Замръзналото езеро и враните

Споделете статията:

Преди няколко седмици, както може би всеки един от нас усети, София се покри със сняг и за няколко дни всичко наоколо замръзна. Стана изключително трудно за ходене и отвсякъде дебнеше опасност да се подхлъзнеш. Аз обаче не се отказвах от моите сутрешни разходки и въоръжен и екипиран всеки ден бях в парка.

Но не само аз имах проблем с леда. Оказа се, че замръзването на София беше изненада и за едни мои карантинни приятели във вече споменатия парк. Враните. Не знам защо и как се е случило, но този парк е постоянно обитание на цяло ято врани. Те обитават единия край на парка и ревностно бранят своята територия – едно бивше, отдавна пресъхнало езеро с мостче в средата.

Всеки ден, минавайки оттам, ги виждам как обикалят езерото, събират различни материали, храна, дискутират политика и обществени въпроси. Не знам дали ме виждат, дали знаят, че съществувам – по-скоро не ми обръщат внимание – те имат много по-важни задачи в света.

Но ето че снегът и ледът изненадаха софиянци, но още повече изненадаха ятото врани. Понеже, снегът, първо започнал като силен дъжд,беше напълнил наново езерото, а падането на температурата през нощта бе довело до стабилен слой лед.

За радост на всички деца на следващия ден, езерото, което винаги досега е било празно, сега приличаше на ледена пързалка. Е, враните не бяха щастливи. Докато вървях по пътеката, опитвайки се да не се подхлъзна, ги гледах как нервно обикалят около техния сега замръзнал дом.

Какво ли си мислеха? Най-вероятно в продължение на месеци са събирали запаси и материали под и около моста за времето, когато ще има сняг. Може би са смятали, че това пространство, никога няма да замръзне и в него, те щяха да са в безопасност. Е – враните бяха сбъркали.

И стояха и се чудеха какво да правят. Почукваха с клюнове по леда, но той не помръдваше. Опитваха се да скачат, но водата бе образувала толкова прекрасен лед, че нито една врана не можеше да се задържи дълго на него и падаше по дупе. Аз се спрях и почнах да ги гледам. И се чудех – Дали наистина враните имат дупета и по какво падат ако ли не? И по-важното дали щяха да измислят нещо.

Враните се събраха заедно на съвет. И измислиха план. Една по една те се изстреляха към поляната, събираха малко сняг в краката си  и като същински изстребители започнаха да обстрелват леда със сняг. Не знам защо изобщо опитваха. Не ми е ясно какво се учи във вранешкото училище по физика, но няма как да победиш леда с малко сняг… Има шанс да стане по-лошо. Не след дълго враните се отказаха от този план. И тогава ме забелязаха.

Извенъж цялото ято се приближи и почна да ме гледа очаквателно. Аз веднага осъзнах какво искат от мен. Може би все пак бяха внимавали в уроците по физика и бяха осъзнали, че ако няколко грама сняг няма да пробият леденото им царство, то над стотина килограма човек ще успее без проблем. Те ме гледаха и очакваха. И почнаха да грачат, сякаш умолявайки ги да им помогна. „Хайде де“ „Скочи само веднъж“, „Хайде моля те“ – грачеха те.

Аз се поколебах. Естествено – това да отида на леда е абсолютно немислимо. Дали щото щях да падна, или защото щях да се напълня с ледена вода – не виждах шанс как аз се намесвам в тази ситуация. От друга страна – враните изглеждаха така отчаяни и имаха нужда от моята помощ.

–        Извинете, приятели – няма как – смутолевих аз и се запътих към вкъщи.

А враните ме изпратиха с разочарованото си грачене, сякаш крещяха: „Страхливец, страхливец“.

Оттогава избягвах да минавам покрай езерото. Беше ме срам. Не знаех как ще погледна враните в очите. Но след като в последните дни се затопли и всичко се стопи, днес реших да видя какво се е случило с вранското езеро.

Те си бяха там и джапаха във все още неизсъхналата локва, в която се бе трансформирало езерото. Минах и ги поздравих. Те не отговориха, само ме погледнаха разочаровано и продължиха със своя ден…

Прощавайте драги врани, дано намерите как да ми простите. Обещавам от сега, че при следващия студ – ще съм ви от помощ. Дори с цената на настинка  – казах аз. А те закимаха. „Ще видим ние тази работа“. И дори се усмихнаха…

А аз се надявам следващия студ да е чак догодина… Защото учените казват, че враните нямат дълга памет. И дотогава може би ще забравят моето обещание. Защото наистина не ми се скача в ледена вода.

А на всички нас пожелавам един топъл и приятен Шабат.

Шабат Шалом

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: