Медиите и майките на две деца – господстващите разкази

Журналистиката има невероятна сила, стига да я използваме като журналистика. В медиите случките се сливат по начин, който дори най-добрите режисьори няма как да предвидят. Наукообразността в част от научните трудове за журналистиката и клишетата за „лошите медии“ доведоха до омаловажаването на тази толкова важна за обществото ни сфера. Не интернет уби медиите, а многократното им предлагане на пазара за политически платформи, но не дори за идеологически сблъсъци, а за евтини пропагандни текстчета. Много преди хиперлинковете да подреждат дневния ред на обществото, във вестниците изчезнаха анализите и виждахме обществото само от страниците с некролози, в които социалните връзки бяха реални, за разлика от текстовете, създавани от някаква особена журналистикообразност.

През изминалата седмица президентът Румен Радев изиска от журналистите да имат нецензурирана съвест, обясни, че задължението на „журналиста пред аудиторията е да информира безпристрастно, да разкрива нови хоризонти, да анализира и критикува, но винаги уповавайки се на своята собствена съвест“.

Спорно е казаното от него, въпреки патоса. Защото има и други тези за професионализма в журналистиката. „Честта“ на журналистическата професия, както по военному е казал президентът, зависи от преповтарянето на основни професионални стандарти, а не от нашия личен аршин. Освен това е спорно каква точно журналистика има в една телевизионна игра? От страницата на президентството ни информират, че: „Държавният глава изтъкна, че визията на Лилия Райчева за качествена журналистика оживява в създадените от нея телевизионни предавания, сред които е и известното на всички българи „Минута е много“. Смущаващо е, че политикът Радев смесва играта с журналистиката. Думите му олекотяват смисъла на наградата, но още по-неприятното е, че олекотяват смисъла на журналистиката.

За разлика от играта, в която победител е знаещият всички отговори, журналистът е добър, когато не предлага собствената си съвест като мярка, а задава въпроси. За границата между личните стереотипи и научните клишета беше разговорът в „Дарик радио“ и bTV през изминалите седмица по повод отвореното писмо на група студенти срещу част от посланията на проф. Михаил Мирчев в СУ.

Проф. Михаил Мирчев от УНСС е качил лекциите си в youtube пред студенти от СУ, които ще се занимават със социална работа. Лекциите продължават да са в интернет. Проф. Мирчев обясни в предаването „120 минути“ пред Мария Цънарова по bTV, че ще уважи решението на колегите си от Факултета по науки за образованието и изкуството, ако не го поканят заради „репутационен проблем“. По-нататък би се извинил само за думите си за „диктатурката“.

През седмицата Общото събрание на СУ излезе с декларация, в която академичната общност заявява:

„Свободата на словото гарантира правото на критика към господстващите разкази и обяснителни модели. Софийският университет отстоява това право, като в същото време не позволява в негово име да бъдат подривани други основополагащи ценности.“

Във видеото, излъчено в „120 минути“, смущаваха и въпросите към студентите на проф. Мирчев, и странният български език, на който бяха изричани отговорите на студентките за спиране на помощите и за диктатура ала Северна Корея.

Академичната сцена е превърнала интерпретациите на статистическите данни в отношение към жените, чрез което те са виждани като инструменти за разрешаването на демографските проблеми на държавата, като „майката с две деца“ срещу „майката с 3,5 деца“. Мария Цънцарова разказа, че по време на лекцията си проф. Мирчев се обръща към студентка, която си е затворила камерата заради шума от децата, с „майката на двете деца да каже“. За каква свобода на словото говорим тук? Студентите имат имена.

Медийното разгръщане на случая с обвиненията в расистко и фашистко отношение показа няколко проблема. Подобни интерпретации блокират разговора ни за проблемите, които обществото има. Не можем да говорим за проблемите на която и да е от общностите у нас, ако не засегнем с думи групи или личности. Изправени сме пред двете крайности – за да не обидим някого, не говорим за проблемите с липсващите политики за разрешаването им.  Или обратното – говори само едната страна, с най-груби обобщения и решения отново няма. Защо ни е тогава наука, ако тя обяснява света по начина, по който журналист-политици го разказват?

Обратният резултат от този медиен ефект е например медийната представа за Разград – да не би да се залъгваме, че хората там се вълнуват само от темата „Лудогорец“, понеже медията ни казва това? Ние не знаем какво става в болницата там, ако не ни съобщят за братовото дарение. В медиите ни има лустросано мълчание за градове, за които ще чуем само ако там майка на две деца убие децата си, мъж с огнестрелно оръжие застреля полицай или изнасилено момиче убие насилника си. Лекции, чрез които се подготвят бъдещите социални работници, които съдържат подобни стигми за групи от обществото, могат да създадат представата, че ромите, афганистанците, жените, евреите, арменците „са такива“ и обществото понася последиците от тяхната същност. Няма я представата за самото общество и за механизмите, чрез които произвежда идеи и политики. Обществото беше представено по bTV като жертва.

Личността на жената, която ражда само едно дете до 34 години бе представена в интервюто като заплаха за обществото, наред с всички други заплахи. Това се случи неведнъж. Говоренето за конвенцията, която трябваше да даде тласък за разрешаването на проблеми като домашното насилие над децата и жените, беше част от подобно блокиране на диалога за реален проблем, който засяга всички общности у нас. За какво тогава ни е научното знание, щом популисткото говорене от медиите нахлу в социологията? Не е нужно да гласуваме за Истанбулската конвенция, за да напишем по-добри закони или да започнат да работят по друг начин институциите ни.

От друга страна, всеки опит на журналистите да говорят за проблемите на обществото, ще минава през тези псевдоакадемични клишета, криещи се зад „това е статистиката“, „това културолозите да го анализират“. Дори журналистите да се опитват да ги разрушават с разказите си, дори в Столипиново да имат собствена медия, библиотека или каквато и да е различно от клишето за Столипиново дейност. Разговорът за свободата на словото в академичната среда показва, че в този случай е обезсмислена ролята на научното знание, чрез което можем да обясним процесите около нас.

Само дни след дискусиите за свободата на словото и расисткото говорене в СУ, видяхме колко крехка е заблудата, че казването, изричането на „истините“, които всички знаем, може да ни помогне да разрешим проблемите си. По същия начин чухме през седмицата да бъдат обяснявани действията на една майка в Сандански, която уби двете си деца.

Но явно, че тя си е…“ – такова беше обяснението на случилото се от бащата на жената. Как продължава това изречение? Кореспондентите разказваха своите версии. Родовете се връщаха назад, за да се оправдават, че „такова чудо в рода си нямаме“ или обвиняваха другия род, че не ги е предупредил за психичните проблеми на момичето.

Какво щяхме да направим, ако знаехме, че жената от Сандански трябва да получи лекарска помощ? Защото стереотипите за хората с психични проблеми в медиите стигат до искане за затваряне на хората зад високи стени, така че никога повече да не ги видим. Ами ако майката на двете деца е съзнавала какво прави? Можем ли като общество да понесем такова действие, ако е осъзнато или е по-добре да е действие на невменяем човек? Ами ако в полицията са знаели, че има проблеми в семейството, които могат да доведат до подобно действие? Можем ли да приемем, че няма кой да помогне?

Медиите винаги ще изискват спешни мерки по проблеми, за които дори не можем да говорим, без да се обиждаме. На учителите се казва „вземете мерки“ и те започват да изобретяват „мерки“, за да имат наръч от правила, а колко ефективни са те, няма толкова спешна наука, която да измери. На лекарите се казва „вземете мерки“ и те преобразуват клиники, местят отделения, назначават Корнелия Нинова и Ангел Джамбазки за доброволци и мерките са взети, а вирусът върлува. Няма кой да каже на политиците, че тяхната роля е да измислят политики, чрез които професията на санитарите да е избирана, а не превръщана в професия, упражнявана от необразовани хора или пенсионери.

Онова, което хора като Михаил Мирчев блокират с клишетата си, е възможността да проведем разговор защо са се появили тези клишета, кого обслужват, знак за какво са те и как да ги използваме като отправна точка, за да признаем, че въпреки клишето за нашето толерантно общество, всеки от нас живее на улица, в която има прояви на нетолерантност. И когато медиите ни го съобщят, питаме защо не ни казаха по-рано.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
zhana@gmail.com'

Жана Попова

Д-р Жана Попова e преподавател по радио и телевизионна журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация. От 2020 година води рубриката "Имало едно време телевизия" в Маргиналия. Автор е на книгата „ Жанрове и форми. на забавлението в телевизията“, издание на „Полиграфюг”, 2016