Пътуване към…Марс в софийската жега

Споделете статията:

Вчера беше най-топлият ден в годината. И паралелно с това Тиша Бе Ав – онзи най-тъжен ден в еврейската година, в който по традиция човек не бива да яде и пие нищо в рамките на 25 часа. И въпреки че си бях направил добре плана в този ден да стоя на прохладно, в 15:00 следобед стоях в центъра на София, опитвайки се да се прибера до вкъщи. Макар вече да бях нарушил поста си и да пиех вода, нямах търпение да стигна до вентилатора у нас и затова реших да не разчитам на рейса, който трябваше да дойде след 13 минути, а да си извикам такси.

И много не исках да го правя. Не защото не обичам да се возя в таксита – напротив – те винаги са били моят безкраен извор на мъдрост за света. Просто беше най-тъжният ден в годината. В който освен, че не се яде и не се пие, има и една допълнителна традиция – не заговаряш никого. И отговаряш, само ако друг те заговори.

Което обричаше пътуването ми в таксито на едно дълго мълчание. Освен ако шофьорът не решеше да проговори първи.

Извиках го, качих се и седнах, а той погледна таблета и каза – Към Сердика нали? – Да – отвърнах аз и млъкнах.

Настана неловко мълчание. Аз имах готови теми за разговор, но беше най-тъжният ден и нямаше как. Усещах, че и шофьорът имаше готови теми, но и той по някаква причина беше решил да не започва разговор.

И така в мълчание минахме цели два светофара. Накрая в нашата нервна и странна игра на мълчанка, той не издържа:

–        Ама ти наистина ли искаш да идеш в Сердика?

–        Даааа – отвърнах аз – там живея. Защо не бих искал да отида там?

–        А не искаш ли да те закарам до Марс – попита ме той.

–        Моля, как така до Марс?

–        Ами представи си, че можех сега да те закарам или до Сердика или до Марс. Кое би избрал?

–        Нямам идея – отвърнах. От една страна – живея в Сердика, от друга страна – никога не съм бил на Марс. От трета – там няма въздух, а в нас дори и в тази горещина и задух – има повече въздух.

Разговорът спря и пак запазихме мълчание. Но в мен нещо напираше и не издържах. Най-тъжният ден, беше важен, но любопитството ми надделя:

–        Извинявам се. Но нещо не разбрах. Как така искахте да ме закарате до Марс? Може би е някаква шега.

–        Не е шега. Аз много искам да ида до Марс. Мечта ми е от дете. Като дете исках да стана космонавт, но не ми се получи. И просто си мислех, няма ли да е хубаво някой вместо да си поръча до Лагера, Надежда или Враждебна – да си поръча такси до Марс. И аз да мога да го закарам…

–        Ами вижте, ако пуснете климатика на още по-студено, съм готов да ви кажа да сменим курса и да карате към Марс.

–        Дадено – отвърна той и наду климатика на студено.

И докато тялото ми връщаше нормалната си температура, почна да ми се връща и акълът в главата. Къде ли ще ме закара този? Той луд ли е? Сега дали няма да ме изостави някъде в средата на пътя и да не мога да се прибера? Ами ако верно е космонавт и ме закара до Марс, ще ми стигнат ли парите или ще трябва да изтегля още. Може би на Марс мога да платя с карта?

Тези въпроси ме притесняваха, но някак не смеех да ги задам. В таксито отново беше настанало мълчание и шофьорът продължаваше да кара съвсем нормално.

Докато след пет минути не стигнахме пред нас. Той спря. Обърна се и каза – Добре дошли на Марс, господине.

–        О, ама то прилича досущ като жк Сердика – даже малко съм разочарован – отвърнах му аз, вече осъзнавайки, че този шофьор наистина беше луд.

–        Малко прилича, да. Ама ще видите – марсианците са малко по-любезни от хората в Сердика.

–        Това не мога да си го представя – отвърнах аз и понечих да си платя.

–        Няма нужда. За мен беше удоволствие, че се повозихте в мечтите ми. Знаете ли, когато предлагам на хората да пътуват с мен до Марс, в повечето случаи ми казват, че съм луд или пиян. А пък аз искам да си представя как ли би изглеждало това пътуване. И как ли другите хора биха се чувствали.

–        Сега като казахте, май виждам разликата. Марсианската Сердика като че ли е една идея по-чиста и свежа…

И изведнъж, забравил за най-тъжния и горещ ден в годината, за жаждата и глада в мен, аз се отпуснах на задната седалка на спрялото такси пред блока и започнах да разказвам – как аз си представям Марсианската Сердика – в която имаше градинка с цветя, а не паркинг със стари коли. Но шофьорът не се съгласи – в неговата Марсианска Сердика имаше един огромен паркинг, в който винаги имаше места. После пък обсъдихме магазините. На моя Марс имаше голям магазин за всичко, каквото ти е нужно. На Марс на шофьора ми имаше множество малки семейни магазинчета – всяко за различно нещо и трябва сам да намериш кое къде се продава. На моя Марс моят футболен отбор беше шампион всяка година. На неговия – моят отбор беше отдавна отпаднал и загубил всичко.

Не знам колко време сравнявахме нашите Марс-ове, докато таблетът му не издрънча. Той каза:

–        Извинявам се, но имам нова поръчка.

–        Няма за какво. Надявам се следващата поръчка да ви заведе някъде другаде – може би на Юпитер?

–        Неее, стига толкова мечти и пътувания. Сега съм за Красна поляна – отвърна той.

Слезнах от таксито и горещият въздух така ме обля, че не можех да дишам. Нямаше градинка с цветя и магазин с абсолютно всичко на света. А моят отбор бе все така в средата на класирането. Бях си кацнал обратно на Земята. И все още беше най-горещият и най-тъжният ден в годината. Но пък поне веднъж дневно мога да посещавам моята Марсианска Сердика. Ей така за малко – за вдъхновение. И току виж след някоя и друга година, таксито би могло да ме отведе именно там…

А дотогава, ви желая прекрасен и щастлив уикенд. Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: