Относителната всеобщност на правата на човека. Първа част.

Това есе[1] изследва няколко различни значения на израза „всеобщи права на човека“. Също така обсъждам, до известна степен конспективно, няколко значения, за които може да се твърди, че се отнасят до това, че правата на човека са „относителни“. Защитавам това, което наричам всеобщност – функционална, международно-правна и призната чрез консенсус. Но също така твърдя, че нещата, които могат да се нарекат антропологическа и онтологическа всеобщности, са емпирично, философски или политически незащитими. Освен това подчертавам, че всеобщите права на човека, стига да са правилно разбрани, оставят значително пространство за национални, регионални, културни особености и други форми на разнообразие и относителност.

Културната относителност е вероятно най-обсъжданата тема в теорията на правата на човека. Сигурно за това списание това е точно така. Аз съм активен участник в тези дебати в продължение на четвърт век, като твърдях (Donnelly 1982; 1984; 1989; 1990; 1994; 1997; 1999; 2003; Howard and Donnelly 1986), че има форма на всеобщност, която също така дава голям простор за важни (от втори порядък) изисквания на относителността. Продължавам да се придържам към това, което наричам „относителна всеобщност“ на правата на човека. Но в тази статия ще наблегна малко по-силно върху границите на всеобщността.

През 80-те години на миналия век, когато ужасни диктатори редовно се позоваваха на културата като оправдание на грабежите, които вършеха, едно силно, може би свръхсилно наблягане на всеобщността изглеждаше не просто уместно, но и крайно необходимо. Днес правата на човека биват поддържани от преобладаващите световни политически, икономически и културни сили и стават идеологически господстващи в международното общност. Сега само шепа държави пряко оспорват международните права на човека, а изненадващо малък брой са тези, които дори твърдят, че големи части от Всеобщата декларация за правата на човека не се отнасят към тях. Поради това, изглежда че се изисква обяснение на ситуацията, в която се подчертават границите на всеобщността, особено днес, когато външната политика на САЩ редовно призовава към спазване на „всеобщите“ ценности във воденето на глобалната идеологическа война, която се подиграва на нормите на международното право.

Понятийна и реална всеобщност

Можем да почнем с изтъкването и разграничаването на понятийната всеобщност, която се предполага от самата идея за права на човека, от реалната всеобщност, всеобщността на една или на друга концепция за или списък с права на човека. Ако следваме явния и буквален смисъл на термина, те обикновено биват разбирани като правата, който някой индивид има просто защото е човек. Като такива, те са еднакви за всички, защото ние по еднакъв начин сме или не сме човешки същества. Правата на човека също така са неотчуждаеми, защото това дали си човешко същество или не обикновено бива схващано като неизменен природен факт, а не като нещо, може да бъде спечелено или загубено. Правата на човека по такъв начин са „всеобщи“, в смисъл, че биват притежавани „всеобщо“, от всички човешки същества. Понятийната всеобщност е просто друг начин да се каже, че правата на човека – по самата си дефиниция – са еднакви за всички и неотчуждаеми.

Обаче понятийната всеобщност установява само че ако има такива права, те биват притежавани по еднакъв/всеобщ начин от всички. Тя не показва че има или че няма такива права. Понятийно, всеобщите права на човека могат да бъдат съвсем малко на брой или пък да бъдат дефинирани на толкова високо ниво на абстракция, че да имат съвсем ограничено практическо значение. И освен това, понятийната всеобщност нищо не ни казва за централния въпрос в най-съвременните обсъждания на всеобщността, а именно дали правата, признати във Всеобщата декларация за правата на човека и в международните договори за тях, са наистина всеобщи. Това е един въпрос по същество. Той ще е нашият фокус тук.

Всеобщо притежаване, а не всеобщо прилагане

Защитимите претенции за всеобщност, независимо дали тя е понятийна, или действителна, са за правата, които ние имаме като човешки същества. А дали всеки, или дори някой, се ползва от тези права, е съвсем друг въпрос. Днес в твърде много страни държавата не само активно отказва да ги приложи, но грубо и систематично нарушава повечето от международно признатите права на човека. А освен това в повечето страни всекидневно се извършват значителни нарушения поне на някои права на човека, въпреки че по това кои права са нарушени и колко тежки са нарушенията, страните могат драматично да се различават.

Глобалният режим на правата на човека се крепи върху националното приложение на международно признатите човешки права. Създаването на норми е интернационализирано. Но прилагането на тези авторитетни норми е предоставено, и то почти изцяло, на суверенните държави. Няколкото, и то ограничени изключения – най-вече геноцида, престъпленията против човечеството, някои военни престъпления и може би изтезанието и произволните екзекуции – само подчертават почти изцяло суверенната власт на държавите да прилагат правата на човека в териториите под тяхна власт така, както на тях им е удобно.

С изключение на регионалния режим в Европа, наднационалните контролни органи са ограничени в действията си и те се свеждат най-вече до наблюдение как държавите прилагат на териториите си своите международни задължения по спазването на правата на човека. Международните правозащитни НПО-та и други национални и международни застъпници за човешките права са ангажирани главно в това да убеждават държавите да променят практиката си по спазването им. Чуждите държави имат свободата да изразяват загриженост по повод на нарушения на правата на човека, но нямат властта те да приложат мерки по съблюдаването им или да изискват тяхното налагане в пределите на юрисдикцията на друга суверенна държава. По такъв начин прилагането и влизането в сила на всеобщите права на човека е извънредно относително, то е функция най-вече от това къде някой човек има – добрия или лош – късмет да живее.

Историческа или антропологическа всеобщност[2]

Правата на човека често са разбирани като всеобщи в следния смисъл: че повечето общества и култури практикуват спазването им през по-голямата част от историята си. „Повечето общества исторически и междукултурно декларират концепции за правата на човека.“ (Pollis и Schwab 1980a: 15; сравни Mutua 1995: 358; Penna и Campbell 1998: 21) Това твърдение генерира обширна литература върху така наречените незападни концепции за права на човека. „В почти цялата съвременна арабска литература върху този предмет [правата на човека] намираме изброени основните права, установени от модерните конвенции и декларации, а след това и сериозен опит да се проследят те до текстовете на Корана“. (Zakaria 1986: 228) „Рядко си спомняме, че традиционните африкански общества поддържат и практикуват права на човека.“ (Wai 1980: 116) „Защитата на правата на човека е неразделна част от традициите на азиатските общества.“ (Anwar 1994: 2) Всички страни от региона [Азия] биха се съгласили, че „права на човека“ като понятие съществува в традициите им.“ (Coomaraswamy 1980: 224) Дори индуската кастова система е описвана като „традиционен, многоизмерен възглед за правата на човека.“ (Buultjens 1980: 113; сравни Khushalani 1983: 408; Stackhouse 1984)

Подобни твърдения за историческата и антропологическата всеобщност бъркат необходимите ценности като справедливост, честност и човечност с практиките, които имат за цел да ги осъществят. Правата, т.е. нещата, които обосновават претенциите с помощта на особена сила – са особен вид социална практика. Правата на човека – еднакви и неотчуждаеми за всички неща, които служат, за да обосноват претенциите на всички индивиди които могат да бъдат упражнени срещу държавата и обществото – са отличителен начин да търсим да осъществим социални ценности като справедливост и процъфтяване на човека. Може да има значителна историческа/антропологическа всеобщност на ценностите във времето и културата. Обаче няма общество, цивилизация или култура преди 17 в., което да има широко одобрени практики или дори визия за еднаквите за всички и неотчуждаеми права на човека.[3] Например Дънстън Уай твърди, че традиционните африкански вярвания и институции „поддържат възгледа, че някои права би следвало да бъда отстоявани срещу това, което държавата твърди, че са необходимости“ (1980: 116). Това обърква правата на човека с ограничената държава или ограниченото правителство[4]. То може да бъде ограничено въз основа на множество съображения, различни от правата на човека като например божествени заповеди, юридически права, както и извънюридически спирачки от рода на баланс на властите или заплаха от народно въстание.

„Понятието за права на човека засяга отношенията между индивида и държавата; то включва статуса, претенциите и задълженията на индивида, намиращ се под юрисдикцията на държавата. По същество това е тема, която е стара колкото политиката“ (Tai 1985: 79). Обаче не всички политически отношения се управляват от, имат отношение с или дори са съвместими с правата на човека. Какво дължи държавата на тези, които управлява, е, разбира се, един вечен въпрос на политиката. Правата на човека ни дават един отговор. Други отговори включват такива неща като монархия, имаща божествено право, диктатура на пролетариата, принципът на ползата, аристокрацията, теокрацията и демокрацията.

„Различните цивилизации или общества имат различни концепции за добруването на човека. Следователно, те имат различни нагласи въпросите на правата на човека“ (Lee 1985: 131). Но дори и това е подвеждащо. Други общества могат да имат (подобни или различни) нагласи към неща, които ние днес преценяваме като отнасящи се към сферата на правата на човека. Но без широко разбрано понятие за права на човека, одобрени или защитени от известен важен сегмент от такова общество, е трудно да се представим, че тези общества биха могли да имат каквито и да са нагласи по отношение на правата на човека. И именно идеята за еднакви и неотчуждаеми права, които някой има просто защото е човешко същество, липсва не само в традиционните азиатски, африкански, ислямски, но също и в традиционните западни общества.

Античните гърци, прословути с разграничението между елини и варвари, практикуваха робството, лишаваха чужденците от основни права и (съгласно нашите стандарти) сурово ограничаваха правата дори на свободните възрастни (мъже) граждани. Идеята, че всички човешки същества имат еднакви и неотчуждаеми основни права беше по еднакъв начин чужда на Атина и на Спарта, на Платон и на Аристотел, Омир, Хезоид, Есхил, Еврипид, Аристофан и Тукидид. Същото може да се каже и за древния Рим – и в качеството му на република, и в това на империя. В средновековна Европа, където духовния егалитаризъм и всеобщността на християнството се изразяваха в дълбоко неегалитарна политика, идеята за еднакви за всички човешки същества юридически и политически права ако би била обсъждана сериозно, би се разглеждала като морално отвратителна, като ужасно прегрешение срещу установения от Бога ред.

В „предмодерния“ свят, както в западната, така и в незападната му части, задължението на управниците да съдействат за постигането на общото благо възникна не от правата (т.е. от нещата, които обосновават претенциите) на всички човешки същества или дори на всички граждани, а от божествената заповед, от естественото право, традицията или от евентуалните политически подредби. Хората биха могли легитимно да очакват да имат облаги от задълженията на управниците им да управляват справедливо. Обаче нито в теорията, нито в практиката те имаха права на човека, които биха могли да бъдат упражнени срещу несправедливите управници. Идеите, които господстваха, бяха тези за естествения закон и за естественото право (в смисъл на добродетелност или висока нравственост), а не за естествени или човешки права (в смисъла на еднакви за всички и неотчуждаеми индивидуални дадености, които обуславят претенциите).

Много аргументи на антропологическата всеобщност са вдъхновени от достойното за уважение желание да бъдат демонстрирана чувствителност и уважение към различните култури. Но всъщност те не правят това. Те по-скоро разбират погрешно и представят неточно основанията и функционирането на въпросните общества чрез анахронично налагане на една чужда аналитична рамка.

Не твърдя, че ислямът, конфуцианството или традиционните африкански идеи не могат да поддържат международно признатите права на човека. Напротив, аз твърдя по-нататък в тази статия, че днес практически те в все по-нарастваща степен подкрепят правата на човека. Моята гледна точка се състои просто в това, че ислямските, конфуцианските и африканските общества всъщност не развиха забележими групи идеи или практики в областта на правата на човека преди да настъпи ХХ век. Следващата секция предлага обяснение на този факт.

 

[1] Духът на това есе дължи много на дългите ми разговори с Даниел Бел и Джоузеф Чан, проведени в Япония преди десет години. Благодаря им за тяхната дълбока отдаденост на разглеждането на основополагащите разлики. Това е една от най-добрите и най-вълнуващите особености на интелектуалния живот. Благодаря също и на тези, които слушаха лекциите ми в университет „Йонсей“, както и в университета „Ритцумейкан“, а също и на слушателите ми в Западния колеж, където по-ранни версии на тази статия бяха представяни. Благодаря и на групата от повече от двадесет студенти, които постоянно ме тласкаха към това да изясня, изостря и да променям по правилен начин аргументите си.

[2] Този раздел се основава пряко и резюмира мой по-раншен текст (Donnelly 2003: гл. 5).

[3] За по-подробно разглеждане на това твърдение вж. (Donnelly 2003: гл. 5) и (Howard 1986: гл. 2)

[4] Сравни (Legesse 1980: 125-127) и (Busia 1994: 231) и за не африкански примери (Said 1979: 65), (Mangalpus 1978) и (Pollis and Schwab 1980b: xiv).

Оригиналът на статията на Джак Донели, чийто превод започваме да поместваме в „Маргиналия“, е публикуван в американското списание „Human Rights Quarterly“, том 29, № 2, май 2007, стр. 281-306.

В следващи броеве на „Маргиналия“ ще поместим и другите части на превода на тази важна статия. В последната част от него ще бъде приложен и и списъкът на позоваванията на автора.

Превод: Емил Коен

Avatar

Джак Донели

Джак Донели (Jack Donelly) e професор във Висшето училище по международни отношения на Денвърския университет в САЩ. Той е автор на множество книги, най-известната от които е „Universal Human Rights in Theory and Practice” (Всеобщите права на човека в теорията и в практиката), смятана за един от най-важните трудове по съвременна теория на правата на човека.