Стефан Дечев: След-Илинденски размисли 2019

 

Рубриката на Стефан Дечев”Исторически бележник”е реакция на злободневни, актуални и текущи проблеми, в които е въвлечено миналото, Клио и нейните представители в нашата страна.

 

 

Премина още един Илинден. И отново спорове, борби на интерпретации. Между Македония и България. Както и вътре в самата днешна вече Република Северна Македония.

Илинден е дело на Тайната (Вътрешна) македоно-одринска революционна организация и на нейното разбиране за наднационален македонски политически проект за „автономия“ на Македония и Одринска Тракия. Без да робуват на етническите и религиозни разделения, с течение на годините – кога успешно, кога не толкова успешно, и кога натъквайки се на пълен провал поради вековните религиозни разделения в Османската империя – „централистите“, или вътрешните дейци, определено търсят да афишират Организацията като такава, чиято кауза може да бъде припозната от „всеки македонец и одринец“, без разлика на вяра и народност. Ето защо идеята за „автономия“ и видимо роденият от нея бунт на Илинден 1903 г. не е само тактика. Тя и един алтернативен политически проект, който иска да обедини като свободни граждани на бъдещата автономия тогава считаните различни етнически групи – българи, власи, гърци, турци, албанци, евреи и т.н., като всички те получат права като македонци. На терена въстанието избухва с възгласите „Ура! Да живее Македония!“ Самият лозунг на въстаниците от Крушевската република е все пак „свобода на Македония“. И точно тези възгласи за „Македония“ и „македонците“ в онзи момент се опитват да подведат под една обща кауза всички народности, които населяват географската област.

Самото Илинденско въстание и Крушевската република са и своеобразни лаборатории докъде са узрели нещата с политическия проект за „автономна Македония“. Добре и отдавна известно е, че освен селата Смилево, Гявато и Цапари, във въстанието вземат участие и съседните влашки села Гопеши, Магарево и др., които споделят общия възторг. Неслучайно австроунгарският консул в Битоля Август Крал говори освен за „българското въстание“, „българското движение“ и бунтът на „българите“, също и за надигането на „влашките селища“ Търново, Магарево, Маловище, Гопеш и др.

Когато самото въстание избухва в Крушево тогавашните българи, власи и гърци се прегръщат по улиците и тържествено поздравяват с „Христос Възкресе!“ и „Честита свобода!“. С великолепно знаме се появява местният влах Питу Гули, облечен в сърмена турска носия и яхнал хубав жребец. Самото знаме е с извезан на него златен кръст от едната му страна и червени букви с надпис „Свобода или смърт!“ На специално заседание присъства и Никола Карев, фактически водач на въстаническата власт в Крушево, член на групата на македонските социалисти в БРСДП, ръководени от Васил Главинов. Те от години водят кампания за „федеративна македонска република“, която се схваща като една своеобразна „Швейцария на Балканите“. Предвиждат кантонална организация като общностите в кантоните ще могат да избират официалния език на кантона според етническото мнозинство в него. Тази република пък трябва да стане основа за една по-широка Балканска федерация. На заседанието присъстват и още 60 души първенци, представители на тогавашните три елемента – българи, власи и гърци. Те избират една шестчленна комисия, в която влизат по двама представители от всяка народност живееща в градчето Крушево. Създадено е временно правителство под председателството на Вангел Дину. Заедно с него в този орган влизат още Георги Чаче, Теохар Нешков, Христо Кюркчиев, Димитър Секулов и Никола Балю. Ето защо преди години македонският историк Блаже Ристовски изказа съжаление, че в правителството на „Крушевската република“, което се разглежда в днешната македонска публична памет като символ на бъдещата македонска държавност, е на практика съставено от двама „българи“, двама „гърци“ и един „румънец“. Самото съставено от различни народности правителство провежда своите заседания в голямото гръцко училище в Крушево. За болница пък на новата република служи българското класно екзархийско училище, което е обзаведено за тази цел. Самото здравно заведение пък се ръководи от местния влах д-р Батал.

Гореспоменатата обща програма отиваща отвъд етническите различия в областта Македония личи и от декларацията на ЦК на ВМОРО отправена към великите сили. В нея се настоява за главен управител, който да е просто християнин, както и за установяване на един международен контрол в областта ползващ се с широки права за санкция спрямо османската власт. По този повод един от първите историографи на въстанието Христо Силянов казва за декларацията до великите сили: „Декларацията не съдържа ни една нота, която би могла да уличи Организацията в проява на български национален егозиъм и в пренебрежение на съседски и други честолюбия. Дори името на отоманския суверен и на неговото правителство е пощадено от какъвто и да било оскърбителен епитет. Самото възстание е наречено „въоръжена отбрана“, „крайност“ и „отчаян акт“, оправдан от причините, които са го предизвикали.

Ръководителите на бунтовниците бързо изпращат писма и до околните мюсюлмански села. Те ги призовават да запазят нужното спокойствие в това тревожно време и да не помагат на правителствената войска в нейни опити да смаже бунта. Обясняват също, че се борят за „освобождението на всички македонци, без разлика на народност и вяра“. Интересно е доколко съображения за сигурност пред оръжието и доколко искреност има в един от получените дори отговори от кмета на турското село Алданци: „От писмото ви разбираме, – се казва в него – че вие не сте лоши хора, че сте напуснали домовете си не за да нападате мирното население като нас, а сте против лошите хора и против хюкюмата, който ги защищава. Но ония, които вие търсите не са между нас, а избягаха в градовете. Колкото се отнася до нас, обещаваме ви, че ще мируваме. Ако искате да убивате невинни хора, елате. Бог да помогне на оная страна, която търси правдата. Другите писма изпратихме до съседните села, които също са съгласни с нас. Кмет: Синан.

Истина е, че в самото Крушево по думите на Хр. Силянов именно „под лъчите на мимолетната свобода и на равенството се стопиха националните омрази и зацарува мир и братство между трите християнски общини“. Той още заключава: „В продължение на десет дни Крушово живя като автономна държавица, миниатюрна наистина, но дала плът и кръв  на оня идеал, който подбуди македонските българи към борба против тиранията и ги доведе до Илинден.

Ала както виждаме, по-скоро споменатото „равенство“ и премахване на „национални омрази“ в тази своеобразна „автономна държавица“ се отнася най-вече до трите християнски общности в Крушево. Спрямо мюсюлманското население се проявяват веднага по време на първите бунтовнически действия пукнатини и отрицателни явления. В немалка степен това се дължи и на факта, че вековното религиозно разделение характерно за милетската система в Османската империя е все още видимо, осезаемо и има своята социална плът. Неслучайно именно град Крушево е избран от въстаниците, след отпадането на всякакви техни предварителни планове за дръзко нападане на Битоля. Както изтъква още Хр. Силянов този избор е направен поради „чисто християнски характер на града“ с неговите издигащи се три църкви  – „българска, гръцка и влашка“. Също неслучайно в началото на двадесетото столетие и много чужди наблюдатели в Македония говорят за разделение, което върви най-вече по линията просто „християни“ и „мюсюлмани“.

Случват се и някои изстъпления, които видимо се разминават с идеала. Осъдени и застреляни от Крушовската република са петима обявени за турски шпиони. Дори и Хр. Силянов е категоричен: „Върху съвестта на въстаналите наистина тежат насилия…“ Отново той признава, че „въпреки усилията на възстанишкия щаб да спести доколкото зависи от него, проливането на невинна човешка кръв“ революционните действия все пак придобиват формата на „жестоко и масово човешко унищожение.“ Чужденстранният печат също не спестява неприятните гледки от терена: „И самите въстаници вършеха понякога изстъпления, които биваха използвани от неприятелите на Европа, където се правеха, че не знаят дали тия изстъпления са нежелателният, но естествен отзвук на жестоката репресия, или са плод на предварително замислен план.“ Сякаш се е случила генералната репетиция на това, за което ще четем в Карнегиевата анкета.

Не по-малки са жестокостите и при потушването на бунта в Крушево. При османската бомбардировка на въстаналото селище пострадва най-вече неговата гръцка махала. Жертва на пламъците става патриаршеска гръцка църква „Св. Никола“. При опустошението и разграбване на къщите в градчето най-големи са пораженията на гръцките и влашките махали като по-богати.

Видно е, че в революционното си усилие, свързано и с желанието да привлече „всеки македонец“, без разлика на вяра и народност, като се изключат известни пробиви сред влашката група и доста по-скромни сред гръцката, Организацията не успява да постигне много. Гръцките гласове в полза на движението са усамотени, макар и да ги има. В средата на август в Патра когато е проведен митинг, един от ораторите Андреопулос определя съдействието на гръцкото правителство на Високата порта като позорно и препоръчва създаването на македонска република като най-добър начин за решаване на македонския въпрос.

Поради неполучилото се единодействие на различните общности в името на проекта ВМОРО неслучайно след години на Яне Сандански приписват мисълта за Илинденското въстание като прибързано. По този повод той казал, че революцията в Македония трябвало да се обяви едва когато широките народни маси в лицето на „българи, турци, албанци, власи, гърци, евреи се свестят и революционизират“. Изглежда неизненадващо включването на власите, тъй като и те, подобно на българите, видимо в най-голяма степен се идентифицират тогава надетнически като „македонци“. Това забелязва още Васил Кънчов в публикуваната през 1904 г. и не особено цитирана в България „Орохидрография на Македония“, където казва: „Местните българи и куцовласи, които живеят в пределите на Македония, се наричат сами македонци и околните народи ги зоват тъй. Турците и арнаутите не се казват македонци, но, попитани от къде са, отговарят: от Македония. Арнаутите от северния и северозападния край на областта, които наричат своето отечество Aрнаутлък, така също и гърците, които живеят по южните области, не се казват македонци, затова и границите по тия места според народното възрение не са ясно определени.“ Чудесна информация за историка. И рядко срещана. Всъщност, „местните българи и куцовласи“, като че ли и най-безпрепятствено преминаха от местната регионална и политическа (македонска) идентичност към една бъдеща вече етнонационална македонска (но след много години). Създавайки загадки и главоболия пък за днешните историци. И то какви!

Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве