Напишете истории за деца. За гладуващи деца

Наскоро прочетох две информации  за семейства с  деца и живот в крайна бедност.

Първото има три деца. Родителите редовно „злоупотребяват с алкохол“. Тоалетната е външна, баня няма, нито топла вода, нито пералня… Родителите все пак работели. Често децата (на 7,9 и 16г) боледуват. Сами ходят на лекар. Не купуват изписаните им лекарства защото нямат пари.
Майката има право на финансова помощ, но не разполага с  лична карта, с която да я получи. Невъзможно й е да отдели средства за нея.
В семейството цари тотална апатия и безпомощност.

Вторият случай е във Връбница. Там три деца се отглеждат в лоши хигиенни условия в бивш хранителен магазин. Навсякъде из помещението има разхвърляни дрехи, по масата се въргалят съдове с мухлясъла храна. Земята е отрупана с отпадъци от угарки от цигари. Шишетата за хранене на едно от децата са мръсни, със засъхнало кисело мляко по тях. Непосредствено до леглото на децата бил  е оставен нож. През зимата семейството се отоплява с печка с твърдо гориво, която е поставена в непосредствена близост до едното легло. Предпоставки за пожар са налице. На масата са разпръснати и лекарства, които децата могат да погълнат.

 

И двете истории са софийски. Географията на нищетата обаче отдавна е обхванала цялата страна. През 2014 година са изнесени данни –  49 % от българските граждани живеят на прага на бедността. През 2019 година процентът не е претърпял чувствителна промяна. Икономисти и социолози само отбелязват,че това е трето поколение български граждани, които изцяло зависят от социални помощи и няма да работят. Това не е „ромски” проблем. Към този начин на живот се ориентират все повече групи от българското население.

Да видим каква част от този проблем е приоритетен за обществото. Дали   биберонът със засъхнало кисело мляко по него, или мухлясълата храна за малчуганите от Връбница, заедно с онзи нож до детското легло, могат да се превърнат в бестселър, така да се даже. И ако да, то кой би спечелил при тази хипотеза?

 

                           Ектор Мало, „Без дом“ и как възпитават книгите

Представете си бедността във Франция преди повече от един век. В едно от най-бедните села Шаванон се ражда Реми, героят на повестта „Без дом“. Него го продават  на странстващия артист Виталис и двамата обикалят Франция с чудноватата му трупа от маймунка и кучета. Перипетиите са описани с онзи великолепен реализъм, в който има място за сълзи, смях и смърт. Бедността е разказана очи в очи, нищо не е спестено от грозотата й.  Детството на Реми  преминава в търсене на хляб, нощуване под някой храст или случайна стряха, болест и труд. Момчето изкарва прехраната си заедно с комедийния артист Виталис, а малките читатели на “Без дом” четат за неговите перипетии съпричастно, без уговорки. Да, детството в мизерия и злощастия е много тъжна история.

Когато Ектор Мало работил над „Без дом“ той адресирал писателските си задачи до своята дъщеричка Люси. Написал й писмо“Докато пишех тази книга, непрестанно мислех за теб, мое дете…Питах се „Люси ще почувства ли това? На Люси ще й направи ли впечатление това?“. За големия романист Люси била най-важният му читател. Стопли ли нейното сърце, значи е затоплил вселената. Големите разказвачи на онова столетие знаели, че пътят на споделената мъка е царският път. Едно общество започва да изгражда своята човечност още от най-ранна възраст. Детето, което не е проляло сълзи за нещастието на чуждото, фикционално или истинско дете, много трудно ще се превърне в хуманист.

Затова ли писателят е искал дъщеря му да преживее тъжните приключения на малкия Реми? Защото е смятал, че детското сърце трябва да бъде разтърсвано от историите на безхлебното съществуване на 10 годишното момче? Трябва ли 19 –и век да ни припомня, че е добре да се разказват тъжни истории  на децата, за да придобият задължителната емпатия към страданието?Мисля, че трябва. Мисля също, че българските писатели трябва да създават силни четива за детската душа. Хем да я извлече от електронния наркотик, хем да я спечели за бъдещите битки с нещастието.

Искам да разкажа историята на Зоя. Зоя и Мартин Карбовски. Тя се случи преди повече от десетина години.

Дванадесетгодишната Зоя остава сираче с две деца на ръце. Три и пет годишни. Майка й умира след дълго боледуване. Единственото, което Зоя е научила от нея е да храни малките с каквото има. Съседите са дали на семейството брашно, картофи. Зоя смесва брашното с вода, и дава на децата от кашата. Стърже картофи и ги кара да ги ядат сурови. Непрестанно е загрижена да не се разболеят. Когато от една телевизия я откриват, малката гледачка не иска да остави сирачетата сами и да се снима пред камерата. Искат да я изпратят в дом и нея, и братчетата й, Зоя ридае. Не дава. Тя им е „майка“.

Мартин тръгна да разказва по телевизията историята на дванадесетгодишното момиче.  Искаше да вчовечи сърцата на хората и те да пожелаят да й помогнат. Създаде с приятели неправителствена организация, да събере пари и Зоя да се изучи. Казваше “трябва да направим нещо за Зоя, иначе тя ще стане проститутка. Един човешки живот държим в ръце. Човешкият живот е крехък като пеперуда, в шепата го държиш, ако направиш нещо неправилно, можеш да го смачкаш.“

Изминалите години не донесоха много за децата като Зоя. Сирашкият глад стана епидемичен. Майките на невръстни бебета си купуват повече евтин алкохол и ровят в кофите, отколкото да им правят питателна храна, да поддържат чиста постелята им, да разтварят прозорците през лятото, за да прогонва слънцето мръсния въздух, въшките, болестите. Мартин стана все повече жълт журналист и все по-малко поет и писател. Разказаните истории за отвлечени и нещастни деца му служат за други цели, а не да облагороди душите и ги направи чувствителни за жертвите на окаяната им съдба. Дори да  имаше талантът на Ектор Мало, той вече насочва посланията си към демоните у нас, а не към състраданието и човечния ни потенциал.

 

                     Да се ликвидира бедността, или да помагаме на бедните

 

Да бъде победена бедността е изцяло утопична идея. Едва ли някой от нас си е представял какво пропадане към дъното ще настъпи още през първата четвърт на 90-те години на миналия век. Комунистическият режим се беше провалил тотално, а липсата на пари крещеше откровено в лицето на властимащите от ляво и от дясно. Докато суматохата около приватизацията и преразпределението на собствеността цареше, децата на „нежната революция“ се оказаха непредвидени „колатерални щети“. Изборите идваха и си отиваха, но личното нещастие и чувството за дъно и разбит живот се оказваха все по-незаобиколими и масови. Идеологията на дефицита сложи край на солидарното живеене. Едни купуваха коли S класа, бутикови апартаменти, почивки на остров Пукет или Малдивите, други раждаха децата си с мрачната идея да ги разкарат от тази страна, дори ако трябва да ги продадат за бели робини. Ако кажете на Красен Станчев* или Емил Хърсев*,че повече от половината от родените през 2000 година ще бъдат тотално бедни , ще получите от тях таблица и графики с макропоказателите на развиващите се икономика и доходи. От графиките лъха пазарно самодоволство и класическият студ на неолиберализма. Когато Мика Зайкова** говори за убийствения спад на потребителските възможности на населението и устойчивия ръст на безработицата, медиите показват оптимистично премиер-министърът, който реже ленти и открива магистрали. Покрай магистралата на гара Яна все още се виждат срутващите се къщи на семействата, изкарвали години наред хляба си в Кремиковци. „Внезапната“ бедност на жителите около станалия излишен за стопанството ни някогашен гигант, не бе сложена в сметката на никого. Черни – почернели дечурлига играят около отпадъците край стоманолеярните пещи, а нивото на детската смъртност за миналата година не само в гара Яна, но и в цялата страна, се оказа два пъти по-високо в сравнение от страните на ЕС.

Малкият град роди своите стотици български момченца като Реми и момиченца като Зоя. В големите градове тригодишни полу-бебета, полу-деца вкарват социалните работници в спиралата на търсене на решения за тяхното оцеляване. Как да бъдат нахранени – първо. Как да бъдат пращани на детска градина – второ. Как да бъдат ваксинирани, обути, с топли дрешки, учебници и раници – трето. През дните на изминалата Коледа децата от едно далечно село Дисевица  гладуваха и зъзнеха.  Хора от съседните градове, дошли в детската им градина да им донесат лакомства, се почувстваха засрамени. Пакетчетата бонбонки и даровете- сурвачки се оказаха недомислен и почти циничен акт на внимание към обутотото в скъсани галоши детство. Вместо вечерните новини да приковават вниманието върху хуманитарната катастрофа в родопското селце, от телевизионните екрани се редуваха абстрактни новини за Европейския съюз, или за вътрешните политически битки на страната. Шансът за малчуганите от Дисевица дойде от просто четиво. Някой разказа как те гладуват и мизерстват и рукнаха пратки от целия свят. Българки от диаспорите в САЩ и Африка с насълзени очи пакетираха и изпращаха обувчета, пуловерчета, панталонки. Доброто четиво скъси разстоянията в абсолютен смисъл между бедните и относително по-богатите. Илюзията, че сме добри за един час или един ден е сладка илюзия.

Особено мрачна е последната информация в медиите:

“Във връзка с изнесеното във Връбница  на 13.09.2019 г. е свикан Координационен механизъм за взаимодействие при работа в случай на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция. Потърсена е възможност за настаняване на децата при близки и роднини, но тази мярка не се е реализирала поради липса на желаещи да се грижат за децата. Поради това е взето решение с цел опазване на живота и здравето на децата две от тях да бъдат настанени в приемни семейства, а третото в Център за настаняване от семеен тип”.

Захвърлени и нежелани. Подхвърлена милост. Държавни грижи. Крушката в общите помещения на приемните домове слабо свети. Пести се електричество. Общата кухня обаче е по-добре от това да не ядеш с дни, а братчето до теб да пищи неистово от глад.

*Снимките са от профила на Георги Богданов, и.д. НМД

**Красен Станчев, Емил Хърсев – бивши депутати от СДС, икономисти

***Мика Зайкова е финансов експерт

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).