Златко Ангелов: Присъствието (на подчинилия се баща)

 

Възхвала на Ханс Аспергер: животът с аутизма е откровено лична книга. Няма как да не я представя като участник. Дори като потърпевш. А и хората обичат да четат истории, които не са се случили на тях. С автора й се запознахме, когато през май 2011 написах първата рецензия за току-що излезлия негов роман “Реквием за никого”. Тогава още живеех в Америка. От това време насам приятелството ни върви по синусоидална крива – ту нагоре, ту надолу – и, както разбирам от тази негова книга, причината е моето незнание за онова, което днес се нарича аутистичен спектър. Златко Енев ми показа, че това се случва с хора като него, които имат толкова летливи нервни системи, а вероятно и синдрома на Аспергер, който той подозира у себе си без някога да е бил реално диагностициран. Длъжен съм да призная, че приятелството с него ме постави на изпитание, но и не е престанало да ми доставя особено човешко и интелектуално удоволствие и удовлетворение. Иска ми се “Възхвала на Ханс Аспергер” да бъде подобно изпитание и за читателите й, за да узнаят и разберат какво означава да не бъдеш приет, защото си различен от тях.

Зл. Анг.

 

Със Златко се разговорихме един ден неотдавна, когато ръкописът на”Възхвала на Ханс Аспергер: животът с аутизма” беше готов и редактиран. Привеждам края на този разговор, който съдържа, поне в моите очи, сърцевината и на книгата, и на подбудите да бъде написана, и на влиянието, което едно прекрасно дете с огромни сини очи на име Леа, е оказало върху своите родители.

“Енев: Темата е толкова болезнена, че само жените (които май нямат друг избор) могат да я приемат и преглътнат без да се спаружат.

Ангелов: Естествено това е женски текст, женска тема, тема на модерния западен свят – и, макар че я третираш като мъж, чрез егото си, личи твоето подчинение на изумителния феномен, който е Леа.

E: За мен самият беше напълно немислимо да започна нещо такова само допреди няколко месеца

A: Личи твоето SURRENDER [подчинение]

Е: А, ето това е ПРЕКРАСНО

А: Личи твоята КАПИТУЛАЦИЯ

Е: Страхотно формулирано, точно така го чувствам. Но не ми беше осъзнато до този момент. I surrender, therefore I am!”

Какво повече да кажа за тази необичайна книга!

Тя е необичайна не като литературен стил, а като уникален – неподозиран от никого – разказ за скривания от лицемерното общество живот на хората, които до неотдавна бяха наричани “ненормални”, след това станаха “умствено недостатъчни”,  с увеличаване на политическата коректност се превърнаха в ”хора с увреждания”, декомпенсирани или неприспособени индивиди. Но до ден-днешен те продължават да бъдат държани под ключ, в домове, в убежища, в психиатрични заведения или под домашен надзор. Държани настрана! Изключени и изолирани са, за да не нарушат комфорта на общество, което не е способно да признае, че изпитва смесица от страх, срам и отвращение от вида на тези деца, които рядко стават възрастни, и поради тази причина ги изважда – за да не кажа изрязва – от социалната тъкан, обявявайки ги за БОЛНИ, в медицинския жаргон ПАТОЛОГИЧНИ.

Рубриката “Прочетено за вас” се води от писателя Златко Ангелов. Досега литературният ни наблюдател е представил над 20 заглавия от български и чуждестранни автори

Тази книга не може да се разкаже в резюме. Тя е изповед, колкото трагична, толкова поетична и оптимистична. Централният герой на този разказ е Леа, дете, чиито мозъчни функции от рождение го поставят в категорията на невроспецифичните индивиди. Медицинският термин, който описва такива индивиди, е Разстройство от аутистичния спектър. Въведено е понятието “спектър”, за да опише голямото разнообразие – невроразнообразие – на аутистичните хора, у които няма психични отклонения, а вродени трудности за социална адаптация. Казано накратко, социализираните хора са невротипични – несоциализираните са невроспецифични. Първите трябва да намерят начини да приемат вторите, да ги равнопоставят и да им помагат да съществуват щастливо въпреки състоянието си. Затова е необходимо да се разбере, че хората от аутистичния спектър демонстрират различни степени на неврофизиологично обусловена функционана различност, но не са болни. В тази нова парадигма на мислене основният фактор, който допинася за изолацията/отхвърлянето на тези хора, са социалните бариери. Книгата на Златко Енев, първа по рода си на български език, е огромен принос за да започне процес на преодоляване на социалните бариери.

Като баща на невроспецифично дете и самият той, осъзнал се като човек от аутистичния спектър, Златко Енев е предал този процес по идеален начин. “Възхвала на Аспергер” е книга за родителската любов.

Семейството е първата общност, в която детето се социализира. Семейство Еневи – баща-българин и майка-немкиня – преминава през земен ад, за да осигури на детето си възможно най-приемливия за неговото състояние живот. Те се развеждат, но късметът ги спохожда в лицето на втория съпруг на Дорейн Вестфал (майката на Леа), германецът Клаус Айхнер, който се включва със своята вродена доброта и хуманизъм в процеса на опитомяване на социалната среда, в която Леа да може да съществува щастливо и относително безгрижно. Всъщност тримата родители, заедно с братчето на Леа, Паул, постигат чудеса – без преувеличение – и днес, на 24 години, Леа живее, заобиколена от любов, природа и топли грижи.

Съзнателно употребих израза “опитомяване на социалната среда”, за да подчертая, че в целия разказ на Златко проличава колко ценно е всяко човешко същество, особено онова, което е безпомощно само да се справи с враждебното си (в неговите представи) обкръжение. Не то, а средата трябва да се приспособи към него. И тук вторият късмет на семейство Еневи е, че германското общество е осъзнало цената на всяко човешко същество и е създало мрежа за подпомагане каквато едва ли има равна по света. В този смисъл “Възхвала на Ханс Аспергер” е книга-възхвала на социалната държава.

Има обаче един емоционален поток – стремглав като след наводнение, буреносен и ветровит – който прави тази книга особено драматична за всеки мъж, който е бил баща. Тази дива вода е възпитанието, което бащата Златко Енев е получил от дъщеря си Леа. Едно е да дадеш любов на детето си, друго е да се преобразиш от любовта, която детето ти излъчва към теб дори когато то не знае как да я изкаже. Но тази любов детето я излъчва чрез писъците си за помощ. Докато тези писъци не престанат, бащата се чувства безпомощен и надвит. От една страна той допуска, че е обременил генетично детето си, и това е една подсъзнателна вина без виновност. От друга, той иска да престане да ги чува, писъците, но не като си запуши ушите, а обратно: като си ги отпуши, за да страда и той. Открит за знанието, бащата се допитва да всички възможни източници и институции, но най-много се уповава на меката твърдост на майката.

В хода на разказа, някъде малко след средата, има една саморефлексия, която ме порази и подготви за онова, което следваше след две страници: “Казано най-общо, аз имам проблеми с нормалната човешка близост – тя ме уморява, напряга, много често ме изпълва с агресия и така нататък. Мога само за кратко време, особено ако е свързано с някакъв вид анализ. Страшно добър съм в откриването на скритите причини за един или друг семеен конфликт, защото това изисква главата ми да се впрегне в работа. Стане ли обаче дума за „простичко човешко споделяне“ на емоции, невербални сигнали и всякакви подобни неща, аз започвам да се отегчавам ужасно бързо, просто защото нямам реален усет за тях. За мен това са „празни приказки“ и „губене на време“, колкото и да се напъвам да постигна смисъла им като взаимна терапия, или какъвто той си е там. В това, предполагам, се състои основната характеристика на собствената ми принадлежност към спектъра.”

Преходът към най-трудния въпрос идва на следващата страница с изречението “Но човек все пак може да направи най-доброто от него, не е нужно непременно да вдига ръце и да се отказва. И тук идва основният въпрос, който e: Защо децата му са избрали да живеят с него, въпреки тази негова трудност да споделя чувствата им? И как в края на краищата се е стигнало до днешния ден, когато нещата са се канализирали и той е в състояние да огледа миналото си в тази книга? Както казва Златко, това е ключов въпрос за разбиране и на историята на Леа, и на целия му живот.

Отговорът за мен дойде колкото неочаквано, толкова и убедително: “Гледах, мислих и накрая открих едно-единствено нещо: аз винаги съм бил там. Никога не съм отсъствал, винаги съм присъствал. Може и да съм стоял до тях само като резервна гума, може и да не съм бил в състояние да споделям невербалните части от семейния живот, може в много случаи да съм бил просто неадекватен – но никога не съм липсвал. Ето това е всичко. Грижих се за тях, без да се скатавам, абсолютно винаги съм се придържал към железни стандарти за справедливост дори когато това ги е наранявало и ме е отдалечавало от тях, опитвах се да се уча от грешките си – и в края на краищата след много години на лутаници всички те ме приемат като човека, който съм: техният баща, техният партньор, който никога няма да ги изостави и да запраши нанякъде, пък те да се оправят както могат.”

На това място се разплаках – като баща, възхитен от друг баща – и в един миг провидях смисъла в това да се напише такава книга. Както най-често се случва при добрите писатели, той надвишава с много поставената цел: да противостои на “… масовото невежество, неразбиране и – като следствие от тях – на общоприетата публична агресивност в днешна България по отношение на невроспецифичните хора. Непоносимото усещане за удивителната грозота и грубост, на която хората в родната ми страна са способни, когато става дума за „различните“, особено когато в разговора бъдат замесени далечни и нищо неговорещи думи като „синдром на Аспергер“ или „аутизъм“. Примитивното, изпълнено с невежество, почти дивашко безразличие към дупките, които всичко това оставя след себе си, …”

Смисълът е да разкаже как с любов и присъствие може да се помогне на всяко дете, дори и най-неприспособимото, най-отхвърляното от грубостта на общественото всекидневие, да преживее своя живот в радост и с достойнство. Дори с креативност. И как любовта и грижата придават и на родителите висша форма на човешко достойнство и им създават радост.

*Златко Енев. “Възхвала на Ханс Аспергер: животът с аутизма,

една лична история”. Колибри (София 2020)

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Планес дел Рей, Испания.