„Третото поколение“ има белезите на контрактултура, но и белезите на фашисткия идеологически минимум

 

 

 

Мълчанията около различните десни интелектуални кръгове и проекти в довоенна България очертават отказ да се изследват адекватно проблематичните „модернизационни“ аспекти в тяхната идеология. Доколкото са налични историографски изследвания, то в тях тези десни проекти се интерпретират по-скоро като опозиция на управлението през 30-те години. Младите, разбунтувани срещу политическото статукво генерации, концентрирани в различни литературни и политически алтернативни кръгове, са представяни като маргинални, незначителни. Дълбоко се подценява тяхната заразителна публична дейност и посланията им за това колко е спасително за страната създаването на нова управленско-политическа система, която трябва да заеме мястото на компрометираните либерални елити*.

 

Подценени или не-артикулирани са консервативните, ревизионистки и буквално крайно десни идейни импликации, характерни за тези движения, случващи се при това във време на агресивно разпространяващите се фашизъм и нацизъм (Алтънков, 2016). Защото идентификационните „новоевропейски“ модели, предлагани от младежките десни кръгове, са подчертано авторитаристки. „Културната безпътица“ поражда кафява контра-вълна на „национално съвземане“ и противопоставяне на конкурентните марксистки идеи (Поппетров, 2008). От гледна точка на последващите злощастни събития за България непознаването на идейните конструкции на „Третото поколение“ (родените в началото на ХХ век) е неразбираемо и непродуктивно. Обратно, релевантно осмисляне е задължително и поради факта на разкриване в последните години на български, руски и немски архиви. Те хвърлят още повече светлина как либерализмът е губил почва, как се е свръхпозитивирало „собственото“ българско развитие, как са се издигали в култ самобитността и самодостатъчността, натоварени със славата и величието на отминалите векове.

Вместо актуална интерпретация на фактологията за делата и личностите, припознати като „Третото поколение“, през годините на прехода започнаха да се натрупват разнообразна художествена книжнина, мемоаристика, квазидокументалистика, игрални и документални филми, които издигат героичен ореол на „златните момчета“ от дясното пространство, а периодът 1932 – 1939 г. на България да се представя като възходящ във всяко отношение.

Пример за митологизирането на отделни знакови за епохата имена е представянето и осмислянето на живота и творчеството на писателя Стефан Попов. Прави впечатление, че преоткриването на Попов веднага след 10 ноември 1989 г. и препубликуването заедно с книгата Безсъници на ключовата му статия „Третото поколение“, писана в емиграция (70-те г. на ХХ в.) е в резултат на търсенето на национални „герои“. При разказване на тяхната творческа и политическа история се настоява на това, че са антикомунисти. Напълно са пренебрегнати знаковите тенденции в книгите и статиите на авторите от това поколение, групирани около сп. Млада България, сп. Нация и политика, сп. Мощ, в. Прелом, емблематични за интелектуална дясна София. Тези тенденции илюстрират пътя към антидемократизъм, антилиберализъм и авторитаризъм, а техните носители са сред хуманитарните, юридически, културни и политически кръгове.

По-нататък ще представим накратко интелектуалните и политически измерения както на „Третото поколение“, така и на общественика и журналист Стефан Попов[2]. Ще проследим как това поколение, което се е смятало за съставено от идеалисти, контестатори на статуквото, в последна сметка допринася за негативния профил на българското време, не по-различно разбира се от аналогичните европейски процеси. Младата генерация мечтаела за силна „надпартийна власт“, за решаващата роля на „водача“[3], за активната намеса на държавата в стопанския и социалния живот.

Нека припомним най-напред историческия контекст.

В началото на 30-те години на следвоенна България се носи духът на обществено недоволство, очакване за нова катастрофа. Расте наборът от критики към съществуващата политическа, стопанска и обществена система. Идейните концепции на младите, завършили в голямата си част европейски университети, се конструират в резултат на отчаянието от несправедливия Ньойски договор и от корумпираността на великите сили (Марков, 1984: 12 – 20). Популярни и много обсъждани стават идеите за бърза промяна на тази ситуация. Властват настроения за ревизиране на териториалните клаузи, характерни и за останалите победени в Първата световна война държави. Сред партиите цари разруха. Общите нагласи са песимистични, визия за бъдещето липсва. И най-същественото: Отворила се е нишата за десни проекти, като противодействие на болшевишката държава на Съветите. Както и политическата върхушка, хуманитарните елити се опасяват, че България се разпознава като потенциално предмостие за руското проникване на Балканите.

Германизацията в стопанската икономика, армията, висшето образование, е в ход (Пак там: 40 – 45). Налице са разнообразни примери как Берлин затвърдява контактите си с българската легислатура, канят се депутати на партийния конгрес на националсоциалистите в Нюрнберг. Клиринговите сделки с Хитлер спасява селото, експортната търговия става все по-зависима от Третия Райх. Изучаването на немски език е прагматично възприемано от населението и става все по-обхватно. Изнасят се лекции за културното строителство на нова Германия в БАН. На една лекция на Ханс Хинкел, редактор на нацисткото списание и депутат от Райхстага, последвана от бурни аплодисменти, се изяснява еврейският въпрос и наложителното премахване на този елемент. Засилват се и посещенията на германски политици, военни и други лица в България. Активизира се дейността на Германо-българското дружество в Берлин и на Българо-германското дружество в София. Армията се модернизира с немски машини, дори униформите на офицерите са от Райха. Любопитен щрих е как за рождения си ден Цар Борис Трети получил от Гьоринг 12 бомбардировача (Златарски, 2014: 83). Присъствието на нацистка Германия е и в такива стратегически области като радиоразпръскването. Първата териториална радиостанция е изградена през 1914 г. от дружеството Телефункен, а през 30те големият национален радиопредавател е изграден отново с германско участие (Димитров, 1994: 89 – 90). Видимо е засилването темите за националсоциализма в преводната и оригинална българска книжнина. Издания като сп. Млада България, сп. Нация и политика (Деянова, 2018) бетонират авторитетността на националсоциалистическия дискурс. В Пловдив се издава Мощ. Списание за фашистка мисъл, орган на пловдивските легионери. Те се определят като патриоти-борци срещу „еврейците”, „евреизираните българи-предатели”, „масоните и юдео-болшевиките”, а премахването им ще трасира пътя към „сбъдването на европейската мечта”.

В университетските среди също стават необратими процеси на свръх-одесняване. В книгата си Италианската корпоративна държава дългогодишният министър на правосъдието Александър Сталийски (1893 – 1945) подчертава: „Фашисткото учение за държавата носи спасителната вяра на нациите, изтерзани и обезверени от разрушителната дейност на политическите партии. То носи вярата, че няма и няма да има по-съвършена форма на човешкото общежитие от държавата“ (Сталийски „Фашизъм. Българско обяснение на фашисткото националистическо учение“, 1929)На свой ред  Драгомир Люлинов, кореспондент на „Родна защита“ в Рим публикува изследване на фашистката идейно-философска и държавно-правна система, както и „Съществената разлика между фашизма и националсоциализма“ (1933). Превежда се Учението на фашизма на Мусолини. Влиянията на фашизма и националсоциализма се умножават лавинообразно. Като израз на ярко противопоставяне на съветската култура се списва в. Щурец на известния художник Райко Алексиев. Писатели като Фани Попова-Мутафова посвещават книгите си на новите германски кумири. Верният усет за новите вълни от Италия и Германия довежда до откровен „покер на елитите“ (Методиева, 2016). Гостуващите германски делегации на върховни представители от Хитлеровия Райх се радват на всеобщо уважение и споделени ценности.

Нововъзникващите организации и движения търсят своята опора в миналото, в съответната митологизирана епоха – време на предгреховно състояние, период на съзидание, добродетели, подвизи и слава. Те виждат във фашизма израз на политически и социално ориентиран национализъм. Идеята за корпоративната държава е универсална емблема на фашизма.

Тук е мястото да добавим и случващото се в общия крайно десен контекст, тъй като активистите, писателите и журналистите от споменатите списания и издания са повече или по-малко интегрирани в различни чисто политически структури. Всеизвестна е политически компрометираната още от 20те години личност на проф. Александър Цанков, около която гравитират младите. През 30те години той се е ориентирал вече към идеите на италианските фашисти (Недев, 2015). След идването на Хитлер в Германия (януари 1933 г.) следва преориентацията му към германския националсоциализъм. Влиянието му е голямо сред десните кръгове. Те споделят визията му как обществото се нуждае от създаване на „наше собствено чисто българско движение“. Създава се дясно национално движение, а след него се появяват и фашистки организации. Между тях се откроява СМНЛ/СБНЛ и печатният им орган сп. Мощ, Прелом. Реалното германско присъствие е установено с откритата на 16 май 1937 г. към юридическия факултет на Софийския университет катедра по въпросите на наказателното германско право. Любопитен детайл е изнесената в новооткритата катедра лекция „Основи на идващото наказателно право и наказателен процес“. В лекцията се обобщава, че националсоциалистическите схващания за правото, в което е залегнало мисленето на народната общност, реферира наказателното право изобщо“. Ректорът проф. Ал. Станишев оповестява „свещения дълг“ на България да задълбочава приятелските отношения с Германия. В оскъдни исторически трудове могат да се намерят достатъчно примери за „германофилите във властта“.

Да се върнем към бъдещия писател и емигрант, разказан от своите днешни, посткомунистически митологизатори.

С отбелязването на 115 години от рождението на автора на Безсъници и Българската идея Стефан Попов в публичното пространство се поставя акцент[4] на неговото знаково присъствие за културата от 30те до 70те години, когато авторът напуска земния си свят. Изтъква се как Стефан Попов е започнал много значима активна обществена дейност като журналист и редактор. Важните факти за културната и политическата му биография като основател и лидер на младежкото националистическо движение „Млада България”, е минимизирана. Акцент се поставя върху книгата Българската идея, която вдъхновява и редица млади учени. Така например, в изследване за департамента по съвременна хуманитаристика към Бургаския свободен университет четем: „Видян през съвременния поглед, Попов е радетел за ново европейско устройство (1933-36) и председател на Международната студентска лига в този период“.

Прави впечатление, че статиите и изследването на творчеството на Стефан Попов са положени в общия контекст на „избелване“ на паметта за периода на царска България и разпространение на фашистките идеи (1931 – 1939). Тенденцията за премълчаване на позорни обстоятелства от този период за сметка на усилване на положителните примери започва още от Тончо Жечев и Петър Увалиев (1970). Видимо също така е, че след падането на комунизма желанието да се интерпретира културното му наследство е чисто политическо. Акцентите се поставят на антикомунизма му, който го е тласнал към емигрантски живот. Разказват се различните роли, които Стефан Попов е имал в радио „Свободна Европа“ и в българската секция на „Гласът на Америка“. Показателен пример за апологетичния дискурс относно писателя можем да открием в текст от 2010 г. на  Едвин Сугарев, знакова фигура за Съюза на демократичните сили. „И те [комунистите] обявяват цялото трето поколение за „non-persona“, прогонена от техните писания, следите й заличени във „фашисткото минало“. Истината е съвсем друга: вълната на националното съвземане носеше тъй крепко третото поколение, че всичките анти или международни, особено марксистки идеологии, бяха принудени към пълно отстъпление (Сугарев, 2010).

Двадесет години по-късно към личността на Стефан Попов и „Третото поколение“ се обръщат и младите интелектуалци, гравитиращи към кръга „Консерваторъ“: „Деморализацията в обществото е изключително тежка. В тази тягостна атмосфера израства Третото поколение. (…) което се състои от хора, имали възможността да учат в университети на Европа, да обиколят целия стар континент и да попият от неговата култура, история, от модерните идеи на времето. На това трето поколение, безспорно най-подготвеното в историята ни, Ньой подряза крилете“ (Икономов, 2012).

Безспорен е фактът, че духовните търсения и визионерски проекти на десните български хуманитаристи, юристи, журналисти, философи от миналия век се предефинират с оглед на конкретни ползи. В този анализ ще се опитаме да разсъждаваме върху някои аспекти на процесите на фашизиране на България с всичките му специфики. В това число ще дадем и приблизителен отговор как юристите от Софийския университет през 30те години сътвориха онзи правен контекст, който направи възможен бруталния Закон за защита на нацията. Ще направим видима връзката между национализма и възрожденските концепции за българската държава, които са предпоставили политическата колаборация с Третия Райх с всичките тежки последици както до 1944 г., така и след това.

И така, да погледнем пътя на младия Стефан Попов, артикулирал ценностите на „Третото поколение“. Ето как той описва духовния им кръгозор: „За днешните властници [комунистите] в България тези идеи означаваха тогава „фашизъм“. В историята те ще останат като израз на рядък национален идеализъм“ (Попов, 1981; 1994). Къде са намирали пространство тези идеи?

През 1938 г. Попов започва много активна журналистическа обществена дейност. Той става главен  редактор на сп. Нация и политика[5], както и на издаваното от Ратничеството за напредък на българщината сп. Пролом[6]. Текстовете му са силно повлияни от междувоенния германски национален консерватизъм и националсоциализма, по-специално от работите на Артур Мьолер ван дер Брук. Той е главен идеолог на консервативната революция и е смятан за философски предвестник на националсоциализма. Най-известното произведение на ван дер Брук Третият Райх младият мислител го определя като „политическо откровение“. Като цяло, статиите на Стефан Попов, писани и в сп. Млада България, представляват по същество критика на либерализма. От различни мемоарни трудове става ясно, че са оказвали силно влияние върху държавната доктрина на Третото Българско царство. Попов е обществено признат като фактор, генерирал нови, европейски контекстуализации.

За да се убедим в това, нека видим какво казва години по-късно в Мюнхен Стефан Попов в прочутата си лекция „Третото поколение“:

С избухването на Втората световна война политическото развитие на България бе „замразено“. Но тази неподвижност не блокира навлизането на третото поколение в обществения живот, макар и предимно под формата на администратори: окръжни управители, държавни секретари, кметове, всякакъв вид директори и комисари, които вземаха систематично управлението (не и ръководството!) на страната в ръцете си. Когато в есента на 1941 г. водих група германски журналисти в Македония, навсякъде ни приемаха приятели от нашия кръг като местни първенци.

По-нататък  писателят казва още нещо:

Върху представителите на третото поколение остана да тегне упрекът, че много скоро са се наредили до новите властници – още повече, че те сториха грешката да опитат преговори с тези властници не колективно, а поотделно, при което всяка група разчиташе да оползотвори най-добре своите лични връзки. Без да има този умисъл, новият режим осуети пo силата на своето съществуване желанието у младите политици за обща акция. Но с това отпадна и „резонът“ на третото поколение, и от обществен той се обърна в личен[7].

 

Прави впечатление, че в тези късни и противоречиви интерпретации на довоенните години личи доволството от ролята и мястото на „Третото поколение“. Както виждаме, то е в администрацията, в местните структури, практически е навсякъде. Водени от новата вълна на италианските и германски фантазии за императивен патриотизъм и национализъм, за силна корпоративна държава, за италианския синдикализъм, всеобща милитаризация и т.н. представителите от Третото поколение са не само мечтатели за новия ред. Проследявайки кариерното им развитие по време на Втората световна война, ще видим как те заемат ключови и престижни места в администрацията на Богдан Филов. Впрочем, както видяхме, същото това признава и Стефан Попов в споменатия вече цитат.

Разбира се, има и други гледни точки към философските и културологични приноси на тези „просветителски“ генерации. Дали заедно с европеизма,  с него  не е прониквал и „еврофашизъм“?

 

Видяхме, че „Третото поколение“, представяно преди всичко като контракултурно движение на младите създатели на нови радикални концепции за политическа промяна, не се вписва в общите процеси. Така е на пръв поглед. Съвременните митологизации на „блестящия“ писател Стефан Попов  затъмняват съдържателни детайли и сенчести факти от неговата дейност. Още повече, времето както в Европа, така и в България протича с характерни общи специфики. Румънският изследовател Константин Йордач посочва: „Фашизмът е бил глобален феномен. В междувоенния период имаше фашистки движения в почти всички европейски страни, както и в няколко неевропейски държави. (…). Когато учените за пръв път се опитали да сравнят групите, те били склонни да го ограничат до „основните“ случаи на фашистка Италия и нацистка Германия. Дори историците, които възприемат по-обща континентална перспектива, възприемат фашистките движения в Централна Европа като прости имитации на фашистка Италия и нацистка Германия“ (Йордач, 2021).

И така, какви са идеите на журналиста и основател на сп. Млада България (1932 – 1940) и бъдещ писател? Има ли разлика например между главния редактор на Млада България и par excellence интелектуалец Стефан Попов и главния редактор на сп. Нация и политика негов идеен другар и краен националист Стефан Клечков? Габровецът Клечков е бил сред водачите на студентските вълнения срещу Ньойския договор. През 1935 г. като редактор на списанието той събира кръг от млади интелектуалци и бъдещи политици. Централна фигура сред тях е д-р Никола Минков, знакова фигура сред фашизоидните елити. Д-р Клечков е бил близък с Дора Габе и други поети, писатели. В спомените за него се пише като за „високо културен човек“. През 1941 г. някак естествено премиерът Богдан Филов го назначава за ръководител на младежката нацистка организация Бранник (Поппетров, 2009: 189). Разликите между двамата главни редактори на двата органа на националистически издания не са твърде много. Приликите обаче между тях и техните съмишленици са много. Те всички мечтаят за сбъдването на изстрадалата европейска мечта, която ще даде възможност за нов български дух, който е национално мощен и социално справедлив.

 

Политическите измерения на десния проект на Третото поколение са комплицирани, многоаспектни

В началото на 30те години своеобразен връх на активизирания идеен проект бележи образуването на Съюза на младежките национални легиони и кръга Млада България[8], Националсоциалистическата партия на Христо Кунчев, младежката паисиевска организация, Демократическия сговор и др. Вече споменахме, че основно идейно поведение на „Трето поколение“ е неговото дясно визионерство. Младите категорично отхвърлят либерализма; убедени са, че е спасително за страната да бъде създадена нова управленско-политическа система. Като цяло те са привърженици на авторитаризма; усвояват опита на фашизма, но наблюдават с внимание действията на националсоциалистите; рязко засилват претенциите за самобитност на радикалната десница; не крият претенциите си за самоценност и самодостатъчност на българското развитие. През цялото време на съществуването си десният поток се намира в положение на опозиция и на своеобразна симбиоза с управляващите. Неговият национализъм, ревизионистките акции и пропаганда, както и силният антикомунизъм довеждат до силна критика от левия политически спектър – комунисти, земеделци, социалдемократи.

Да се върнем отново към идеите на „Третото поколение“, и сп. Млада България, описани от Стефан Попов в споменатата вече лекция.

Ролята на нашето поколение(то) трябваше да върши пионерство, да извиква нови истини и начала, да проправя културни пъртини, да търси разрешения на забъркващи нови проблеми (…) Организационният израз на това необикновено раздвижване на младежта бяха новосъздадените съюзи с техните събрания, срещи и събори. Не си спомням вече на колко учредителни събрания съм присъствал! Да основеш нещо ново, да дадеш подтика на нови стремежи – това бе предопределението на нашето поколение, това стана и истинския му мит! Колко пъти поех с трепереща ръка от печатарската машина първия екземпляр на някое ново списание или вестник, колко често трябваше да обяснявам в уводни статии смисъла и значението на някое ново начинание… Да не говорим за по-късната ни роля в стопанството, променила много скоро вида и структурата на цялата национална икономика. (…) Не ни увличаха нито Бергсон, нито Ремке: ние търсехме срещата със самия живот, в който искахме да се утвърдим като дух и воля, а не да заспиваме в нощна доба над разтворени книги, съдържащи само чужди теории и видения.

 

Като основен лидер на движението Третото поколение, бъдещият емигрант и писател очертава „идейната лаборатория“ в сп. Нация и политика. Тя включва: Ревизия на Ньойския мирен договор. Свобода и обединение на българите. Нова, необичайна за времето гледна точка по македонския въпрос. Ето важен цитат от статията: „Ние не щем Македония, но не ще се съгласим да я делят“. Характерно за идеите им за Македония е, че те съдържат нова, необичайна за времето гледна точка. Да, казват в Нация и политика, „ние сме за свободата на Македония, но трябва да говорим свободно и ясно. За нищо на света няма да се съгласим да вземем Македония (макар и да е интегрално българска) и защото обичаме тая страдуща земя и искаме да помогнем на населението й. Ние скъсваме с мародерството от 1913 г. Не щем Македония, но не ще се съгласим да я делят!“

Интелектуалците като Стефан Попов от „Третото поколение“ ясно изразяват съществуващия в момента, а фактически отдавна, дълготраен идеал (има разлика между национален идеал и държавна политика). Тези идеали са до голяма степен иредентистки. Те отразяват амбициите на българската нация и нейните елити да включат цялата си етническа територия в пределите на една държава. Освен тези белези трябва да се подчертае общият дух на национален егоизъм и политически прагматизъм и реализъм. Анти-ляво мислещите българи, неусетно и за себе си, таргетират мисловните си модели в крайно дясното. От днешна гледна точка е неразбираемо как представителите на „Третото поколение“ са гледали наивно и романтично гореописаното засилващо се германско присъствие в университета. Как е гледал интелектуалецът Попов на назначаването в Софийския университет на „хитлеристки агитатори“. В десния печат може да се открият десетки дописки как в деня на пристигането си (1935 г.) Гьоринг е поднесъл венец на гроба на Незнайния войн, след което се отправил към двореца, където целият про-фашистки елит е приветствал нациста! Самият Стефан Попов приветствал г-жа Нойрат, кореспондентката на флагмана на Третия Райх  Фьолкишебеобахтер, под звуците на нацисткия марш „Хорст Весел“ (Златарски, 2014: 208). Не е изненада, че сп. Нация и политика се превръща стремително в част от българската пропаганда на авторитаристките идеи от Германия. В нея личат сериозните усилия да въоръжат младите поколения с идеологията на единствено здравата концепция за нация, общество, държава.

Както вече отбелязахме, германското присъствие в българския информационен поток е първоначално „меко“ в периода 1934 – 1939 г. и се засилва в навечерието на Втората световна война. В София вече действат две агенции под името Дойчес нахрихтен бюро. През последната преди войната година България е определена от Рьомелин като „оазис“ на добронамерено настроена към нацистка Германия страна. Всъщност може са се каже, че като цяло по подобен про-германски начин стоят и младобългарите от Третото поколение. Не случайно, част от тях ще преминат през 1939 – 1940 г. към ратническото и легионерското движения.

Ето още един цитат от лекцията на Стефан Попов:

Нашият обет, обетът на третото поколение, се отнасяше до последиците от националните погроми, които искахме да заличим. Това означаваше граничещото със святост национално чувство, от което се срамуваха само онези, които разчитаха на подарена история или пък на личното профелиране от нея. (…) Историческите координати на третото поколение бяха дадени от националните поражения и последвалите ги вътрешнополитически разпри. Нашата Европа, Европа между двете войни, бе разделена на победители и победени. Към последните принадлежаха и българите – и това означаваше безкрайно унижение, мъчно поносимо безсилие, нескрити огорчения. Нямаше българин, комуто – едва прекрачил границата – да не бе дадено да разбере, че като победени трябва да понасяме нескончаеми оскърбления и несправедливости. (…) Комунистите не успяха да разтурят нашия събор със сила, но те постигнаха тактическата си задача: да добият повод за партийно-политическа пропаганда. Колко голямо бе учудването ни, когато се завърнахме по нашите места, да видим, че те свикваха публични събрания против „изстъпленията на фашизма“! (…) Едно поколение не може да има собствена идеология. То може да издигне свои идеали, да очертае собствени кръгозори, да поеме свои пътища, но всичко това – идеалите, хоризонтите и пътищата – трябва да важат за всички: техните смисъл и значение трябва да важат и за идващите поколения.

 

Дали авторите на сп. Нация и политика са били наясно с приликите с общия европейски десен, авторитаристки, националсоциалистически поток?

Да видим и следния текст на Попов[9]. В него той признава, че сред неговите съмишленици има такива, които са хонорувани с парични субсидии от Хитлер.

Втората задача на нашето поколение бе от по-обективен характер. Тя обединяваше идеята и повелята на XX в. и гласеше: симбиоза на националното и на социалното. (…) Националната идея даваше предимство на интересите на целостта и поставяше затова, поне теоретично, разрешаването на социалните проблеми на второ място (…) Без да има този умисъл, новият режим осуети пo силата на своето съществуване желанието у младите политици за обща акция. Но с това отпадна и „резонът“ на третото поколение, и от обществен той се обърна в личен. (…)  Какво чудно тогава, че влечението към авторитарните движения (легионери и ратници) се засили, движения, които при последователност неизбежно трябваше да изпаднат в конфликт с държавния глава, както се случи в Румъния с Октавиан Гога и крал Карол? (…) Веднъж развихрените, некаптирани енергии на младежта излязоха на улицата като организации, които открито изповядваха антидемократични идеи. Някои oт тях не се поколебаха да оставят тази тяхна преданост да бъде хонорувана с парични субсидии от Хитлер.

 

Може да се каже, че за „младите сили на нацията“ „няма наши и ваши, грешни и безгрешни, но има само държава и народ, на които трябва да служим“. Или, казано с думите на Стефан Попов: „Tретото поколение не сееше омраза, а търсеше да зарива изкопани от други ровове; то не насъскваше едни срещу други, а гледаше да помири и да сближи; то не разделяше, а събираше. Даже и когато отричаше, то вършеше това само за да посочи положителното. Така или иначе, то бе станало вече фактор в политическата ни общественост. Само това поколение не носи вина за погроми и убийства, само то нито пожела, нито прие жертви в името на съмнителни идеали, а бе готово да се самопожертва и по-сетне стана наистина жертва на небългарски домогвания“.

Да си припомним отново какво казва румънският изследовател на фашизма Йордач. Този уникален изследовател отхвърля „разделението между „ядрен“ и „периферен“ фашизъм в полза на транснационален и сравнителен подход. Трансгранични „лаборатории“ за радикализация на фашизма са съществували в Европа преди и след Първата световна войни“ (Йордач, 2021).  

Опитахме се да предадем накратко постепенното натрупване на фашисткия „идеологически минимум“, който се съдържа в различни идейно-културни-десни движения. Отбелязахме приликите и разликите между различни „национални“ фашистки движения, както и елитните представители на прото-фашистите с мечтите им за обединена България, романтизирането на бунта срещу съществуващите партии и движения, издигането на проекта им за спасителен от кризата на страната. Съвършено логично немалка част от Третото поколение, от кръговете около Нация и политика, Прелом, Млада България, Мощ, стават членове на откровено антисемитските СБНЛ, Ратник (Поппетров, 2017), Бранник. Посланията на техните статии и книгите им, гражданското им поведение са подготвили условията за появява на фашизъм и са допринесли за повишаване на прага на обществената търпимост към идеите на фашизма.

Всичките уговорки на съвременната следдесетоноемврийска историография, че в България не е имало фашистки парламентарни партии, са фактически птичи полет над тогавашния политически и духовен живот. Именно авторите от описваните в настоящия текст кръгове са родили социалните, културните и геополитически фактори, които са улеснили проникването на расовите теории в периодичния печат, университетски програми, книгоиздаване.

Тези натрупвания са допринесли за споменатия вече фашистки минимум, концентриран на пръв поглед в романтичните копнежи на образованите млади поколения през 30те години. Така се създава благоприятна среда да си пробият път в държавната политика и българското законодателство едни от най-ретроградните и мракобесни идеи. Макар и малобройни, но исторически трудове сочат как проектът за Нов ред, роден в нацистка Германия е намирал разнообразни пътища да превземе философията на българския правен ред и контекст (Кръстева, 2015). Кулминация на това проникване е тъкмо Законът за защита на нацията (ЗЗН), изготвен през 1939 г. и приет през 1940 г., когато България все още не е подписала Тристранния пакт[10], но пък е присъединила към територията си въжделените земи от Вардарска Македония и Беломорска Тракия и става най-важният инструмент в кампанията за преследване на евреите от старите и нови земи.

Остава да си отговорим на въпроса какви са щетите от минимизиране на негативните факти от новата ни история. Най-напред, от интерпретацията им отпада прилагателното „негативни“ относно идейния генезис на политически допустимото крайно дясно, превзело в края на 1939 г. вече и законодателната и изпълнителна дейност на членовете на двете правителства на Богдан Филов и парламентарните мнозинства. Тези ключови факти и обстоятелства биват представяни с онази задължителна „патриотична“ редукция и митологизация, за които вече стана дума. В историографията се настаняват миловидни определения за Българо-германските отношения, като Германия престава неусетно да бъде „нацистка“. Когато западни и американски историци и изследователи обръщат внимание на същината на колаборационистката държава на Цар Борис Трети, както и наличието на български Холокост, българската реакция е пренебрежителна, публичното говорене по темата дори е цензурирана. Такава е съдбата на книгата на Румен Аврамов и Надя Данова (Аврамов, Данова, 2013), събрала документи, свидетелстващи за антисемитизма сред кметовете от малките и големи градове, на полиция, затворнически надзиратели, на комисарите в Беломорска Тракия, вдъхновени изпълнители на нацистките заповеди на Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ). Академически, университетски, политически и медийни среди след 10 ноември 1989 г. превръщат в тема табу гоненията и депортациите на евреите, най-яркото доказателство за фашисткия характер на управлението в България до 1944 г. Показателен е и премълчаваният факт за липсата на достатъчна анти-нацистка съпротива, което е струвало впоследствие твърде много на страната, тъй като Сталин не е пропускал да отбележи  това в злощастната Ялтенска конференция и по-сетне, по времето на Парижката конференция (Болън, 2020: 493). Антикомунистическата мода да се реабилитират лицата довели до националната ни катастрофа, да се поднасят венци на 1 февруари в „памет на избитата интелигенция“ от Народния съд, има като логично следствие превръщането в национален герой на една от най-черните фигури сред тях. Такъв е случаят с култа сред младежта към ген. Христо Луков (Медаров, 2017), най-последователният в про-нацистката си политика офицер, водач на Съюза на българските национални легиони.

Ако би бил изследван адекватно този период, общественото съзнание би било по-зряло и готово да се охранява от навлизащите нови съблазни на популистко-националистическите идеи и личности. Накрая, избелването на близкото минало доведе до сериозен спад на качествените исторически трудове, за сметка на конюнктурното преподаване на историята на предвоенния период в средното и висше училище. А когато историографията се превърне отново в слуга на политиката, това представлява сериозна опасност за отваряне широко на вратите за нови национализми и неонацизми.

 

Литература

Аврамов, Р., Данова, Н. (съст.) (2013). Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943. Документи от българските архиви. Т. I-II. София: Обединени издатели.

Алтънков, Н. 2016. Нарекоха ги фашисти. София: Тангра ТаНак Ра.

Болън, Ч. (2020). Свидетел на историята 1929-1969. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Димитров, В. (1994). История на радиото в България. Книга 1-2. Краят на XIX в. – 1944 г. София: Витраж.

Златарски, В. (2014). Райхът и царството. Германското присъствие в България 1933-1940, София: Авангард-Прима.

Кръстева, З. (2015). Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.). София: Институт за модерна политика и Център за еврейски изследвания при ФФ на СУ „Св. Климент Охридски“.

Марков, Г. (1984). Българо-германските отношения. 1931-1939. София: Наука и изкуство.

Недев, Н. (2015). Александър Цанков. София: Хермес.

Попов, С. (1981; 1994). Третото поколение. В: Българската идея. Мюнхен; София.

Попов, С. (1989). Безсъници. София: ИК „Летописи“.

Поппетров, Н. (2008). Фашизмът в България: Нашата борба. София: Кама.

Поппетров, Н. (2009). Социално – наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на българските авторитаристки националистически формации. София: Гутенберг.

Сталийски, А. (1929). Фашизъм. Българско обяснение на фашисткото националистическо учение.

Интернет източници

Деянова, Л. (2018). Новите ксенофобски движения не са архаика, а логическо следствие от духа на съвременната епоха, в която неолибералната промяна подкопава самия европейски проект“. Интервю. https://www.marginalia.bg/aktsent/lilyana-deyanova-novite-ksenofobski-dvizheniya-ne-sa-arhaika-a-logichesko-sledstvie-ot-duha-na-savremennata-epoha-v-koyato-neoliberalnata-promyana-podkopava-samiya-evropejski-proekt/

Икономов, М. (2012). „Третото поколение. Консервативни размисли за зелените човечета от Орлов мост“.
https://www.dnes.bg/blogini/2012/07/11/tretoto-pokolenie-konservativni-razmisli-za-zelenite-chovecheta-ot-orlov-most.163708

Йордач, К. (2021). „Ултранационалистични утопии и реалностите на помирението“. Интервю. https://www.marginalia.bg/aktsent/ultranatsionalistichni-utopii-i-realnostite-na-pomirenieto-parva-chast/?fbclid=IwAR0ze5CurXABQA-5IzDHS5dFUCcg02US9MYTIl4r4S9PJB0vT0ceR2zViQ0

Медаров, Г. (2017). „Филмът „Да живее България“ показва трагичния разрив между поколенията и безпътицата на младите у нас“. https://www.marginalia.bg/aktsent/eksperti-filmat-da-zhivee-balgariya-pokazva-tragichniya-razriv-mezhdu-pokoleniyata-i-bezpatitsata-na-mladite-u-nas/

Методиева, Ю. (2016). „Покерът на елитите“.  https://www.marginalia.bg/komentar/pokerat-na-elitite1/

Поппетров, Н. (2017). „Знаем ли достатъчно за фашистките организации в България“. Интервю. https://www.marginalia.bg/aktsent/nikolaj-poppetrov-znaem-li-dostatachno-za-fashistkite-organizatsii-v-balgariya/

Сугарев, Е. (2010). „Третото поколение“. http://www.svobodata.com/

[1] Справочникът съдържа информация за политически партии, организации и движения в България, съществували от Освобождението до установяването на еднопартийното управление на БКП (1879–1949), както и кратки биографични справки за 92 политически личности, лидери и дейци на тези формации.

[2] Стефан Попов, писател. Завършил право в Софийския университет, изучава европейска история, философия, култура и изкуство и издава редица статии и няколко книги, които са признати за първокачествен стандарт в областта на философията на историята. Дълги години е бил активен в емигрантските среди, говорител е в Радио „Свободна Европа” и дългогодишен главен редактор на българската секция на „Гласът на Америка”.

[3] Николай Поппетров, „Да погледнем в историята, без да вадим други дивиденти“. Интервю БГНЕС, 2013 г.: „За развоя на събитията роля изиграва и друг важен фактор – общественото недоволство от режима. Лидерите на партиите искат демокрация и възстановяване на нормалната парламентарна система, а не дирижирани парламенти, каквито има от 1938 година нататък. Има и обществено недоволство по социални причини. В България има доста бедни хора и тя не е много богата държава“.

[4] БНР, 115 години от рождението на автора на Българската идея Стефан Попов, 2021.

[5] Сп. Нация и политика е българско списание, издавано през 1935 – 1940 година. Около него се формира влиятелен профашистки интелектуален кръг. Главен редактор на списанието е Стефан Клечков, който по-късно оглавява казионната организация „Бранник”. Броевете му в НБКМ са недостъпни поради химическата им реставрация.

[6] Сп. Пролом е списание за културен и обществен живот. Излиза два пъти в месеца. Ред. Д. Кьорчев. София, п-ца на Арм. воен. изд. фонд. 4о.

[7] Попов, Ст. „Третото поколение“, http://kultura.bg/web/%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/

[8] Млада България е българско списание, издавано в София през 1932 – 1940 година, броевете в НБКМ са недостъпни поради химическата им реставрация. Около него се формира влиятелен профашистки интелектуален кръг. Главен редактор на списанието е Стефан Попов.

[9] Попов, С. „Третото поколение“, http://kultura.bg/web/%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/

[10] „Анти-еврейското законодателство и нарушенията на Търновската конституция по време на Вт.св.в.”. Кръгла маса. 2019. https://www.marginalia.bg/aktsent/37120/

*Статията е публикувана в книгата „Време и памет“, Университетско издателство, 2021, посветена на 70 годишнината на проф. Лиляна Деянова

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).