Златко Ангелов: Любов, секс и демони

 

Пълно признание: прочетох този роман* сякаш го слушах, по две причини: Владо ми е скъп отдавнашен приятел и аз съм само една година по-стар от него.  Съобщавам това, защото светът, в който живея, ме научи, че приятелствата, обратно на предразсъдъците в България, помагат на обективността при оценката; никой няма да те уважава, ако хвалиш приятеля си безпричинно.

Едва ли има роман, чието заглавие толкова плътно да приляга на главния му герой. Писателят Симеон Станимиров е чудовище и, понеже разказът се води от него, не го крие. Чудовищно съвършена е и техниката, с която романът е конструиран, облечен в слова и изповядан като лично преживяване на автора. Той е жалон както за възможностите на Зарев, така и за това какво може да постигне една национална литература, осъдила се на самоизяждане в периферията на Европа.

Златко Ангелов е писател, живее в Испания, автор на постоянната ни рубрика “Прочетено от вас”

Не, самоизяждането не е тема, която ще дискутирам в това есе. Тъкмо обратното, най-новият роман на Владо е пример за здраве и събуждане на традицията по оста Вазов-Талев-Димов-Станев-Ивайло Петров, игриво пренебрегвана от графомани (голям брой), амбициозни патриоти (Недялко Славов и всички онези, от академик Дончев през Хайтов и Георги Божинов, които обожават историческата фентъзи и са създали “традиция” в този жанр), религиозни песимисти (Теодора Димова) и семиотици (Елена Алексиева).

Никога не съм крил, че смятам Владимир Зарев за жив класик. С “Чудовището” параболата на неговите романи затваря личния му път при “Битието-Законът-Изходът”: от епичното към дълбоката психология. Червената нишка е националният характер. Какво иска българинът, какво може и какво успява да постигне преди смъртта да го изнесе от света.

Ако се съди по класации, продажби, награди и други външни сигнали за популярност, българският читател не е на “ти” с индивидуалната психология. Тя го измъчва и отегчава, защото никой не го е научил на саморефлексия. Затова и никой не се досеща, че двете гигантски книги на Милен Русков, “Възвишение” и “Чамкория”, харесвани по други причини, са всъщност психологически романи, прикрити зад езика и отдалечеността си от съвремието. В тях Гичо и бае Слави с психологическата проницателност на наблюдателния човек разказват за онези, които са около тях. Всъщност, анализират себе си. По български казано, философстват. Тези два романа попълват две огромни празнини: едната в литературата от преди Освобождението, а другата в литературата между създаването на царство България и царуването на Борис III.

И ето че най-после, след огромната соц-празнина, запълвана с идеологически отпадък, и празнината на прехода, в който на светло изпълзя меркантилното писане, българската литература получи подаръкът, който й беше необходим. Роман за остарелия български мъж-интелектуалец, описан без самосъжаление, с ирония и отвращение едновременно. Един мъж, преживял най-добрите си години през комунистическото време на 20 век. Мъжът, чиято опитност идва от дълги години игра на котка и мишка с авторитарната власт, сексуална ненаситност, властване над жени по-умни от него и отсъствие на любов в сърцето, изведнъж се вижда във вътрешното си огледало остарял, ненужен, но и неизпълнен. И властно, неудържимо, но импотентно се влюбва в една млада жена.

Тя се явява при него с някаква загадъчна цел. Той, суетен както винаги, се подчинява на нейното желание да напише книга за живота му. Против волята му, почти без той да усети, тя го предизвиква към откровеност – трябва да подчертая, нетипична за неговия манталитет честна откровеност. Тя присъства с тялото си. Тя записва неговите изповеди, направени в хола, чиито стени са заети от картини на известни български художници от социалистическия период. Докато говори, той гледа картините, за да му помогнат да прозре смисъла на спомените си, но и за да скрие лъстта, която нейното тяло събужда в неговата застаряла плът.

 

Така Симеон Станимиров става събирателен образ на нас, българските мъже, които през най-добрите си десетилетия изпразвахме жизнената си енергия в секс и алкохолни оргии и талантите си в правене на деца. Този образ е метафора на социалната ни импотентност. И тя лъсва сега, когато сме свободни, но е късно нещо да се промени. Дори трагедията, която е довела Ния при Симеон, е предизикана не от него, а от баща му. Миналото на баща му е свързано с миналото на дядото на Ния по драматичен начин. То е, което среща Ния и Симеон. То се оказва хватката на съдбата, от която старият писател не може да се отскубне. Тя го души с осъзнаването, че е безполезен и то точно тогава, когато за първи път изпитва пълноценна,  истинска любов: “Душевната болка беше влудяваща, тя ме обгръщаше и наказваше, сякаш някой ме душеше. И разбрах, […] че няма да намеря покой и утеха, но всичко ще има смисъл, само ако го разкажа, ако го превърна в Слово, в оная най-сложна и запомняща се Забрава, която всъщност е Словото!”

За мен ключът към разбиране на този роман е в неочакваното от читателя решение на Зарев да доведе сюжета до логичния му завършек не по линията на любовните преживявания, а като емоционално крушение, заложено от миналото. По негово признание, той е търсил достоверен повод, за да събере заедно стария писател с млада журналистка, една наистина почти невероятна среща. Но само майстор като него е в състояние да превърне наглед тривиалните служебни отношения между бащата и дядото от онова време в естествена причина събудената от тази среща любов да не се осъществи. Миналото тегне върху нас, дори когато не сме го преживели лично.

Съспенсът от самото начало е дали старият писател ще преживее любов с младата жена. Това е и въпросът, който Станимиров си задава към края на романа: може ли той да обича, особено след като цял живот, оказва се, не е обичал истински. Историята на бащите идва късно в наратива и в първия момент ми се стори, че е включена, за да избегне истинската психологическа драма – мъж, който в съответствие с нравите на нацията, цял живот е бил пленник на сексуалния си нагон и го е изживявал безогледно и безотговорно, способен ли е да предизвика любовта на млада жена в условията на сексуална немощ? Да предизвика любов, която е по-възвишена от плътската, да предизвика онази универсална любов към жената заради нейните качества, а не заради нейното притежание?

Чрез грижата за нейния дядо и обсесията й Станимиров да му се извини за мозъчния удар, който му е причинил, Зарев е дал в ръцете на Ния инструмент, чрез който й е лесно да игнорира щенията на писателя, вместо да се заеме с трудната, а вероятно и непосилна задача да ги извиси до една дълбока, истинска човешка любов между жена и мъж. Такава любов съществува, убеден съм, но е възможно да се появи у мъж, който на стари години вече е разбрал, че сексът е примитивна форма на любов. Писателят би могъл да бъде обичан и заради онова, което е бил, заради творчеството му, в което се е показал много по-дълбок, отколкото в живота си. Ния обаче не се впечатлява от това. Обществото, което е наследила, не й позволява такъв вид извисяване. Нито позволява на него да очаква такава ефирна любов, ако изобщо се сеща, че тя съществува.

Ния вижда зад спомените на писателя едно чудовище, към което самият Зарев не изпитва емпатия, а очевидно не очаква и читателите да я изпитат. Станимиров е остарял по лош начин, защото е живял лошо и той може да храни само лоши чувства към своето минало и към себе си. Той съзнава, че е бил един талантлив и потентен мъж в общество, което принуждава хората да играят роли, несъответстващи на характерите им.

Въпреки всичко, напъпилата в старческото му съзнание – не сърце! – любов му дава криле и той си въобразява, че може да я признае на Ния. Кани я в Созопол, подготвя вечеря и стая с една червена роза върху двойното легло. Надява се на сексуална взаимност. С разсъдъчна хладина, тя отказва да го придружи в неговите фантазии. Тя е изпълнила моралната си цел: да получи покаянието на един грешник. Той дори не е спомен за мъжественост.

Той е просто жалък.

 

От гледна точка на писателския занаят, огромното предимство на Зарев пред повечето съвременни писатели е, че романите му са четивни. Независимо дали влизаме в синхрон със съдържанието и характерите – дали се идентифицираме, съпреживяваме и др. п. атрибути на всяко четене – текстовете му, изречение след изречение, са сочни, властно примамващи (нарочно употребявам любимото му прилагателно), интригуващи, като че ли в постоянно кресчендо без обаче да стигнат до кулминация. До кулминация задължително стига сюжетът, драмата. В “Чудовището” кулминацията обаче не е катарзис, а гняв, последван от примирение.

Четейки го, внезапно осъзнах, че Владимир Зарев е всъщност един закъснял романтичен писател. Всички негови герои – от трилогията до “Чудовището” – съдържат една скрита зад епичния език мечтателност. Има моменти, в които те сякаш сънуват живота си. И Бог им се явява като съновидение, като абстракция, с която не могат да оцелеят в живота, който им се е паднал. И не Бог, а три неща “… са в състояние до крайност да подлъжат човек, да го изпълнят с неразумност, с лудост, понякога с гняв, с омраза и с нездрава нравствена възбуда. И това са любовта, която винаги отминава, парите, с които в предсмъртния миг не може да се купи нищо, и идеалите, които винаги остават напразни, жертвани в реалния живот и неосъществими.”

Това е финалът. С тези мисли Станимиров си въобразява как Ния с дългите си крака седи под иконата на света Богородица Плачевна и той я пъди с гняв, защото е разкрила всичките му поражения, които не е искал да си признае. Тук сюжетът свършва.

По-точно е трябвало да свърши, но Зарев е прибавил още една глава, в която старецът, играейки с внук си Симеон, научава от Ния по Вайбър, че дядо й е починал. Внукът носи неговото име – намек за надежда, че нещата няма да се повторят. Както е казано в първа глава “Нищо не остава завинаги…” Но това е празна надежда. Дори и най-големият писател може да допусне грешка, когато идентифицира себе си с героя си.

Най-трудното нещо в литературата е винаги да улучваш с часовникарска прецизност разликата между невъзможното в живота и приповдигнатото – метафората – във фикцията.

  • Владимир Зарев. ЧУДОВИЩЕТО, Хермес (Пловдив – 2019)

 

 

Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов е литературен критик и писател