Златко Ангелов: Отговорността да бъдеш уникална

Споделете статията:

 

 

 

 

Камелия Кучер, “Дом”. Хермес, Пловдив 2018

Камелия Кучер, “Нощ”. Хермес, Пловдив 2019

Камелия Кучер, “Сън”, Хермес, Пловдив 2020

 

През последните три години издателство “Хермес” със завидна търговска смелост и литературна проницателност прояви добър вкус като публикува два нетипични за българската литература романа, а през октомври предстои да издаде и трети. Дом, Нощ и Сън (последния прочетох в ръкопис) на младата Камелия Кучер са една вълнуваща трилогия за любовта. Първите два са вече популярни, което е заслужено възнаграждение за търговския нюх на издателството.

Първо прочетох Дом. Никога не съм крил, че предпочитам да чета и пиша за висока литература. Предварителните отзиви описваха Дом като приятен любовен роман, предизвикал интереса на предимно женска аудитория. Един провинциално мислещ самонадеян критик дори го окачестви като сантиментален до мелодраматизъм. Зачетох романа без големи очаквания, но и без предразсъдъци. И изпитах естетически шок. Бях объркан. Веднага ми се прииска да се запозная с авторката. Отдавна – ако изобщо някога – не бях чел история, написана с толкова ясна цел, по толкова прост начин и с толкова много истински – неизмислени, ненасилени – чувства. Порази ме, че в дебютен роман диалозите могат да бъдат толкова живи и органични, развитието на образите от детството до старостта така убедително предадено, структурата на сюжета желязна, а думите употребени в цялата им възможна красота. Дори излишък от красота. У всички герои имаше доброта, което ми говореше, че са създадени от детското въображение на родена писателка, която едва е изчакала момента да ги сложи на хартия. И тази писателка е възхитена от една измислена любов, която е почти немислимо да се случи в жестокия свят. Но на нея й е все едно. Тя е потопена в живота на своите герои и предава деликатно душевните им движения във всички ситуации, в които попадат.

Ето какво си бях записал по време на четенето: “Дом” не е български роман. Френското в него е толкова естествено и неподражаемо, сякаш защото не е написано на френски език. Почти до края не очаквах, че религиозният дълг лежи в основата на романовия конфликт. Авторката не се поддава на никакви собствени или социално-детерминирани уловки, а следва своя подробен наратив с трогателна преданост към главния герой, Франсоа. В същото време успява да покаже възрастите му чрез неговата реч. И самият факт, че не се е поколебала да напише роман, в който няма нищо българско, и да го издаде в България, говори за силата на характера й: това е увереността, че е на прав път и че пише нещо, което е значимо. Пише го на родния си език. И още нещо: това е роман, в който авторката изцяло се е оттеглила, сляла се е с героите и локалностите, сред които те съществуват. За мен това е висше писателско умение, което почти изчезна през 21 век. У нас само Милен Русков бе досега ненадминатият майстор на такава съвременна проза.

Въпреки че подводното течение в живота на Франсоа е любовта му към загадъчната и по-възрастна от него алжирка Фатима, Дом е семеен роман. Животът на героите започва в две семейства – това на Франсоа е бедно и разстроено, докато еврейското семейство на приятеля му Джейкъб Леви е хармонично и привлекателно. “Животът е път към дома” е началната фраза на този мек, мечтателен роман. А домът е семейството. В зряла възраст Франсоа създава свое семейство, след като е обичал няколко жени, и се разделя с всяка без разрив, с носталгия. Любовта го води в живота. И той признава на съпругата си Софи, че от юноша до сега е влюбен във Фатима. Прави го по такъв начин, че Софи му се възхищава. Баща му умира, майка му живее нещастно и до края не съумява да приеме любовта от сина си, въпреки че това би я избавило от страданието. Но синът й е готов да й даде любовта си, така както е готов да обича всекиго. Самият той страда почти постоянно: Фатима се разделя със своя приятел Саид и се връща да гледа баща си, а с това изоставя и приятелството с влюбения в нея Франсоа. Той прощава на Фатима завръщането при баща й, защото проявява разбиране към дълга й пред неговата фанатична религиозност. Франсоа отива при Саид, който е преуспял бизнесмен, и му казва, че Фатима живее сама и продължава да го обича. Така той свързва онези, които в младостта са му дали първия пример за това, че любовта е по-силна от живота, дори и когато му отстъпва временно.

С една дума, романът Дом беше на път да промени моята собствена йерархия на литературни ценности, защото ми показа, че и в наивната литература талантливият автор може да покаже своето майсторство (спомнете си за картините на Митничаря Русо) като с това ги превърне в стойностна проза. Камелия прегръща историята си със своята аура на съпричастие към мечтателната любов и доброто сърце. С тази нагласа зачетох Нощ.

И тук имаше многословие, както в Дом. И тук понякога ми беше трудно да различа кой точно разказва. И тук двигателят на любовта е едно момче, този път на име Виторио, който подобно на Франсоа се влюбва отдалеч и тайно в дъщерята на един букинист … в Рим. Радикалната разлика е, че любовта на Виторио се случва по време на Холокоста и надживява не просто религиозния дълг, а изтребването на племето, на което Ева принадлежи. И тук замечтаната любов завършва със самота, но това е една особена самота, изпълнена с щастието на миналата любов, не с мъка и угризения. Всъщност на стари години Виторио не е сам. Момичето, което той спасява от самоубийство, Лучия, го съпътства макар и отдалеч, и му помага да не забравя.

И едва когато свърших книгата и по навик се върнах на началната страница, осъзнах, че Камелия е казала всичко онова, което съм усетил при четенето на двата романа, в самото начало на Нощ. Но тогава то ми се беше сторило случайно философстване, докато сега разбрах пълния му смисъл:

“Често се изкушаваме да украсим спомените за детството. Мамим себе си, обвивайки в романтика непорочните години, към които все се връщаме в търсене на обяснение за това, което представляваме днес. Доизживяваме миналото, за да осмислим настоящето. Младите смятат, че с възрастта копнежите отслабват, но грешат. Има и един, който расте с годините. Желанието някога нещо да се е случило иначе.”

Добре съзнавам, че прочитът ми е субективен. Но не е пристрàстен. Съзнавам и, че не е литературоведски. Не се вписва в клишето литературна критика. Избягва щампите на съпоставката чуждестранен сюжет-българска действителност. Аз чета книгите, за да разбера как и защо са написани.

Не може да има съмнение, че тези два романа са написани като бягство от реалния свят. Но никой не може да избяга от таланта си. Без да го съзнава – допускам – Камелия е казала много неща за реалния свят, които книгите в категорията критически реализъм не биха могли да кажат. Съобщила ни ги е чрез образи и чувства обратни на грозната действителност. Религиозният фанатизъм и безчовечността на Холокоста са само споменати без да са визуализирани в образи и сцени, за да може на техния фон да изпъкнат душевните страдания, причинени на хора, чийто живот наглед не е пряко засегнат от тях. Тяхната същност всички ние я знаем и носим като упрек и морално наказание за бездействието си. Корозията, която те причиняват, не освирепява героите на меланхоличната любов, не унищожава вярата им в доброто, не ги превръща в тирани на отмъщението. Предложени на една публика, която по исторически и културни причини не познава деликатните пътеки на алтруистичната душа, романите отговарят на потребността на тази публика да се избави поне чувствено, в миговете на четене, от грубостта на нравите и безнадеждността на съществуването.

Внезапно някак, следвайки логиката на преживяванията си в романите на Камелия, осъзнавам, че тяхното внушение нямаше да бъде същото, ако не бяха разположени в страни от Западна Европа. Образите, такива каквито са, не биха били убедителни, ако бяха живели в българска среда. И колкото и парадоксално да звучи, родният език на Камелия не ги отдалечава, а обратно – приближава ги до нас с пластовете култура, които те носят в себе си. Култура, която самата тя е попила толкова надълбоко в сърцето си, колкото и самата България, в която е заживяла след шестгодишната си възраст. Една космополитна писателка се е завърнала при генетичните си корени и влага в литературното дърво благородни присадки.

Дали поради характера й или поради този разностранен културен багаж, който излъчва в прозата си, моето усещане е, че Камелия е от редките творци, които пишат по и със вдъхновение. Подбудите й не са нито образователни, нито да покаже някаква чужда действителност, нито да заеме политическа или артистична поза, най-малкото да печели хляба си. Подбудите й са идеалистични. Нормално е, нали, на вдъхновението да му липсва пестеливост, особено когато е вдъхновение на млад човек? Но това не значи, че не е овладяно вдъхновение. В края на всеки от двата романа имах чувството, че е предвидила всичко. Нямаше нищо пропуснато или излишно, което да изглежда като дупка или кръпка в сюжета, въпреки че е разказан не линеарно или хронологично.

Вече трябва да е станало ясно, че една от целите на това есе е да ви призове да прочетете неизлезлия още от печат Сън. Този път двамата влюбени живеят в Лисабон. Жоао се опитва тайно да наблюдава красивата Белен, момиче с богато, но психологически непоносимо аристократично наследство. Той е юноша, останал без майка, в постоянен конфликт със своя мрачен до злост баща, който изкарва прехраната за себе си и трите си деца като собственик на магазин за продажба на редки тютюни. Белен и Жоао си признават любовта твърде рано в хода на живота, но не намират сили да заживеят заедно. Съдбите им лъкатушат ту надалеч една от друга, ту се сплитат в прегръдка. Но любовта и на двамата един към друг е толкова чиста и възвишена, че нито единият от тях не намира сили да преодолее себе си, като натовари връзката им със своето минало и с наследените от семейството травми. Въображението на Камелия се е развихрило в пищното описание на декаданса, характерен за Лисабон и неговата богата класа. Сякаш е влюбена в миришещия на благородна кожа и стари парфюми декаданс, в който старото не иска да си отиде, но не престава да вдъхновява с благородството и красотата си, като градините във френските замъци. Диалозите са дълги и информативни; почти изместват авторовата намеса. Дълбочината на чувствата е предадена с прости, но силно натоварени със смисъл думи. През цялото време, докато четях, бях като дете в очакване да има щастлива развръзка на трудната любов, особено когато и двата характера достигнат зрелост и опитност. Но до края авторката успяваше да ме убеди, че любовта им е обречена от преградите, които те поставят между себе си и света, а после не могат да надскочат. Най-добре това тя изрази сама в лична кореспонденция (цитирам я с позволение): “В “Сън” има любов, но тя е онази, която дава като отнема. Самотата плаши онези, които не разбират човека, който я е избрал. Не разбират, че това не е самота в голия й смисъл, а самодостатъчност – самота, в която не си сам, а със себе си и така ти е добре. Не си щастлив, не си и нещастен, а просто така ти е добре.”

Героичността може да бъде груба и насилствена, каквато е в романите на отиващото си поколение мачо-писатели. Но тя може да е нежна и съпричастна, както е в романите на Камелия Кучер. Разликата не е въпрос на майсторство, а – на светоглед. Характерите в трите й романа са герои, чиято сила извира от морала им, не от физически или религиозни мускули. И особено важно, подчертавам го съзнателно, мъжките и женските й характери са еднакво героични в своята привидна слабост. Животът е горчиво-сладък, такава е и всяка човешка съдба.

С тези свои качества, романите запълват празнина в българската литература като довеждат на родна почва универсални ценности и морал. Срещу тях ще се съпротивлява традиционната балканска непоносимост към чуждото, но те ще бъдат добре дошли за онези читатели, особено от младите поколения, които търсят избавление от провинциализма на нравите. Като всеки талантлив писател, Камелия избира да пише за онова, което носи най-дълбоко в себе си, в естествения си стремеж да го направи достъпно за хората, които не го познават. Въпреки чуждоземните аромати и конфликти, нейната проза е приета; тя вече получи своето място на родната трапеза. Дори да е заради възможността да избягат от всекидневието, читателките, които резонират с нея, са разбрали заложените в нея послания.

Подозирам обаче – по-скоро се надявам силно и го очаквам нетърпеливо – че онова, което Камелия носи най-дълбоко в себе си, отдавна е надминало детското й въображение и е обогатило светогледа й с отношение към големите конфликти и движения на съвременния свят. Странно е, разбира се, че нейните три романа могат лесно да се сторят старомодни, сънувани. Но така е, ако останем само при съдържанието им. Под многословието им личи мярката на писателка, която владее себе си и учи занаята в движение. При това с уникално женско преживяване на света.

Да, Камелия е уникална в българския контекст и аз очаквам, че тя скоро ще намери техниките, които ще я доведат до друг вид романи. Какви точно никой  не би могъл да предвиди, освен тя самата. Но това ще бъдат романи аспириращи към високата литература от типа на Елена Феранте, Исабел Алиенде, Дженифър Игън, Рейчъл Къск и много други, които придават на локалното универсални вибрации. Ако тя първо донéсе в България вибрациите на Южна Европа, сега й предстои да изнесе българските извън България. Но това, погледнато откъм писателската й маса, е тежка отговорност, която никой няма право да изисква от нея. Обаче от историята на световната литература знаем, че талантът винаги се оказва на висотата на отговорността си.

Изкушавам се да спомена тук и друга млада писателка в България, която е изправена пред подобна отговорност. Това е Антония Апостолова, която с първата си книга, Потъване в мъртво море, заяви таланта си в един коренно различен регистър. Бих го нарекъл минималистична проза за незначителните хора, която придава на чувствата и преживяванията им неподозирана или пренебрегвана досега значителност. Антония идва от други полета, от други извори. Българските си вибрации тя може да превърне в универсални.

За кое универсално става дума? Литературният свят днес се насели с жени, чиято проза, наред с различното от мъж​кото светоусещане, постепенно променя отношението ни към литературата. Променя се моделът. Променят се йерархиите. И когато прочетеш на родния си език как се осъществяват тези промени, се стъписваш и те обзема радостно вълнение. Готов си да приемеш и подкрепиш тези писателки, не само защото старото ти е омръзнало, но защото тяхното ново е хубаво и се доказва по най-убедителен в художествено отношение начин.

Като всеки новатор, Камелия е все още сама в територия, където насрещният вятър е по-силен от попътния. Който прочете книгите й обаче не може да се усъмни, че тя знае в каква посока се движи.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Златко Ангелов

Златко Ангелов е лекар, журналист, социолог и български писател. Напуснал е България през 1992. Живее в Испания от 2016. Автор на 6 книги, последната от които е романът “Хотелът на спомените” (ИК “Знаци”, Бургас 2020).