлява изследователски интерес с етническото прочистване на страната ни от мюсюлманското население /турци, помаци, роми, татари/, едно от най-тежките престъпления на комунистическия режим. Консултира се с историка Румен Аврамов, сам автор на най-задълбоченото изследване „Икономиката на „Възродителния процес“, излязло през 2016 г. Камузела прави феноменологическо есе как диктаторът Тодор Живков вместо да бъде осъден заради диктаторския си режим, се радва на почитта на немалък процент от българте. В придружителното си писмо до Маргиналия, Томаш казва: „Ще е чудесно да се сложи край на тази одиозна практика на възхваляване на отговорните за злоупотреба с паметта“[

                              България: един малко вероятен култ към личността[1]

В началото на 2018 г. България, за пръв път в историята пое председателството на Съвета на Европейския съюз. Веднага щом задачата бе успешно изпълнена, председателството бе предадено на Австрия и новото й популистко правителство на Партията на свободата. България може в момента да насочи вниманието си към това, което от национална гледна точка изглежда по-важно събитие, въпреки че е твърде неизвестно извън тази страна. А именно, отбелязването на поредната годишнина от рождението на „другаря“ Тодор Живков, генерален секретар на централния комитет на Българската комунистическа партия, който управлява държавата между 1954 и 1989 г. Живков е „по-жив” в смъртта си, отколкото първият комунистически лидер Георги Димитров (1882-1949) някога е бил, въпреки че именно той е тържествено поставен в мавзолей (т.е. балсамираното му тяло), по модела на мавзолея на Ленин в Москва. Мавзолеят на Димитров е сринат през 1999 г. като символ на края на комунистическия тоталитаризъм в България.

Мнозина изразяват несъгласието си с премахването на това важно място на паметта от българската официална история. Фактът, че мавзолеят оцелява при първите три опита да бъде разрушен с употребата на експлозиви, е приет като знак за много хора, че пълното изоставяне на комунистическото минало може да не е толкова добра идея. Това мнение е споделяно от не малко българи, въпреки факта, че страната им се присъединява към НАТО през 2004 г., а три години по-късно, през 2007 г., става член на Европейския съюз. Но оцветената в розово представа за комунизма е споделяна не само от обикновените хора, но и от не малко български политици и интелектуалци, особено онези с популистки залитания. Всички те са с етнически български бекграунд, т.е. българоговорящи и православни. Вече трети мандат български министър председател, Бойко Борисов, започва посткомунистическата си кариера като лична охрана на сваления Тодор Живков, когато последният е поставен под домашен арест след края на комунистическото управление на България след 1990 г.

Домашният арест на Живков не е стриктно спазван. Когато пазарните реформи на българската икономика взимат своята висока цена с непознатата преди това безработица и бързо растящи социални неравенства, Живков става търсен събеседник. След като загубва властта, той се превръща в мощен символ на „добрите стари времена на комунизма”. В очите на онези, които му се възхищават, българският комунизъм е синонимен на 35-те години власт на Живков. До смъртта си, Тодор Живков обикаля страната надлъж и на шир, пътувания, които са били „неофициални” само на думи. Журналисти и репортери следват всяка негова стъпка и записват всяка негова „мъдрост”. „Частното лице” е посрещано от тълпи с хляб и сол, по стар обичай, познат в целия Съветски блок. Неочаквано култът към личността на Живков процъфтява. По време на тези посещения, бившият генерален секретар на ЦК на БКП винаги е обгрижван, подпомаган и внимателно воден от Борисов, както се вижда в множество снимки по медиите. Докато 39-те тома на „Събраните съчинения” на Тодор Живков (повече от един том за всяка година от управлението му) хващат прах по рафтовете на библиотеките, над 700-те страници „Мемоари”  на бившия комунистически диктатор, публикувани през 1997 г., са били (и все още са) бестселър в България.

Живков, в разцвета си на истински апаратчик, предано коленичи пред ръководителите в Кремъл (дори два пъти кандидатства България да стане 16 република  в СССР, през 1962 и 1973 г.) и успява дълго да се радва на трудно спечелена слава, искрено обожаван от „собствената” му нация. Посткомунистическата му популярност най-накрая доказва, че онези, които „несправедливо и неоправдано” са го свалили от власт, арестували са го и са го изправили на процес, са сгрешили. Бившият „Първи“ е оневинен и завършва мемоарите си с това приповдигнато и самоуверено изречение: „Аз, Тодор Живков, използвах цялата власт, която имах, за добруването на народа ми”.

Смесицата от мегаломанията на Живков и пълната одиозност в контекста на старателните опити на съдебната система да го остави напълно безнаказан, вдъхновява известния британски автор Джулиан Барнс да посвети един експресно написан роман за процеса срещу Живков („Морското свинче”, 1992 г. ) Когато Живков умира през 1998 г., му е отказано държавно погребение. Но стеклата се маса от десетки хиляди „частни лица” в кортежа му, вървяща тържествено по главните пътни артерии на София, за да си кажат последно „сбогом” с „великия български лидер и герой”, почти надминава погребалните церемонии на комунистическите лидери в други държави от Съветския блок.

Почетното „официално неофициално” погребение на Живков става девет години след официалния край на комунизма в Европа. Едно десетилетие по-рано, половинчатият опит за установяване на култ към личността на Живков, когато България е  в етапа на късния комунизъм, отеква с гръмък провал. През 1987 г. е открита в родния  град на диктатора, Правец, негова бронзова статуя (от скулптора, професор по изкуствата и депутат, Секул Крумов). От Правец също така идва името на българския компютър Правец М16, тъй като страната като част от Съветския блок е посветена на развитието на ИТ технологиите. Но на следващата година, поради растящото недоволство от комунистическото управление, този паметник е махнат тихом мълком и захвърлен в някакъв склад. Именно верният Бойко Борисов запазва връзка с най-високите ешелони на властта, като става главен охранител на бившия български цар, Симеон Сакскобургготски (Сакс-Кобург-Гота, или официалното име на британския кралски дворец преди през 1917 г., когато е сменено с „по-английското” име „Уиндзор”), който решава да влезе в българската политика. Впоследствие цар Симеон става министър-председател на България от 2001-2005 г., когато безаварийно вкарва страната в НАТО и ЕС. През това време компанията на Борисов осигурява охраната на министър- председателя.

На 07.09.2001 г., по случай 90-тата годишнина от рождението на Живков, вече споменатата бронзова статуя на комунистическия диктатор е върната от склада на „правилното й място” в Правец. Този град вече се е превърнал в център на култа към личността на Живков. Връщането на паметника на постамента му, макар и едва забелязано извън страната, бележи началото на издигането на Бойко Борисов като водещ политик в посткомунистическа България. Царят остава встрани от празненствата, защото именно комунистите през 1946 година са му отнели  българския трон. Такива колебания, разбира се, не са споделени от Георги Първанов, който е кандидат за президент на Българската социалистическа партия (БСП, която през 1990 г. замени обидното прилагателно „комунистическа” със „социалистическа”). При откриването на повторно издигнатата статуя на Живков, Първанов демонстративно започва предизборната си кампания. Той успешно става президент на България за два мандата (2002-2012), както е според Конституцията. Първанов винаги е бил готов да помогне на Борисов с неговата разцъфваща кариера. От 2001-2005 г. Бойко Борисов става главен секретар на Министерството на вътрешните работи, а след това кмет на София (2005-2009), преди да стане министър-председател за пръв път през 2009 г.

Очевидно традицията за такива официално „неофициални” последователни чествания на рождението на Живков започва пред погледа на Борисов като министър-председател, въпреки че официално се смята за инициатива на БСП и правешките общински власти, предвождани от кмета на БСП, семейство Живкови и обявения за агент на комунистическата Държавна сигурност, Румен Гунински.[2] Първото подобно отбелязване на годишнината се провежда в Правец през 2010 г. Тази година Живков би станал на 99 години. Събитието е скромно, едва предадено от медиите. На следващата година, на 100-годишнината от рождението на диктатора, българският флаг вече стои издигнат до статуята му. През 2012 г., когато България е горда с членството си в Европейския съюз, по повод на 101-ия рожден ден на Живков, около паметника се вее както българският флаг, така и знамето на ЕС. (Вероятно целта им е била да премахнат стигмата от анти-живковската декларация, заклеймяваща опита за насилствено асимилиране на българските мюсюлмани, приета миналата година.) Тези знамена видимо липсват от празненствата по случай 102-та годишнина през 2013 г., когато Борисов загубва поста на министър-председател за една година. Но флаговете се връщат през 2014 г. за 103-тата годишнина от рождението на правешкия диктатор.

Борисов отново става министър председател и заема поста си на 07.09. Рождената дата на Тодор Живков му донася политически късмет. Оттогава до днес знамената стават постоянен реквизит по време на последователните чествания на рождението на Живков. Сякаш, освен добър национал-комунист, дългогодишният Председател на Държавния съвет на комунистическа България е бил и един от бащите основатели на европейската интеграция и не се е стремял към членството на България в СССР! Вероятно по-подходящо би било знамето на Евроазиатския съюз на Владимир Путин (основан през 2014 г.), отколкото това на ЕС? Убеден съм, че ако Живков бе останал на власт и запазил комунистическата система в България, както Лукашенко в Беларус, той щеше да направи всичко възможно страната да се присъедини към ЕАС, а не към ЕС. Също така вероятно членството на България в НАТО щеше да предизвика неговата яростна съпротива.

В интервюта и речи Борисов споменава с почитание Тодор Живков като „нашия Велик баща на българската нация.”[3] Той очевидно не влага ирония в това обръщение, което въз основа на всеобхватния български национализъм, размива всякакви различия между тоталитарния комунизъм и демокрацията, руската доминация и европейската интеграция. Живков губи властта най-вече заради лошия му икономически мениджмънт в бързо променящата се ситуация по време на пазарните реформи в епохата на Перестройката на Горбачов. От друга страна, растящата популярност на някогашния Генерален секретар след падането на комунизма е директно свързана с преследването на небългарски или недостатъчно „български” турци и роми мюсюлмани. В края на 60-те години на 20-ти век Живков слага край на образователната система съобразена с турското малцинство. В началото на 70-те години повечето роми и помаци (мюсюлмани с български произход) са принудени да сменят своите „ислямо-арабски” имена и презимена със „славянобългарски” такива. Процесът е завършен с бруталната военна кампания за смяна на имената, насочена срещу едно милионното турско население през зимата на 1984-1985 г. Този асимилационен процес, наречен „Възродителен“, стига и до починалите предци на нароченото за тези цели население, включително до промяна на  надгробните плочи, както и на официалната документация, съхранявана в регистрите на ражданията, сватбите и погребенията. Повечето останали джамии също са затворени. Говоренето на „чуждите” (т.е. „не-български”) езици от турци и роми на обществени места е забранено, както и „мюсюлманското” облекло, а също и празнуването на мюсюлмански празници и събития (включително обрязването). Тази мащабна смяна на имената и забрана на ислямската култура оставя десетки жертви след себе си и води до повторното отваряне на сталинисткия трудов лагер „Белене” на река Дунав. Но правителството на Живков, въз основа на последното комунистическо преброяване през 1985 г., вече може да декларира, че в България не са останали никакви етнически, национални, езикови или религиозни малцинства и, че страната е станала „истински етнически чиста” национална държава.

                                           Кадър от Голямата екскурзия – май 1989 г.

На това изявление се противопоставя едно единствено масово опозиционно движение в комунистическа България, почти изцяло съставено от турци и мюсюлмани. През април 1989 г. те започват безпрецедентни масови демонстрации и множество гладни стачки, в които се включват 60 000 души. Реакцията на Тодор Живков е бърза. Той изгонва хиляда от вероятните им лидери в неутрална Австрия и Югославия през май 1989 г. После решава да „намали“ наполовина статистическия дял на турците в българското население, от 5 до 10 процента! Официално, по това време в България няма турци, затова в документите и пресата за тях се говори като за „българо-мохамедани”. Между 29 май и 22 август 1989 г. около 360 000 турци и мюсюлмани са изгонени от България в Турция. Това е най-голямото етническо прочистване в Европа след Втората световна война, преди започването на войните в Югославия след 1991 г. (За разлика от тези войни, етническото прочистване остава напълно забравено извън България; а първата монография посветена изключително на този въпрос, написана на някакъв език, е публикувана през 2018 г.[4]) Изгонените от България хора започват да се завръщат по домовете си  след като Живков е свален от съпартийците му на 10.11.1989 г.. Почти половината се прибират. За да заличи посегателството срещу националната идентичност на турците, пост-Живковският комунистически кабинет също така връща гражданските и политически права на българските турци и мюсюлмани. Това силно разярява най-вече българските националисти, стотици хиляди от които протестират срещу правителственото решение през януари 1990 г. Изглеждало е, че се заформя гражданска война или дори военен конфликт, който може да включи и Турция.

 

  Митинг на националистите срещу връщане на имената на турците – 1990

Нито Живков, нито някой от членовете на правителството му някога си плащат за престъплението на етническото прочистване. Международният наказателен съд за бивша Югославия е основан през 1993 г., когато югославските войни са във вихъра си. Нито един такъв международен съд не е предвиден за съденето на Живков и други участвали в етническото прочистване през 1989 г. И международната общност, и България позволяват да се спусне завеса на мълчание върху недопустимата гледка на етническото прочистване през 1989 г. Но, въпреки всички фактори и силната опозиция на българските комунисти-станали-националисти, на 11.01.2012 г., малка група принципни про-демократично настроени депутати успява да убеди Парламента да приеме своевременната и важна „Декларация, която заклеймява опита за насилствено асимилиране на българските мюсюлмани.”[5] Забележително е, че депутатите единодушно признават, че „експулсирането на повече от 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. (е бил) акт на етническо прочистване, извършен от тоталитарния режим.” Управляващата партия на Борисов ГЕРБ гласува тази декларация. Тя няма никакви съдебни последствия, камо ли финансови компенсации за жертвите и техните роднини. Забележително е, че този документ остава неизвестен за международните изследователи и няма официален негов превод на английски.[6]

Днес е 07 септември. Тази година, 2018-та, 107-та годишнина от рождението на Живков ще се отбележи отново. Датата е двойно символична, защото съвпада с 20-тата годишнина от смъртта на „Великия баща”.

Кадър от честването на 107 години от рождението на Живков

Знамето на ЕС и българският флаг отново гордо ще се веят зад статуята на Живков в Правец. Национални и местни политици ще присъстват на тържественото събиране, заедно със семейството на Живков и верните му почитатели. Не са поканени никакви турци, роми или мюсюлмани. Не са добре дошли. Никой не го е грижа за чувствата им, нито ги пита за мнението им. Няма нито едно училище в България, където да се преподава турски. Ромските къщи са редовно събаряни под предлог за незаконно строителство, като тази мярка, никога не се прилага по същия начин към етническите българи. Говоренето на турски или ромски на публични места не се приема добре. От една страна, министър-председателят Борисов редовно заклеймява престъпленията на комунизма, включително етническото прочистване от 1989 г.[7] От друга, той знае, че тихото мнозинство гласоподаватели са етнически българи, които остават запленени от Живковската визия за етнически „чиста” България. Изглежда, че Борисов колкото повече засилва дискретното си одобрение на честванията в Правец, толкова по-неохотно говори за времето си като лейтенант в Министерството на вътрешните работи в комунистическа България, в периода от 1982 до 1990 г. Настоящият български министър-председател, по един или друг начин, трябва да е участвал и в кампанията по смяната на имената от 1984-1985 г. (т.нар. Възродителен процес), и в етническото прочистване от 1989 г. Борисов косвено потвърждава участието си в него, но досега не са публикувани никакви детайли, а още по-малко доказателства за ролята, която е изиграл.

Доколкото знам, Бойко Борисов е единственият лидер на държава член на ЕС, който открито, непосредствено и невъзмутимо допуска прославянето на политик извършил етническо прочистване. Именно затова той позволява и окуражава култа към личността на тоталитарния диктатор, който неуместно процъфтява под знамето на ЕС. Това възмущение ли е или просто знак за нов политически път, по който Европейският съюз избира да върви на сляпо? Защо Брюксел не протестира? Или, може би скоро на сръбския лидер ще му бъде позволено официално да оказва почит на извършилия геноцид Слободан Милошевич, на италианския – на Мусолини, а на австрийския – на Хитлер? Ще се допусне ли това? Иска ли Европа нещо, което злокобно прилича на повторение на авторитарните 30’ години на 20-ти век? Нима това мрачно десетилетие на 20-ти век не довежда директно до нацисткия тоталитаризъм, който не след дълго залива Европа по време на Втората световна война, а след това оставя половината от разрушения континент под съветска тоталитарна власт между 1945 и 1989 г.?

Първата стъпка към подобна тоталитарна бездна може да е  безвредният култ към личността на Живков. Култът към един тоталитарен диктатор и политик, непокаял се за етническото прочистване, което е извършил. Култ към личността, който избуява под знамената на ЕС и който никой в Европа не иска да забележи. Скоро може да е твърдe късно.

[1]Благодаря на Катрин Гибсън и Румен Аврамов за техните полезни коментари и съвети. Аз съм единственият отговорен за някои останали грешки и неточности

[2] http://balkanec.bg/agenti-na-darzhavna-sigurnost-uporitiv-zhelanieto-si-da-upravlyavat-pravets-499.html 

[3] https://frognews.bg/novini/borisov-tsaria-jivkov-kato-dva-universiteta.html ; https://www.webcafe.bg/webcafe/da-go-weba/id_1382478981_Tato_veche_ne_e_na_moda ; https://www.dw.com/bg/мъдрецът-от-правец/a-16249943 ; http://19min.bg/news/4/11553.html ; https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2011/0907/1151152_borisov_iska_ocenkata_za_todor_jivkov_da_si_ia_dade/ ; https://www.blitz.bg/politika/borisov-progovori-otkroveno-za-tato-tsarya-i-vlizaneto-si-v-politikata-video_news595856.html ;

[4]Камузела, Томаш, Етническото прочистване по време на Студената война: забравеното експулсиране на турците от комунистическа България през 1989 г., Лондон, 2018 http://www.routledge.com/Ethnic-Cleansing-During-the-Cold-War-The-Forgotten-1989-Expulsion-of-Turks/Kamusella/p/book/9781138480520  

[5] http://www.parliament.bg/bg/declaration/ID/13813

[6] Непълен и неофициален английски превод на тази декларация може да се открие на: http://eureconciliation.eu/2012/01/25/bulgaria-condemns-communist-turkish-assimilation/

[7] https://www.dnes.bg/politika/2008/10/31/pravozashtitnici-borisov-opravdava-tejko-prestyplenie-na-komunizma.60011,4

С изключение на двата кадъра с Голямата екскурзия и антитурския митинг, снимките са предоставени от автора

Превод: Марта Методиева