Голямо пазаруване напук на короната

Споделете статията:

Петък сутрин винаги  ми е забързан ден. Като част от опита ми да следвам все пак някакъв график и да съм подреден, реших, че голямото пазаруване трябва да се случва именно тогава. И то включва посещения на няколко места – плод и зеленчук (ясно за какво), арабските магазин (за хумус и подправки) и супермаркет (за всичко останало). И по принцип, воден от безкрайния си мързел и нежелание да мъкна, оставям супермаркета за последно и обикновено купувам нещата от него от магазина зад блока.

Но тази сутрин реших да рискувам и да приключа с пазара наведнъж и въоръжен вече с плодове, зеленчуци, хумус и чимен (новата ми любима подправка, за която ще ви разкажа някой друг път), пристъпих в един от централните супермаркети – точно до Халите и Централната баня.

Голяма грешка. Явно не само аз бях избрал петък за специален пазар и магазинът беше пълен с хора – всякакви хора. Току що събудили се столични пияници, които искаха да си вземат няколко бири за закуска, няколко дами, които играеха на бинго с промоционалната брошура на магазина, опитвайки се да видят коя първа ще задраска всички продукти от брошурата и ще ги постави в кошницата си; възрастни хора, млади хора, хора, за които не си сигурен дали са на 35 или 60; хора с препълнени колички и хора с „аз съм само с два домата, може ли да мина най-отпред на опашката“… Ужасно много хора….

Аз, трудно оцелявам сред толкова много хора. Обхваща ме някаква специфична форма на клаустрофобия. Имам чувството, че ще се сблъскам с всеки, ще си съборя кошницата, ще си счупя яйцата. И край. Нямам особено желание да прекарвам и минута повече от необходимото в подобна среда.

И тази паника в главата ми се умножаваше поне по пет, защото сме в условията на глобална пандемия. А половината хора в магазина или носеха маски някъде под брадичката както каубоите от уестърните едно време или изобщо не носеха такива, просто казвайки на охраната – Аз съм тука за 1-2 неща и няма нужда.

Вече се проклинах, убеден, че някъде от зад гърба ми някой ще кихне в ухото ми и това ще е краят на няколкомесечно усърдно пазене от вируса.  Бях ядосан и на себе си, че вместо като всеки петък да си напазрувам от магазина до нас, избрах големия лъскав супермаркет в Центъра на града…

Набутах бързо всичко, което исках и се отправих към касата, където – изненада – работеха само 2 каси и всички тези хора – пияниците, бинго-дамите, младите, старите, с маските, без маските се бяха струпали почти един върху друг в очакване да напуснат успешно супермаркета.

Поех си дълбоко въздух, все едно ще се гмуркам надълбоко, даже запуших носа си и застанах на опашката.

И тогава започна големият скандал.

Както може би знаете в България опашката рядко е права линия от наредени хора един върху друг, а е по-скоро група хора без ред или в най-добрия случай фуния – в която хората на едно ниво някак преценяват кой преди кой е бил. И днес беше така и това породи спорове:

–        Ама, госпожо – спазвайте дистанция. Тук пише моля – стойте на метър един от друг – обърна се една жена към друга, застанала точно до нея.

–        Ами госпожо – ако искате да знаете, пише – моля, а не задължително. Значи не е задължитено – отговори първата.

–        Абе госпожо – вие не знаете ли, че се борим с Короната? Как ще го победим вируса, като ми седите на гърба – отговори първата – използвайки най-силния аргумент в споровете в днешно време.

Целият магазин притихна и всеки се обърна, за да чуе какво ще отговори другата жена. Дори изненадващо рекламите по радио уредбата спряха, сякаш знаеше, че този спор е далеч по-интересен от поредното намаление.

–        Ако искате да знаете, госпожо, ние не се борим с Короната. Ние трябва да се научим да живеем заедно. В хармония и разбирателство. Добра, лоша, короната е тук и ще се научим да живеем заедно…

Жените продължиха да се карат, хората се отегчиха и спряха да слушат и радио рекламите отново тръгнаха. А аз се преместих на другата опашка дълбоко замислен.

Дали втората госпожа не беше права. Дали след толкова месеци на борба и омраза към горкия вирус не е време да помислим за съвместен живот. Дали не трябва и ние да сме добри домакини, защото „и той душичка носи“ и не трябва да му помогнем да се настани като домашен любимец. Вече в главата си виждах как след няколко месеца вместо орхидея на масата си гледам лабораторна епруветка с розови кръгли вирусченца и се грижа за тях – и всяка сутрин закусваме заедно – пием кафе и обсъждаме международна политика. Изведнъж вече не ме беше страх от вируси – бях готов да си махна маската в средата на магазина и да поема дълбоко въздух…

Не го направих. Пет минути по-късно вече навън, на чист въздух, желанието ми за близки срещи с вируса се беше изпарило. Но репликата на жената кънтеше в не особено пълната ми с други мисли глава – не ме остави и по пътя към дома си, гледайки хората по пътя си – и мислейки си – за колко ли хора все още не можем да кажем това, което сме готови за един вирус.

Дали за всеки различен от нас можем да кажем, че искаме, че ще се опитаме да се научим да живеем заедно?В хармония и разбирателство. Въпреки техните недостатъци. Въпреки че в много отношения не ги разбираме?

Наречете ме старомоден, но май няма да се пречупя и да заживея в хармония с вируса. По-скоро ще се опитам да се науча да живея в хармония с останалите хора. И каращите се хора в магазините, и възрастните хора, и различните от мен и тези дето подкрепят идеи, които ми се струват чужди и непонятни… А пък вирусът – е, той спокойно може да умира – за него няма да се старая.

Шабат Шалом

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: