За абдикацията на държавата като нова стъпка към фашизацията на обществото ни

от -
1 393

В сряда публиката беше връхлетяна от две, важни, според мен, новини – че правителството оттегля Истанбулската конвенция и че чутовният герой на хилядните множества, защитникът на семейното огнище, собствеността и спокойния нощен сън пловдивският д-р Иван Димитров се оказа хладнокръвен убиец, а не народен трибун.

Има ли нещо общо между тези две, на пръв поглед съвсем несвързани новини? Според мен – да. Общото в тях е, че и двете са ярки свидетелства за абдикацията на държавата от нейно основополагащо задължение – да пази темелите, ценностните основи на либералната демокрация у нас, сиреч да защитава Конституцията.

Да почнем с Истанбулската конвенция. Няма тук да се занимавам с анализ на този документ, тук, в „Маргиналия“ сме го правили неведнъж. Това е слаб международен договор (защото разпорежданията на конвенцията не могат да принудят приелата я държава да прави каквото и да е, ако не го иска), подписан и ратифициран  и от държави, които по традиция се смятат у нас за „изостанали“ като Албания, Босна и Херцеговина, Кипър, от силно клерикални страни като Полша и Италия, от обзетата от настъплението на политическия Ислям Турция и от много други. Както знаем, единствената му цел е въвеждането на допълнителни мерки срещу насилието към жени. Но дяволската думичка „джендър“[1], съществуваща в чл. 53 на Обяснителния доклад към конвенцията и у нас, както и в други страни[2] разбуни духовете, отрицанието на въображаемата „джендър идеология“ стана обединителното звено между всички видове реакционни и консервативни сили в обществото. Настана бясна шумотевица, публиката беше облъчвана два месеца поред с чудовищни нелепости – като се почне от това, че според Конвенцията щял да се въведе „трети пол“, мине се през несъществуващата в този документ легализация на еднополовите съжителства и се стигне до чутовната нелепост, че „след Конвенцията“ децата ще бъдат принудени да се самоопределят между – ни повече, ни по-малко – 300 пола! Православни, евангелисти, мюсюлмани, комунисти, социалисти, крайни десничари, ултрапатриоти и откровени фашисти се обединиха в неистов вой срещу този международен документ.

Логично е да се очаква, че вносителите, т.е. правителството и парламентарната група на ГЕРБ ще защитят предложението си. Логично беше да се очаква, че „умните глави“, занимаващи се с ПР в Министерския съвет и партията на Бойко Борисов, ще разгърнат мощна предварителна кампания, която да разясни на публиката що за чудо е тази Истанбулска конвенция и ще се постараят всеки гражданин да разбере, че опасностите, с които противниците на конвенцията плашат публиката, са злостна измислица или в най-добрия случай – фантазии на мозъците на болни фанатици. Добре, не са се сетили да направят предварителна ПР кампания. Нищо не пречеше такава да се устрои след решението за внасянето на документа в Народното събрание. Толкова ли беше трудно гражданите да получат в пощенските си кутии кратки брошури с разяснения? Невъзможно ли беше БНТ и БНР да открият серия от разясняващи предавания? Толкова много пари ли щеше да струва на бюджета да отпусне на водещите частни телевизии някакви пари, за да открият и те разясняващи рубрики? И най-накрая: чу ли някой премиерът Бойко Борисов да застане пред народа, да обясни с „думи прости“ Конвенцията и да разсее митовете около нея? Да не говорим, че това би било отлична възможност да „вкара гол“ на опозицията, в лицето на бившите комунисти, които по въпроса за Истанбулската конвенция първо, се наредиха в една редица с ултранационалистите и фашистите, и второ, влязоха в конфликт със собственото си европейско семейство, т.е. с Партията на европейските социалисти (ПЕС) и с бившия си лидер, сега ръководител на тази ПЕС?

Нищо такова не видяхме. Защитата на конвенцията от страна на правителството беше много слаба, направо анемична. Тя вместо да крещи на публиката, ѝ шепнеше и то едва чуто. Защо? Заради най-характерната особеност на българската политика – замяната ѝ с популистко политиканство. С други думи – самото внасяне за ратификация на този документ беше просто „за да се отбие номерът“, а не заради принципно убеждение, че половината граждани, т.е. жените, трябва да бъдат по-добре защитени срещу насилие и дискриминация. Защото „европейската партия“ ГЕРБ е в коалиция с ултрапатриоти, които са измежду най-яростните отрицатели на конвенцията и на премиера никак не му се иска да развали „хармонията“ в коалицията. Защото Светият Синод е против нея. Винаги казваме, че у нас църквата няма голямо влияние в обществото и политиката. Очевидно вече не е така. БПЦ записа в списъка на обществените си действия голяма политическа победа.

Рекапитулацията от всичко това е, че чрез мнимата си защита на Истанбулската конвенция ГЕРБ първо, освободи терен за политическия си противник: бившите комунисти ще казват, че „от ГЕРБ се уплашиха от нашата съпротива и оттеглиха конвенцията“ и ще направят от това голям коз в своя полза в стремително наближаващите предсрочни избори. Но далеч по-лошото е, че правителството отстъпи пред фашизацията на общественото мнение. Сега мнозина са убедени, че тази конвенция е плод на „либерастите“, че чрез нея се цели „разрушаване на семейството“, че „лошият ЕС ни налага неприемливи и развращаващи антиценности“. И т.н. А всичко това е предпоставка за фашистко мислене: то отрича разнообразието, то е строго консервативно и смята жените за „втора ръка“ хора, обожава „здравата ръка на държавата“, която „въвежда ред“ и защитава „малкия човек“ срещу „пропукването на ценностите“. Можем да бъдем сигурни, че на следващите избори ще има бясна конкуренция кой по-добре  да се възползва от тези настроения. За жалост много е вероятно, че тогава тези, които все още отстояват ценностите на либералната демокрация, ще бъдат едно свиващо се почти до до незначителност малцинство. Единствената надежда, че установяването на режим точно същия като този на „Право и справедливост“ на Качински в Полша няма да се реализира напълно, е това, че основният политически играч у нас – Борисов – е боязлив и че му липсва идеологическият плам на католическия консерватор Качински и бруталността на бившия либерал Орбан.

Случаят с пловдивския доктор е още по-страшен и по-обезпокоителен. Нали е съвсем ясно, че ако застреляният крадец не беше циганин, при това рецидивист, то изобщо нямаше да има толкова впечатляваща реакция на хилядни множества в Пловдив и на други места в защита на лекаря убиец? Да, щяха да звучат дивашки гласове, подкрепящи правото на всеки да застреля всяко дете, което види да си хапва без позволение от черешата му. Щеше да има обществено брожение, защото наистина хората са убедени – с право или не – че полицията не си върши работата и не може да ги защити от битови кражби. Но ако крадецът не беше ром, е ясно, че вълненията не биха могли да се мерят, с тези, които имаше – особено през почивните дни – по повод ареста на доктора. Лесно обяснимо е: дълга поредица от актове на ненавист по повод на реални  или мними престъпления, извършени от цигани, ясно говорят, че масовият етнически българин си е расист. Като почнем от странстванията на клана Зрънкови (2002), който не можеше да си намери място за отсядане у нас, след като беше прогонен от видинската ромска махала „Нов Път“, минем през изстъпленията в Катуница срещу т.нар Цар Киро и родата му, продължим през случките в село Гърмен и миналата година в Асеновград, навсякъде виждаме взривове от ненавист, насочени не точно и не само срещу истинските престъпници (някой спори ли, че и Зрънкови бяха престъпници, че шофьорът в Катуница наистина беше премазал един млад човек, че Георги Джевизов, наречен Плъха, е крадец рецидивист?), но и срещу ромите изобщо.

Пловдивският доктор стана герой, а вероятно, въпреки че е просто един убиец, продължава да е такъв в очите на мнозина, не просто защото според тълпата, е защитил „семейното си огнище и имането си“ от нападение и ограбване, а най-вече защото беше застрелял представител на презряна и по „природа дива и зла“, според разбиранията на тълпата, прослойка. Какво би трябвало в този случай, когато следствието все още работи и по понятни причини не излиза с подробности за резултатите си, които все още не са готови, да направи отговорната власт? Тя не се ли бои от развихрянето на уличното правосъдие, което е способно да срине изобщо държавността, ако му се даде простор?

Според мен редно беше министърът на правосъдието Цачева, главният прокурор Цацаров, премиерът Борисов и президентът Радев – всеки по своя си начин и не в хор, разбира се, да отправят към тълпата, обсаждаща пловдивския Втори участък, където се предполагаше, че е под стража докторът, послание. Смисълът му би трябвало да бъде: „хора, почакайте, има следствие, то работи. Да, има версия, която излага арестувания доктор. Но има и коренно противоположни данни за случилото се в нощта на 1-ви срещу 2-ри март. Нека се успокоим и да видим какво ще покаже разследването. Уличните демонстрации не могат да заменят правосъдието“. Те трябваше да призоват  хората към разум, към граждански разум, а не към отдаване на емоции. Трябваше.

Някой да е чул от първите хора на държавата такъв призив? Не. Те мълчаха като хванати на местопрестъплението прелюбодейци. Те се ослушваха. Чакаха. Надяваха се нещата да се успокоят от само себе си. Не искам от тях да бяха взели позиция по същество – кой е крив и кой е прав в тази пловдивска случка. Не. Това би било противозаконно. Те просто трябваше да заложат авторитета си и да призоват тълпите към спокойствие. Нищо друго.

Пиша това и съзнавам наивността си. Кой от нашенските политикани би рискувал да го обвинят, че чрез призив за успокоение застава на „страната на мангалите“? Това е сигурен път към изборна катастрофа… Освен това, те като че ли дълбоко в себе си съзнават, че не са никакви народни водачи и че ще се изложат здраво, ако хората не послушат призива им. И затова предпочитат да кротуват, криейки се зад удобната теза, че хората „имат право на протест“.

И в двата случая – и с конвенцията, и с пловдивския доктор, държавата у нас в лицето на висшите си представители абдикира от конституционното си задължение да се защитава срещу рушителите на либералната демокрация. С това нашата политическа класа положи още един солиден камък по пътя към демонтаж на самата тази либерална демокрация, тя и без това у нас е полудемонтирана…

Бодрите ултранационалисти и протофашисти, които под предлог, че трябва да се укрепва „скапаното здание на държавата“, ще дойдат на смяна на сегашния политически елит, ще бъдат много по-преки и по-безцеремонни. Тогава може би някои от изпратените в забвение бивши величия (от сегашния ни елит, де) ще съжаляват за безпринципността си днес. Но всъщност едва ли можем и на това да се надяваме.

 

[1] Наистина лошо преведена като „социален пол“. Вж.критика на този превод, направена от Алексей Пампоров в „Маргиналия“  в статията му от 23 януари  „Семиотика на джангъра, пардон, джендъра*“.

[2] За повече подробности вж. статията на Ана Кампой „Конспиративна теория за пола и джендъра се разпространява по света от крайната десница“ , поместена на 06 март в „Маргиналия“.

Снимка: „Луков марш“, 17 февруари 2018 г., София. Източник: сайтът „Новини“.

Емил Коен