„Моралното съсипване е позволено“ – моля, гласувайте за това!

За скъсаната от един от сценаристите на „Шоуто на Слави“ снимка на президента в понеделник вечерта бяха вече изписани купища текстове, а социалните мрежи преляха от ругателни и/или хвалебствени коментари. Най-вероятно този отзвук е бил и един от търсените резултати на тази политическа простащина. Нали знаете максимата, че „няма лоша реклама“… Е, Трифонов и екипът му сега с всички сили ще се опитват да привличат вниманието на публиката и колкото повече конфликти и проблеми има по пътя към 6-въпросния референдум, толкова по-добре.  Не е лесна работа да задържиш вниманието на публиката към събитие, до което остават още цели пет месеца, нали?

Но в потока от ругателни, възторжени или тълкувателни мнения (например че няма нищо страшно да се скъса снимката на президента в ефир, защото това е „политическа критика“, а властимащите следва да търпят всякакви форми на критика именно защото са такива) някак между капките и поради това без коментар минава едно ключово обяснение на ситуацията, дадено в изданието на шоуто на Слави от вторник, 7 юни. Ето го: „Накрая за затвърждаване Слави Трифонов обобщи: Говорих с адвокатката си, не си нарушил никакъв закон, само морално. Снимки можело да се късат, както например снимката на близък човек.[1]

Нека оставим настрана разсъжденията за чалга политиката, за неуважението към държавния глава и към символите на държавността – няма смисъл да повтаряме вече многократно казани неща. В замяна предлагам да се вгледаме в оправданието/ обобщение на Трифонов.

Какво казва на целокупната си публика гологлавецът? Ами само едно нещо: политиката е вън от морала, в нея всичко е позволено, стига работата така да е изпипана, че съответната акция да не влиза в обсега на някой от съставите на Наказателния кодекс. Простичка истина – като чалгата. И безвъпросна – за Слави и, за съжаление, за голяма част от аудиторията му.

Всъщност едва ли има нещо по-разрушително за целия социален ред и държавата като общежитие на гражданите от това цинично заклинание. То ни казва, че моралът е само за, как да кажа, „домашна, семейна или в краен случай съседска употреба“. Близките си хора не бива да лъжеш, обиждаш, клеветиш или злепоставяш, камо ли пък да краднеш от тях. Така де, нали затова са ни близки? Но в публичните отношения явно, според едно широко разпространено мнение, всичко, което не е от формална гледна точка престъпление, е позволено. Защото те – и най-вече в сферата на политиката и властта – са „война на всеки срещу всеки“.

Това разбиране за позволено и непозволено е по съществото си инфантилно. То е характерно за децата, които знаят, че не трябва да лъжат, обиждат и клеветят мама и татко, но спокойно могат да мамят и разиграват госпожата в училище, директора, лекаря и т.н. А печалната истина е, че по този начин разсъждават, т.е. в морално отношение не са преминали детската възраст, и немалка част от т.нар. „възрастни“. Само дето към списъка на тези, които не бива да мамиш, обиждаш, злепоставяш, тормозиш, е прибавено и началството, защото… Е, ясно е защо – „преклонена главичка сабя не я сече“ или, ако ви харесва повече, „да би мирно седяло, не би чудо видяло“.

Разпростират ли се моралните правила в сферата на борбите за власт и влияние, които наричаме с термина „политика“? Казано другояче, признаваме ли ние политическите си опоненти като хора, които заслужават базисно уважение просто, защото са човешки същества като нас или, понеже са участници в борбата за завоюване или за задържане на властта, то те не са никакви човешки същества, а само някакви там абстракции, с които можеш да правиш каквото си искаш, стига то да не бъде изтълкувано формално като престъпление?

В тази връзка какво всъщност означава да скъсаш публично снимката на политическия си опонент? Ами нищо друго, освен символно убийство. За реалното убийство присъждат затвор, за символното май ти се полага слава… Символното убийство е обезчовечаване на човека, свеждането му до враждебно настроен предмет или зловредно природно явление. И ако редукцията на опонента до враг може да бъде оправдано в случаите на тирания или диктатура (каквито има много в историята!), при които тиранинът използва заграбената или поверена му от обществото сила, за да мачка и потиска гражданите, то такъв ли е случаят с политическия опонент Плевнелиев? Той ползвал ли е по някакъв насилствен начин твърде ограничените си правомощия, за да бъде произведен във враг и поради това символично убит? Не, разбира се.

Какво прави той? Нищо повече от това да оспорва правомерността – чрез питане до Конституционния съд (КС) – на някои от въпросите, които Слави и компания се канят да зададат на гражданите през ноември, когато заедно с президентските избори ще се проведе и „техният“ референдум.  При това той не предпоставя решението на КС и няма как да го предпостави.

Понеже е отправено питане до КС от институция, която има правото според Конституцията да задава на този съд въпроси, ти, който не си съгласен с това, би следвало да влезеш в диалог, в политически диалог, в случая в спор на тема правилно или не е да се пита съдът и той ли е органът, който „дирижира“ волеизлиянията на гражданите или не. Това са сложни въпроси, в тях се отразява всъщност цялата философия на строежа на държавата ни. И ако смяташ, че политическият жест на опонента е неправилен, ти трябва – предметно и в детайли – да обясниш, но на базата на сегашните закони, а не на такива, които биха могли да бъдат, защо той не е правилен. Опонентът ще отговори, ще стане спор, в него бе следвало да се включат по-нататък компетентни хора. И т.н. Това е единствено правилният път на решаване на обществените проблеми от всякакъв род. Точно както „семейният съвет“ решава – в дискусия – дали семейството да купи нещо или къде да прати да учат децата, така и в държавата би следвало да се постъпва.

Вече усещам подхилкващите се читатели, които казват, че такова чудо няма, че политиците надлъж и нашир мамят и лъжат, че те „всичките са маскари“ и значи с тях следва да се постъпва съобразно правилото „на война като на война“. Е, ако всички политици и всички властимащи са престъпници и, освен това, всички, които се стремят да заемат позиции във властта, също са такива, то защо ни е изобщо да имаме държава, политика, демокрация и избори?

Разбира се, публичните ни политически отношения са далеч от съвършенство. Но не са и няма как да бъдат „война на всеки срещу всеки“. Все пак има закони, все пак има морални норми и повечето занимаващи се с политика, ги зачитат практически, ако не за друго, просто защото не искат да им се отвърне със същото унижение, на което те биха подложили опонентите си.

Ясно е, че когато човек гледа и слуша политици, които по три пъти на ден сменят мнението си по един същ предмет, когато наблюдава пазарлъците, надлъгванията и празнословието, които представляват немалка част от това, което се нарича „политически живот“, често стига до извода, че „политиката е мръсна работа“, а хората, занимаващи се с нея, са „маскари“.

Но сценаристите на Трифонов и самият той претендират чрез референдума си да преобърнат политическия модел, да оздравят държавата, да й дадат ново начало, сменяйки „тези корупционери“ с някакви нови и по-съвършени, честни люде. По презумпция това изглежда да са самите те. Но ако искаш „ново начало“, следва да се погрижиш то да е наистина ново. А то би било, ако на потъпкването на достойнството на опонента в политическите отношения се сложи край, ако на символните убийства, т.е. пълното унижаване и лишаване от достойнство на опонента, бъде сложен край. Но никой нищо подобно не вижда в инициативата на „Шоуто на Слави“. Нещо повече – със символното убийство на Плевнелиев те още веднъж показаха, че са нагазили до шия в блатото на българската политика и само се правят, че наистина желаят да го пресушат.

Е, искам да вярвам, че с времето все повече хора ще разбират това.

[1] Цитирано от публикация в списание „Клуб Z” „Сценаристът на Слави: Няма да се извиня. Не уважавам лицето Плевнелиев“ от 7 юни.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.