Как сте? Какво ви се случва?

За първи път видях  Усмихващото се дърво преди седмица. Обикновено сутрин докато се разхождам из парка се старая да внимавам над звучщото в слушалките ми. Тези разходки са и моето време за новини и интересни факти – моят еквивалент на хората, които слушат радио в задръстване на път за работа.

Затова и правя всякакви усилия с всяка крачка да се концентрирам върху слушането, а не към това, което ме заобикаля. Което разбира се, е непосилно. Не знам дали защото новините и интересните факти нито са нови, нито са интересни или просто аз съм непоправим разсейко, но и най-малкото нещо ме вади от концентрация и ме кара да се загледам в друга посока.

Така в понеделник сутринта открих Усмихващото се дърво. Ако трябва да съм честен, то винаги е било спътник на моите разходки, но аз чак сега го забелязах. И в момента, в който го видях то стана моят нов най-добър парков приятел.

И бях сигурен, че чувствата ни са взаимни, защото минавайки следващия път Усмихващото се дърво помаха с клони и листа паднаха на главата ми, сякаш казвайки ми „Много ми е приятно да се запознаем, Максим, приятна разходка. И до утре“.

И когато това утре – а именно вторник сутрин дойде, аз отново бях в парка и отново се опитвах да слушам новини. Макар че знаех, че тази кауза ще е обречена и че просто целта ми днес е да стигна до моя нов приятел. И да му разкажа как е минал денят ми. А Усмихващото се дърво с търпение да изслуша всичките ми понеделнишки преживявания (колкото и банални и безинтересни да бяха те) и да поклати мъдро и разбиращо с клони – „Страхотна история, ще се видим утре“.

И сряда дойде, а после четвъртък. Времето, което прекарвах да разказвам преживяванията си на Усмихващото се дърво се увеличаваше, а желанието ми да слушам новини и какво се случва на света намаляваше пропорционално. За разлика от новините в слушалките, новият ми приятел винаги беше усмихнат и позитивен; винаги разбираше притесненията ми и знаеше кога да поклати с клони и кога просто да слуша.

И така до тази сутрин. Когато дори оставих слушалките вкъщи. Нямах нужда от новини. Така и така щях да ги спра в момента, в който влезнех в парка. И с огромна усмихвка директно се отправих към Дървото. И изведнъж спрях изненадан…  Видях Усмихващото се дърво наобиколено от хора. За момент полудях – КОИ СА ТЕЗИ ХОРА И КАКВО ПРАВЯТ ПРИ МОЕТО ДЪРВО!!! Има цял парк и толкова много дървета, защо те са избрали тази сутрин да си говорят с моя нов приятел. Аз имам толкова много неща, които да му разкажа.

Гневът ми бързо премина и с фалшива усмивка се отправих към тях. Вече приближил ги, забелязах, че са работници в гащеризони. И мажеха дървото с нещо. Стигнах до тях и ги поздравих:

–        Здравейте, извинете ме за нахалството – но какво правите на това дърво?

–        Здравейте, мажем го, защото е болно. И ако не бъде често промазвано, ще умре. Ето виждате ли – посочиха те към дървото, на което цяла седмица разказвах истории – това е лекарството, с което го намазахме миналата седмица. Време е за новата му доза.

Благодарих и отминах колкото се може по-бързо. Какъв глупак съм бил. Всъщност това не е било Усмихващо се, а Страдащо дърво. И аз, мислейки само за себе си, цяла седмица съм стоял и съм му разказвал за моите проблеми, преживявания, емоции и глупости. И то разбиращо, поклащаше клони, за да се чувствам добре. А аз така и не се сетих да го попитам – А, ти как си? При теб, всичко наред ли е?

Бързо се прибрах у дома и си взех обратно слушалките. Едва ли имаше по-добро лекарство за срама, който изпитвах от това да се концентрирам върху новините от различни части на света. Да слушам за чужди и глобални проблеми, а не да мисля върху това, което аз съм можел да направя.

И това помогна. Бях общо взето забравил за Усмихващото се, но всъщност Страдащо дърво. И тъкмо влизайки и оставяйки телефона настрани, получих съобщение от един приятел, което просто гласеше:

–  Хей.Как си?

И по навик тръгнах да пиша и да обяснявам с много изречения и да разказвам всичко, което ми се беше случило. И тъкмо преди да натисна „Изпрати“, си спомних за Дървото, изтрих всичко и просто отговорих:
– Аз съм добре, но ти ми кажи – ти как си?

Така след като всеки петък ви занимавам с преживяванията си, сега бих искал да ви попитам, скъпи приятели – а вие как сте и какво ви се случва? И да ви пожелая Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика