Златко Ангелов: Поезия на личното надлично

 

В рубриката “Прочетено за вас” Златко Ангелов представя авто-антологията “Троянски поети” на Владимир Сабоурин.

Владимир Сабоурин е автор книгите: “Sex Shop” (1993, Самиздат), “Стихове 94-98” (2001), “Ляво и литературно” (2001), “След сюблима” (2003), “Sprache und Gewalt: Fluchtlinien der literarischen Moderne” (2003), “Йожени или Новата Асамблея Знаме на мира” (2004), “Произход на испанския пикаресков роман” (2006), “Свещенотрезвото. Мистика и Модерност” (2010), “Сложност и ред при Сад” (2013), “бакърена фабрика” (2015) и “Работникът и смъртта” (2016), “Останките на Троцки”(2017)

Владимир Сабоурин пише десетки остро полемични статии за литература и литературните нрави у нас. Една от тях “In Memoriam”, е вдъхновила художникът Вeнцислав Арнаудов да нарисува “Юмрукът”. Редакцията избира за илюстрация тази рисунка като обобщение на ярката контроверсиална личност и творчество на Сабоурин.

 

Заглавието на тази книга е така замайващо неочаквано, че ми се иска да бъде изписано в изпъкващ шрифт, дори в цвят.

Съдържанието на тази книга е още по-неочаквано, сякаш някакъв позлатен съд е бил пълнен с амброзия. Амброзията на словото – не на живота!

Тази неочакваност – както и изумителната ерудиция на нейния автор – ме предизвика да напиша за нея, въпреки че не съм поет и през целия си живот съм се смятал за лаик в тълкуването на поетичното изкуство. И днес съм такъв. Още по-малко съм специалист в превода, да не говорим за превод на поезия. Продължавам да смятам, че поезията няма социална функция. Тя е – когато Е, а това е твърде рядко – изказ на душата, която се усеща в синхрон с ритъма на нещо неназовимо от света. В прозата винаги има история и тази история е предназначена да бъде прочетена. В поезията няма история и, парадоксално, задължителната самовлюбеност на поета, който се взира самотно в душата си, не е предизвикана от нарцистична потребност да покаже какво тя/той вижда там и то непременно да се хареса. Мелодиката и образността влизат в резонанс с някои читатели и не развълнуват изобщо други. Сякаш поезията е начин сродните души да се разпознаят и приютят една в друга.

Казаното дотук е валидно за отделната, изолираната поетична форма. Как обаче да възприемем една толкова могъща и всеобемаща антология като “Троянски поети”? Има ли изобщо човек, освен редакторът й или някой професор по литература, който би я прочел цялата, от начало до край? Разбира се, разумният читател ще избере първо или само да хвърли поглед на онези от включените в нея поети, които познава или които са му любими. Проблемите в това изборно прочитане са два: от една страна любимите поети могат да се прочетат в оригинал или в предишни преводи; от друга, откъслечното четене е ниско, а замисълът и съвършеното му изпълнение в тази книга с превъзходна поезия са много високи. Цялото ще бъде изгубено заради съставните му части. Поезията не е като материята, която във всички свои проявления се състои от еднакви елементарни частици. В поезията цялото се получава от съчетаването на различни по цвят, ритъм, мелодия, вкус, мирис, метафори, асоциации словосъчетания.

 

 

Професионалният читател може да избере поне четири гледни точки, за да тълкува “Троянски поети”. Най-очевидната: това е сборник с преводна поезия. Така е разгледана книгата от Ирена Кръстева в  нейния отзив.*Друга: антологията служи на Сабоурин като авто-психоанализа. Трета: това е ангажиран социален коментар чрез подбрани образци от световни поети. И още една: книгата е лична изповед на един неимоверно сложен и всестранно ерудиран български поет и университетски преподавател по литература.

снимка: Владислав Христов

На мен ми липсва специалния инструментариум да говоря от първите три позиции. Затова искам и бих могъл да насоча вниманието на публиката, която чете поезия, върху личните аспекти на това произведение. Личен е и моят прочит, на когото разчитах да ми даде трансцедентното усещане за текста, което не зависи от специални знания, а е дадено на всеки човек синхронизирал себе си с ритмиката на словото. И, повярвайте ми, аз преживях онова значение на литературата, за което говори Роберто Боланьо (стр. 500): “Че основната поука от литературата е смелостта, една странна смелост като каменен кладенец насред воден пейзаж, смелост, подобна на водовъртеж и огледало. Че не е по-удобно да четеш, отколкото да пишеш. Че като четеш, научаваш да се съмняваш и да си спомняш. Че паметта е любов.”

Личното, особено в нашия век, е от специално значение във всеки литературен контекст. Аз се запознах с Владимир Сабоурин чрез Фейсбук и в кратките ни обмени на мнения често хвърчаха искри. Но не и обиди. Взаимното уважение, според мен, е налице и то е основа за едно далечно приятелство, дори и то да е само интелектуално. За мен Влади е елитен човек, в най-добрия смисъл на понятието (елитен е човек, за когото смъртта не идва внезапно, а като напомняне за несвършена работа). Неговата поезия, както и преведените поети, които е избрал, са също от най-високия културен регистър.

Цялата антология, подсказано още в заглавието, е изкачена на Олимп и от там оглежда света на всекидневното и тривиалното. Ако предишното ми есе беше за бай Ганьо, който касае и се разбира от всички, това е за шепа посветени, които – каквото и да става около тях – носят факела на вечното, на културата, която не знае нито граници, нито хронология. Имам предвид поетите, авторът на антологията и евентуалните му малобройни читатели. Тук не може да има уговорки. Нито компромиси. Случи ми се да познавам и един друг такъв елитен български творец, хореографката Мила Искренова. Когато зачетох “Троянски поети”, неусетно в съзнанието ми се появиха нейните балетни спектакли, като поетични докосвания до онова отвъдно, което ражда и поддържа най-трайните продукти на необходимата, макар и масово неразбирана, висока култура.

Странното е, че тези двама феноменални поети съществуват в една етнокултура, която е трагично изостанала и инатливо невъзприемчива за световните ценности и процеси. По тази причина не мога да се съглася с Яна Букова, която  заявява: “Вярвам, че българската литература е гладна за тази поезия и за този вид страстен, отдаден превод.” Нито е гладна, нито чака такава възвишена поезия. И не е никак случайно, че в книгата е изрично упоменато: “Тази книга не е предназначена за търговско разпространение.” Тя се намира в библиотеките и при поискване от автора. Това е авторово решение, което тълкувам като самосъзнание за непригодността на публиката да осъзнае смисъла на неговото дело. В българския контекст това епично творение звучи елитно. Изпреварващо! И аз споделям възклицанието на Мила Искренова, споделено по друг повод: “Как се появяват такива артисти в нашето еднопланово, плоско време, в което всичко е само за Сега-то, а всъщност е за Никога-то?”

Но този контраст между творец и публика е все пак тривиален и може да бъде обект на друг вид анализи. Онова, което е най-важно в “Троянски поети” е, че звучи като написана от един човек. С един поетичен глас.

Това е доловил и Кирил Василев, който на задната корица на книгата пише, че “… Сабоурин е смесил стиховете на любимите си поети, преведени от него самия, със собствените си стихове. Сякаш за да подчертае, че стиховете се раждат от стихове и разликата между превода и оригинала е условна.” Постижението на Сабоурин да сътвори единство на глас и поетични идеи от свои и преведени стихове е още по-забележително като се има предвид, че поетите са разногласни и разностилни, от различни епохи и различни културни контексти. В антологията от 672 страници са включени, измежду общо двайсе и трима световни поета, Архилох, Хьолдерлин, Рилке, Блок, Езра Паунд, Брехт, Бродски, Плат, Роберто Боланьо. Двайсе и четвъртият е Сабоурин.

Фокусът на Ирена Кръстева* е също върху правото на поета да пресътворява поезията, която превежда, на своя (едновременно роден и личен) език. Но тя по-скоро се опива от умението си да употребява непонятни чуждици от специализиран академичен език, който практически не казва нищо на културния читател, вместо да изтъкне двупосочния процес на влияние, изтъкал така брилянтно тази антология. От една страна Сабоурин се е влияeл от подбраните от него поети в течение на живота си и това е основната причина да ги преведе на нашия рядък език. От друга, неговата индивидуална поетична природа е повлияла на начина, по който той е пресътворил оригиналите на своите предшественици. Амалгамата е ту прелестна, ту гневна, ту мрачна, ту социално ангажирана, ту взряна в божественото. Менливостта е най-красивата й характеристика.

Понеже отделни стихове не дават представа нито за цялото, нито за богатството на езика, подбрах за пример откъси от различни поети, само догаждайки се кой е авторът им – в цялата антология не се среща нито едно име – от различни страници на антологията, за да покажа с тази подборка духа на книгата.

 

Нищо ненадейно не е вече неоспоримо нищо

достойно нищо за дивене откакто Зевс на Олимпийците бащата

от пладнето направи нощ като сиянието на светлината

на слънцето съкри и блед захлас налегна хората

от този час възможно всичко стана достойно за доверие

сред човеците в почуда не изпада вече никой

щом види сухоземни твари с делфини да разменят паша

в морето и ревящите вълни са по-желани за родените

на суша за обитателите морски обраслите с дървета планини

 

Южноамериканец в земя на готи

Това е прощалната ми песен

Сега, когато болниците прелитат

Над закуските и часовете за чай

С настойчивост, която няма как

Да не отпраща към смъртта

 

Едно е сигурно, че суровината от Варна

Е не по-малко качествена

От сладкиша в Саарбрюкен

Прибирам се на няколкостотин километра

от края на света, лягам в правите чаршафи

с аромат на липа и слушам музиката на чешмата

под прозореца ми, от която се лее минерална вода

Макар и сега закована всред цялата тази ръжда

Железни болтове и зеления окис на медните гвоздеи

Ала недосегаема и непорочно зачената

За никаква мръсотия, тя още пазеше своя блясък от Кито

На шехина Моля се да не трябва да стана

Моля се да не е точно сега

Хубава ли е стаята? За една стая, мисля,

е най-важно да има легло и интернет…

Сферата, чийто център е навсякъде

И повърхността ѝ никъде

 

Ромео и Жулиета в една полицейска държава

Цялата Данте цялата Бокачо цялата Ариосто –

Марлоу в една полицейска държава

Скритият блясък на Веласкес

 

Ние произхождаме

От оръжейна фабрика

Малката ни сестра е

Манлихерата

А нашата майка –

Една рудница в Щайр.

 

Никога не свършваш да четеш,

макар книгите да свършват,

както никога не свършваш да живееш,

макар смъртта да е сигурен факт.

 

прекрасни са косите ти когато падат

на кура ми изтръпнал от неземна нежност

златистия порой на къдрите ти жежва

на девствените устни розовата влага

 

Всеки читател би могъл да направи подобна подборка от стихове в книгата според вкуса си. И тя винаги ще бъде безименна, предизвикателна и надлична. Оригиналното хрумване на Сабоурин е, че е дал само на края на антологията съдържание с упомената страница срещу името на поета (неговото обаче липсва), от което можеш най-грубо да се ориентираш кои стихове на кого принадлежат. Но тази привидна анонимност е хвърлена ръкавица към ерудицията на читателя. Ако обаче не си сноб, ще се отдадеш на четене без да се догаждаш кой е авторът, заради образите, словосъчетанията, доведените до екстаз неологизми, най-вече ритъма. Светът е цял, защото е подчинен на единен ритъм. Няма по-значимо постижение, според моето чувство за света и поезията в него, от това да живееш в единен ритъм. В твоя неповторим ритъм. Такъв е ритъмът на авто-антологията на Сабоурин, сполучен от съчетанието на толкова различни поети, всеки от тях живял и творил в своите индивидуални тоналости и каданси. И не по-малко постижение е в същото време да не притъпиш тяхната неповторимост. Аз идентифицирах стиховете на онези поети, които познавам, и не се разтревожих, че повечето останаха анонимни за мен. Знам, че като социални позиции, Брехт е любимият поет на Влади, но няма начин неговият латиноамерикански темперамент да не е в най-пълен резонанс с Роберто Боланьо (или Вирхилио Пиньера, а може би Висенте Уидобро).

Каква ли ще е съдбата на тази антология, възникнала във времето на хаоса роден от глобалните комуникации, самотна в своя език и уникалност, елитна като далечен космически кораб и все пак, да, все пак, пропита от историята на нашата човешкост? Три са нейните сигурни постижения. И те са лични, на поета Владимир Сабоурин.

Първото, което обикновено се забравя, когато се тълкува готовия продукт, е подборът на поети. Сабоурин е вървял към тази антология през годините заедно с тях, те са звучали в главата и сърцето му и са се утвърдили като негови лични културни жалони.

Второто постижение е преводът им на български език, който, както казва редакторът на книгата, е “на междината, където се изработват новите възможности на езика ни”. В днешното време на мултилингвализъм и лингва франка, последното е качество, само ако е лишено от националистични обертонове. Всеки език е красив, българският е може би дори по-красив от много други езици и неговото развитие е дълг на българските поети – като контрамярка срещу опростачването му. Същевременно този език е проблем за една антология, която би трябвало да се чете от целия културен свят – нещо, в което съм убеден без остатък. Нали е ясно, че няма как тази антология да се преведе [отново]!

Третото постижение са самите авторови стихове, вплетени в цялото като анонимни, ала не от скромност или ниско самочувствие, а тъкмо обратното. Защото са равни на поезията на големите поети, които отдавна сме приели като културни авторитети. Получилата се амалгама е един нов език, наистина нов, който е алтер-егото на поета Сабоурин.

И тук, в този момент, когато анализът ми стига до върха на личното, става ясно – наглед изведнъж, като откритие, но все пак като следствие от него – че личното, когато е в синхрон с дълбокия ритъм на света, е надлично. Поетът преживява – словото му извисява! Словото му става универсално, като че ли всички го притежаваме и преживяваме.

*Larvatus Prodeo (http://kweekly.bg/publication/4067

Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Планес дел Рей, Испания.