Стефан Дечев: Българската и македонската интерпретации на документите за Гоце Делчев са користни и непрофесионални

 

Стефан Дечев е водещ на рубриката “Исторически бележник” за злободневни, актуални и текущи проблеми, в които е въвлечено миналото, Клио и нейните представители в нашата страна.

 

Доц. Дечев, вчера, в петък, завърши седмата среща на Смесената мултидисциплинарна комисия по исторически и образователни въпроси съгласно Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничествo, подписан на 1 август 2017 г. между премиерите на България и Македония Бойко Борисов и Зоран Заев. Първо да Ви попитам, вярна ли е информацията, че заседанията са се провели в бившия кабинет на Божидар Димитров в Националния исторически музей с цялата му стилистика?

Изглежда да. И това за мен демонстрира тотална липса на чувство за такт, уважение и дипломатичност.

Какво знаем за самата среща?

Засега твърде малко. От публичните изявления направени от двамата съпредседатели след края й излиза, че не е постигнат някакъв особен напредък. За българския съпредседател Ангел Димитров срещата е била „най-неуспешната и най-безплодната“, а за македонския Драги Георгиев тя е „разочароваща“. Но и двамата сякаш искат да съхранят някакъв оптимизъм за следващата среща, която доколкото разбирам ще се проведе около средата на октомври в Скопие. Изглежда по-голям е оптимизмът на Драги Георгиев.

Какво все пак е постигнато?

Конкретно завчера и вчера явно почти нищо. Имам също и друго усещане, което съвсем не ме изненадва. Излиза, че и това, по което представяха, че са се разбрали досега на предишните срещи ще излезе, че не е съвсем така. Имам предвид въпроси като този за цар Самуил или Григор Пърличев. Което, пак казвам, че не ме учудва.

Защо е така?

Защото в нашия регион все още историографията, историческата наука освен изследване и наука е и средство за създаване на митове и градене на нации. Без мит няма нация. Дори и когато за целта се използва наукообразен език. Това са правили в известна степен и професионални историци в миналото като Марин Дринов и Васил Златарски през втората половина на 19 в. Това след време правят и македонски „историчари“. А и още една причина има за неразбирателство с тези комисии и този формат. Поради фундаментално различните парадигми, от които тръгват ядрата в македонската и българската комисия. Другото е свързано със самото равнище на българската и македонската професионална историография, насадените представи в двете общества за национална история, която се смята за единствено вярна и свещена. Иска се много професионална смелост за да се върви против това. Не е толкова лесно. След заседанията ги чакат медиите в съответните държави, политическата опозиция, колегите им в университетите и институтите.

А има и още една причина. Поради различният подход при оформяне съставите на комисиите те сякаш говорят в немалка степен и на различни езици, изхождат от различни парадигми. Това обикновено се крие в изявленията от вчера на Ангел Димитров за „много дълбоки различия в интерпретациите на миналото“, как „имаме много дълбоки разминавания по отношение на миналото“. Тези фундаментални различия засягат – и то с право – включително и „идеята за общото минало“ в договора от 1 август 2017 г. А и няма как тя да не се разбира различно. Българските представи за общото минало бяха изначално наивни и това си личеше още в предварителните изявления. Да речем, и друг път съм го казвал, че за някои ключови членове на българската част от комисията понятия като „История на България“, „българска народност през Средновековието“ и т.н. са не просто историографски интелектуални конструкции, а реалности, които съществуват и с които македонската част просто трябва да се съгласи и да приеме, та и да ги вкара едва ли не в собствените си книги, статии и учебници. Общото минало се разбира от идването на славяните на юг от Дунава (за всеки случай те веднага са описани като „славяни от българската група“ заселилие се в „българските земи“) до 1944 г. В България идеята за 1300 годишна непрекъсната история е в темелите на идентичността ни от последните десетилетия, това е нещото, което националкомунистическата историография даде на демокрацията.

Какво друго фундаментално различие се забелязва?

Българската страна казва: – да четем буквално документите. А македонската – да ги интерпретираме и тълкуваме. И двата подхода са користни и непрофесионални. Българската страна пропуска, че твърде често един етноним, за който четем в даден документ може да се окаже просто политоним, който няма отношение към идентичността на обикновеното население в отдалечени времена. т.е. народът се нарича „българи“ поради владетеля му, но то не значи, че огромното мнозинство мисли в подобни категории и има съзнание за това или че дори този термин означава за него нещо. Проблемна е и македонската позиция – съгласен съм, че идентичностите са динамични, но и интерпретирането трябва да се подчинява на някакви все пак правила. Ако Миладиновци казват, че са „българи“ в средата на 19 в. това означава, че чувстват себе си и Любен Каравелов като част от една общност, една народност. Друг е въпросът, че никой не може да забрани на днешните македонци да ги почитат тъй като са събирали песни на македонски говори и в географската територия на Македония, където в бъдеще ще се формира македонската нация.

А от къде според Вас идват различията например за Гоце Делчев?

Те са вече от по-различно естество. От различните изходни позиции. Например за проф. Драги Георгиев не е работа на комисията да утвърди идентичността на личността на Гоце Делчев. От другата страна е мнението на проф. Ангел Димитров който каза, че няма нужда да определят какъв е бил Гоце Делчев, при положение, че той самият се е определил. Драги Георгиев тук смята, че македонския подход към Г. Делчев – „да се постигне компромис на базата на аргументите на двете страни“ е по-добър. От тук видимо македонската страна иска да се говори за спомена и паметта за Гоце Делчев, причината за неговата важност за днешните българи, от една страна, и за днешните македонци, от друга. Но тук нещата опират до един по-общ проблем. И да го нямаше писмото на Гоце Делчев до Никола Малешевски, добре известно е, че до края на Първата световна война макар да е трудно да се произнасяме за идентичността на обикновеното население в Македония, активистите и ръководителите на ВМОРО мислят просто за себе си като българи, но делото им може да ги впише и като предтечи на съвременната македонска държава.

Кое пречи на македонската страна да приеме това?

Важността на Гоце Делчев като фундационен мит както за асномска Македония в Титова Югославия след 1944 г., така и за независима Македония след 1991 г. Казах вече за опозицията в медиите, сред политиците от опозицията, сред колегите историци. Ето например във втория ден на заседанието на комисията, в петък, лидерът на ВМРО-ДПМНЕ Кристиян Мицкоски дава интервю за скопското издание „Фокус“, където повторно осъжда президента Стево Пендаровски за изявлението му от юни т.г. за Гоце Делчев, че се декларирал българин, но се борел за независима македонска държава. Той твърди, че президентът Пендаровски обиждал по този начин чувствата на половин милион проопозицинни граждани на републиката, както и още други половин милион, които чувстват Гоце Делчев „македонски революционер, който се е борил за самостойна, независима македонска държава.“  Следователно става дума за желание да се увековечи и не се променя заблудата, че по времето на Гоце Делчев и неговите съратници има вече оформен „македонски етнички идентитет“, подобен на онзи от югославско време, от който те самите сякаш са били част. А това е свързано и с желанието да се затвърди образа на България като неприятел. Истината е по-друга – да, има силна македонска политическа кауза, има силен политически идентитет, има множество употреби на „македонския народ“, „македонците“, и т.н., има куп свидетелства за противопоставяне на великобългарския държавен национализъм, на всякакви идеи за „Велика България“, за „Санстефанска България“, има свидетелства, че кога в метафоричен план, кога може би и реално редица активисти на ВМОРО (та дори и някои в началото на века от симпатизиращото на „вътрешните“ крило във Върховния комитет), както и самия Делчев оприличават бъдещата „автономия“ за „държавичка“, „държавица“, „държава“, но в етнически план всички до един ръководителите и активистите на ВМОРО са българи. Днес може и да има разлика между етнически българи и етнически македонци, но тогава все още не е имало. Етнически македонски идентитет формиран все още в началото на века няма. Това отбелязва дори и Кръсте Мисирков.  Неговата позиция просто е че за доброто на Македония и македоците той трябва да се създаде. Обстоятелството, че етническият македонски народ е все още фикция прави после през Първата световна война възможно структурите на ВМОРО да се влеят изцяло в състава на българската армия, а Тодор Александров и Александър Протогеров да са видни български военни, Гьорче Петров да стане председател на Окръжната постоянна комисия в Битоля, а след това и кмет на Драма, а Димитър Влахов окръжен управител на българските тогава Щипски и Прищински окръг. Видимо освен идеята за „автономия“, за държава, има и план Б., който се реализира между 1915 и 1918 г.

Защо така мирно са си съжителствали отдадеността на македонската кауза, на моменти стигащо до разграничаване от великобългарския държавен национализъм и българската идентичност?

Защото ръководителите и активистите на ВМОРО са завършили български училища. Когато през 1941 г. българската армия навлиза да речем във Вардарска Македония, тя вече среща хора социализирани през езика в дома, този в сръбските училища, както и университетите в Белград и Загреб. Няма как да е същото. Понякога имат проблеми и с българския език, който за предишната генерация е немислим. Разбира се, имало е разлики от човек до човек. Гоце Делчев и в Македония говори на литературен български език и понякога селяните имат проблем в разбирането какво им казва. Гьорче Петров пък като задграничен представител дори и в София обикновено говорел на прилепски, но не е имал никакви проблем и с разбирането на българския книжовен.

Споменатото по-горе поведение на опозицията в Македония, на политици като Мицкоски, не е ли проблем за българо-македонското разбирателство?

Да, определено. И най-тъжното е, че идва от партия, която се е накичила с фирмата „ВМРО“. Но напоследък там се появи едно реформаторско движение оглавено от Петър Богойески, което излиза с платформата за т. нар. „Македонски концепт“, застъпващо се за едно модерно, европейско, гражданско разбиране за нацията, в най-добрите традиции на историческите ВМОРО и ВМРО. То преминава и през „деиделогизация“ и „обективизация“ на историята. Негов евентуален успех би променил климата и в двете страни. Но веднага да кажа, че от подбни „деидеологизация“ и „обективизация“ се нуждае и историята у нас.

Кое кара македонската страна да бъде видимо много предпазлива и в подчертана отбрана?

Това, че е възприела съществуването след толкова десетилетия на отделна македонска нация и отделна македонска идентичост, със сътветните език, литература, култура и история за даденост, а те се разминават с гореописаната историческа реалност, макар това съвсем да не ги прави нелегитимни. Българската страна също непрекъснато повтаря, – особено напоследък – че признава тези реалности, но почти неразделна част от българската култура е тяхното неглижиране, както и патерналистичното отношение към Македония и македонците. Да не говорим за българската версия за многовековната и непрекъсната история на „българския народ“, която пък прави тази реалност сякаш нелогична. Мисля обаче, че един по-отворен граждански и модерен подход към формирането на нациите от страна не само на историческата наука, но и на хуманитарните и социални науки като цяло в двете страни би дал един ден плодове. Всъщност, от там трябваше да започне работата на смесената комисия, а не с преглед на учебници и отмятане на исторически личности една след друга.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).